След това Гутиерес премина на кечуа. В долната част на екрана се появиха субтитри. „Ти си на триста милиона километра от мен. Доста голямо разстояние, за да отправяш заплахи. Какво ще направиш, ще легнеш да поспиш в някое криогнездо? Ще дойдеш чак тук само за да ме убиеш? Вече не можеш да ме уплашиш, Марсалис. Направо ме разсмиваш, пич“. И така нататък, все по-присмехулно и все по-смело. Накратко, речта му се заключаваше в едно „що не си гледаш работата“.

И все така биеше на кухо.

Марсалис я изгледа цялата със студена усмивка.

Когато приетото съобщение свърши, той се наведе напред и също заговори на кечуа. Нортън не знаеше езика на андийските плата, освен да преброи от едно до двайсет и да назове някои основни хранителни продукти, но дори и без да разбира казаното, усети сухия, смразяващ студ, който лъхаше от думите на чернокожия мъж. Думите му излизаха дрезгаво, напрегнато, отсечено. В мъглата на недоспалия му мозък и умората, която постепенно изключваше сетивата му, се промъкна миг на яснота, така съвършена, че не можеше да е друго освен лъжа; ала в този кратък миг Нортън беше убеден, че нещо друго говори през устата на Марсалис, нещо древно и не съвсем човешко използваше устата и лицето му като маска и платформа, от която да се изстреля през бездната между световете, да се пресегне и да стисне Франклин Гутиерес за гърлото и сърцето, сякаш той седеше от другата страна на бюро, а не през четвърт милиард километра празно пространство.

Онова, което имаше да каже, Марсалис го каза за по-малко от минута, но за Нортън беше като случка извън реалното време. Когато Марсалис млъкна, служителят на КОЛИН отвори уста да каже нещо — каквото и да е, само да сложи край на зловещото мълчание, — но спря, понеже видя, че Марсалис не е натиснал бутона за излъчване. Съобщението още беше отворено и чакаше сигнал за изпращане, а чернокожият мъж се взираше в обектива на камерата, не казваше нищо, само гледаше. Като че ли безкрайно.

Накрая натисна бутона и по някакъв начин, който Нортън не успя да определи, напрежението изчезна като въздух от спукан балон.

Мина цяла минута, преди служителят на КОЛИН да се окопити.

— Какво му каза? — Гърлото му беше пресъхнало, дращеше.

Марсалис потръпна, сякаш се разбуждаше от внезапна дрямка. Хвърли му нормален, човешки поглед. После вдигна рамене.

— Казах му, че ще се върна на Марс и ще го намеря, ако не ми каже онова, което искам да знам. Казах му, че от КОЛИН ще ми платят билета дотам и обратно. Казах му, че ще убия и него, и всички, на които държи.

— Дали ще се хване?

Чернокожият мъж пак се обърна към екрана. Сигурно и той беше уморен до смърт, изведнъж си даде сметка Нортън.

— Да. Ще се хване.

— А ако не се хване? Ако разбере, че блъфираш?

Марсалис му хвърли кос поглед и Нортън разбра какъв ще е отговорът още преди тихите му думи да отекнат в стаята.

— Не блъфирам.

Изчакаха броячът да стигне до нулата, а после и минутите, отмервани на Марс. И двамата мълчаха. Нортън поне не се сещаше какво да каже. Ала мълчанието им не беше от онези, които оставят неприятно чувство и ти лазят по нервите. Марсалис го погледна един-два пъти, веднъж дори му кимна, сякаш служителят на КОЛИН беше казал нещо. Нортън дори се зачуди дали пък под натиска на изтощението и скръбта не е изрекъл гласно някоя от роящите се безредно в главата му мисли.

И да беше, нямаше спомен какво точно е казал.

Тишината в стаята го обгърна като одеяло, затопли го и го успокои, предлагаше му бягство, изход от сложните параметри на ситуацията и мъката по Севги, приканяше го да се потопи в нежното забвение на отдавна отлагания сън…

Събуди се стреснат.

От звъна на новоприето съобщение и болката в схванатия си врат.

Екранът се съживи отново.

Показа им Гутиерес, обхванат от дива паника и изгарящ от нетърпение да си каже и майчиното мляко.

„Ти си чист.“

Не разбираше какво е имала предвид, поне не точно. Опита се да го проумее. Оглеждаше го от всички страни, докато седеше под светлината на настолната лампа в тъмните офиси на КОЛИН и гледаше записа с изповедта на Гутиерес. Успя само да се изнерви и би отбой. После пак започна да прехвърля варианти през главата си.

„Оставаш само ти, Карл. Ти си чист.“

Опипваше неравните контури на краткото изречение, но беше като да търсиш захват в някоя от безумно високите каменни стени на масива Верн. Пръстите ти усещат какво има там, дават ти нещо, за което да се задържиш и да се повдигнеш, но получената информация има единствено приложна стойност, без да ти дава представа за цялото. Не беше разбиране. Знаеше какво се очаква да направи, какво означава „оставаш ми само ти; ти си чист“ във връзка с онова, което Севги искаше от него; но за начина, по който го възприема тя, и какво мисли за връзката помежду им му казваше почти толкова, колкото стотина изминати крачки могат да ти дадат представа за топографската карта на онзи висок марсиански масив.

Имаше чувството, че се е върнал в комплекса на „Орел“ и се мъчи да проумее някой от по-завързаните примери, които леля Читра обичаше да им дава в Процеса на обучение.

„Ти си чист.“

Фразата тиктакаше в главата му като бомба.

Нортън си тръгна, сигурно за да поспи, преди да се е строполил от умора. Не даде друго обяснение освен краткото „ще се видим утре сутринта“. Тонът му беше някак колеблив — ако не приятелски, то нещо подобно, смекчено от изтощението. По някое време през последните часове напрежението помежду им се беше променило незнайно как и сега се появяваше нещо друго, за да заеме освободеното място.

Карл седеше в празния офис, пускаше отново и отново записа и зяпаше невиждащо стената. Етажът започна да преминава към нощен режим — осветителните панели по тавана угасваха един след друг и тъмнината зад високите прозорци като черна вода заливаше всичко. Неизползваните системи преминаха на икономичен режим, на мониторите остана само корпоративното лого — малки червени светлинки, разцъфнали в мрака. Никой не дойде да види какво прави. Като повечето сгради на КОЛИН, и оукландските офиси работеха денонощно, но през нощта персоналът беше сведен до минимум и контролът се поемаше от компютърния център в сутерена. Там се помещаваше и охраната — изглежда, Нортън ги беше предупредил да не го закачат.

Гутиерес си беше признал, на бързи обороти и несвързано, току се връщаше назад в обясненията си, променяше казаното преди малко и най-вероятно лъжеше и импровизираше в движение. Въпреки това картинката беше започнала да се изяснява.

„… някой във фамилиите… трябваше рано или късно да поеме инициативата… просто войната е напълно лишена от смисъл…

… не знам, Марсалис, да не мислиш, че са ми казвали всичко?… От мен се искаше само да осигуря превоз на онзи тип, щото това ми е работата, знаеш го.“

На някакъв етап в разпокъсания от половинчасови паузи разпит нещо в Гутиерес се пречупи. Страх, висящите обещания за протекция от страна на КОЛИН, навярно и разочарованието от прекараното в ареста време в напразно очакване фамилиите да го измъкнат — така или иначе, негодуванието му изведнъж припламна и се изля във вид на открит гневен бунт…

„… виж, аз съм само шибан корморан, човече, наемна работна ръка, не е като да имам кръвно родство с някой от тях, защо ще ми казват каквото и да било извън преките указания във връзка със задачата ми…

… е, очевидно е някой, който ще спечели от прекратяването на войната с Марс, не е нужно аз да ти го казвам…

… да, да, наредиха ми да заобиколя протоколите за кацане и да сваля онзи тип в крайбрежните води на Калифорния…

… не, не казаха защо… нали ти казах…

… да, разбира се, че му показах как да задейства аварийно криогела… как иначе би оцелял при сблъсъка…“