И в комплект с негодуванието — постоянен прилив на самосъжаление и оправдания:

„… да, точно така, мамка му, случаен инцидент си беше. Злополука. Мислиш ли, че нарочно съм нагласил нещата така, че да пътува буден? Да не мислиш, че бих се занимавал с подобни гадости, ако имах избор? Трябваше да се събуди на две седмици от Земята, а не от Марс… ако зависеше от мен, и това нямаше да направя. Казах им, че е рисковано да изключа н-джина две седмици след излитането, казах им, че това може да предизвика верижна реакция и да изключи непредвидено криогнездото на техния човек, но кой да ме чуе, щото какво ли разбирам аз, шибаният експерт…

… щото, ако изключиш н-джина на две седмици от дома, земният контрол на КОЛИН ще прати спасителен кораб, който да разбере какво е станало. Няма начин да не прати. Защото не искат повреден кораб да им се изтърси на нанокулата, не могат да си позволят лоша реклама. Но ако се изключи две седмици след началото на траекторията, а после корабът измине оставащото разстояние гладко, макар и без радиовръзка, наземният контрол ще рискува да го приеме, ще разчита на автоматичните системи. Нали ги знаеш какви са онези копелета, стане ли въпрос за разходи…“

Откровенията му продължаваха цели два часа дори след като се изрежеха принудителните паузи. Отпорът на инфохакера се беше сринал като пропукана язовирна стена. Карл пускаше записа отново и отново, защото иначе мислите му щяха да се върнат към Севги Ертекин. Слушаше, докато казаното от Гутиерес не започна да преминава през главата му без съпротивление, докато не се превърна в ритмичен шум, лишен от конкретно значение като хаотичния десен от светли и тъмни прозорци на сградите отсреща.

Видя я да влиза отново в бара, смръщила лице, в ръкава й се просмуква кръв от раната в рамото. Гърлото му се свива при вида на кръвта, а после тя му казва, че е добре, и той си отдъхва с облекчение, а после…

„… кръв“ — чу се от записа сигурно за стотен път.

„… не е като да имам кръвно родство с някой от тях…“

Карл смръщи вежди. Удари паузата и върна назад. Записът заломоти на бързи обороти, после се завъртя отново. Гутиерес, обиден на целия свят.

„Виж, аз съм шибан корморан, човече, наемник, не е като да имам кръвно родство с някой от тях…“

Карл чу собствения си глас и гласа на Бамбарен, разнасяни от вятъра, който брулеше билото на Саксайхуаман.

„Фамилиите споделят обща неприязън към твоя вид, Марсалис. И ти много добре го знаеш.“

„Да. Споделяте и сантиментална привързаност към кръвното родство, но това…“

Изправи рязко гръб. Превъртя записа назад и още веднъж изслуша казаното, връзката, която не беше забелязал преди.

„Това трябва да е.“

Върна още назад и се заслуша напрегнато в излиянията на инфохакера.

„… очевидно е някой, който ще спечели от прекратяването на войната с Марс… не е нужно аз да ти го казвам…“

„Това трябва да е, проклет да съм!“ Взираше се в откровението, разкрило се пред погледа му под яркото лазерно сияние на настолната лампа. Осведомеността на Бамбарен за процедурите с момчетата в проекта „Поборник“. Хвалбите на Грета Юргенс и любезно уклончивият отговор на Бамбарен, когато Карл го попита директно. Двете неща се сблъскаха в главата му.

„Създал си собствена бизнес ниша благодарение на мирното си съвместно съществуване с Инициативата, при това отношенията ви процъфтяват, ако съдя по казаното от Грета.“

„Не вярвам Грета Юргенс да е обсъждала с теб деловите ми отношения.“

„Така е, само се опита да ме сплаши с тях. Намекна, че си се сдобил с влиятелни приятели, които държиш изкъсо.“

„… някой, който ще спечели…“

„… сантиментална привързаност към кръвното родство…“

Това трябваше да е.

Мисълта колко близко е бил да корените на загадката го връхлетя през вълните от умора и му завъртя главата като силно питие.

„През цялото време, през цялото шибано време сме били на една крачка. Само чакай да кажа на…“

„Севги.“

И изведнъж разкритието изгуби всякаква стойност, триумфът се стопи и му остана само гняв.

Провери файловете и се обади на Матю.

— Гайосо — повтори инфохакерът, сякаш пробваше вкуса на името. — Добре, но може да отнеме известно време, особено ако разни хора са се опитвали да го държат в тайна, както казваш.

— За никъде не бързам.

Кратка пауза от другата страна на линията.

— Това не е характерно за теб, Карл.

— Да. — Погледна към отражението си в стъклото на прозореца. — Не е.

Нова доза мълчание. Матю не обичаше промените, особено когато засягаха човешките му колеги. Смущението му буквално пълзеше по линията.

— Извинявай, Мат. Уморен съм.

— Матю.

— Да, Матю. Пак извинявай. Както казах, уморен съм. Самият аз изчаквам някоя и друга круша да падне от дървото, което тръскам, така че информацията, за която те помолих, не ми е спешна. Само това имах предвид.

— Добре. — Гласът на Матю пак прозвуча бодро и жизнерадостно, сякаш го включваше и изключваше с копче. — Слушай, искаш ли да ти кажа една тайна?

— Тайна?

— Да. Поверителна информация. Да ти я кажа ли?

Карл се намръщи. Рядко използваше видеовръзка, когато говореше с Матю, първо, защото това дразнеше инфохакера, и второ — разговорите им обикновено бяха съвсем делови, така че видеото беше безсмислено. Сега обаче му се прииска да може да вижда лицето на Матю.

— Обикновено точно за поверителна информация те търся — предпазливо каза той. — Така че, да. Казвай.

— Ами, работата е там, че си го закършил с брюкселския офис. Джанфранко ди Палма ти е адски ядосан.

— Той ли ти го каза?

— Да. Каза ми да не говоря с теб, докато не се върнеш от Ръба.

Бавна струйка гняв опари стомаха на Карл.

— Сериозно?

— Сериозно.

— А ти очевидно не се съобразяваш със заръката му.

— Естествено — ведро заяви Матю. — Аз не работя за АГЛОН, просто участвам в програмата за сътрудничество между агенциите. А ти си ми приятел.

Карл примигна, помълча и каза:

— Радвам се да го чуя.

— Мислех, че ще се зарадваш.

— Слушай, Матю. — Гневът се променяше, омесен с нещо друго, което не подлежеше на лесна дефиниция. Яркото прозрение отпреди малко започна да повяхва, изместено от нови фактори. — Ако Ди Палма ти се обади пак…

— Знам, знам. Да не му казвам, че проверявам Гайосо по твоя молба.

— Да, именно. — Беше негов ред да се смути. — Но непременно му кажи, че сме приятели, чу ли? Че си мой приятел.

— Той вече го знае, Карл. Само да погледнеш данните и ти става ясно, че…

— Да, но той може и да не се е вглеждал много внимателно в данните, нали разбираш. Ти му кажи, че сме приятели. Кажи му каквото ти казах и че съм ти казал да му кажеш и това. — Карл се взираше мрачно в нощта отвън. — За да е наясно.

Малко по-късно излезе от сградата и се заоглежда за такси, което да го откара до хотела. Вървеше в хладната вечер през големите правоъгълници кристално виолетова светлина, хвърляна от лазерните панели на уличното осветление. Имаше чувството, че минава през десетки малки театрални сцени, всяка осветена за представление, в което той отказва да участва. Главата му се мотаеше от недоспиване. Вихрушка от уморени предположения и хипотези тормозеше мозъка му и се боричкаше за пространство с всеобхватния му самоподдържащ се гняв.

„Проклетият Ди Палма.“

Не си даваше сметка за изписания по лицето му гняв, докато не налетя на някаква улична артистка, която вървеше срещу него, натоварена с всевъзможни боклуци. Блъсна я неволно с рамо и тя се просна на паважа. Нещата й се пръснаха с дрънчене по тротоара. Метална джанта от детско колело се търкулна, улови светлината на лазерните панели, удари се в бордюра и остана там. Артистката вдигна поглед към Карл, както си лежеше на тротоара, и свъси изрисуваното си клоунско лице.