Датите.

— Да, така е. — Ертекин се приближи зад гърба му. Карл я подуши, преди да я чуе. — Върнал се е. „Гордостта на Хоркан“ пада в океана и същия ден той извършва две убийства. После незнайно как минава границата с Републиката. Следващата му спирка е Ван Хорн в Тексас, на деветнайсети юни. Еди Танака, застрелян пред един бордей на Десета междущатска. След което се връща в Залива, близо четири месеца по-късно, на втори октомври. Какво ти подсказва това?

— Забравил си е портфейла?

— Браво. Знаех си аз, че с право сме те наели.

Карл се извърна и я погледна укорително. Нещо се случи с линията на устата й. Той вдиша леко с надеждата да улови отново миризмата й.

— Мерин работи с непълни данни. Не знам как се е сдобил със списъка на жертвите си, но явно не е разполагал с всички имена в началото. Защо му е било да се прехвърля в Джизъсленд през юни, щом е трябвало да се върне по същия път и да убие този тип, ъъ, Уитлок, по-късно. А сега и Монтес, в Анжелинското свободно пристанище. От Залива до там е съвсем близо, няма и гранични проверки. Явно избира целите си в движение.

— Да. И ние стигнахме до същото заключение. — Ертекин бавно отстъпи и спря до стола на Нортън. — Ако Джаспър Уитлок водеше живот подобен на Еди Танака, сигурно би могъл да ме убедиш, че Мерин не го е открил първия път и затова се е наложило да се върне по-късно. Само че Уитлок е бил брокер на медицински услуги. С напълно законен собствен бизнес, почтен гражданин, стълб на общността. Не е човек, когото е трудно да откриеш. Мерин го е застрелял в собствения му офис, както си е седял зад бюрото. Следователно през юни Мерин още не е знаел, че трябва да го убие. Разбрал е за това по-късно.

— Въпросът е откъде? — Карл гледаше картата и пръснатите по нея черни маркери. — Минава границата, за да види сметката на Танака, после отива чак в Тексас. Някакви признаци, че е отишъл там, за да търси информация?

— Не. Танака е бил мошеник на дребно, нищо повече. Наркотици, незаконни аборти. От време на време по някой контрабандно доставен орган за трансплантация.

Нортън вдигна очи от инфоплочата. Лицето му беше безизразно.

— На практика джизъслендски вариант на брокер на медицински услуги.

— Ами…

Ертекин свъси вежди и каза:

— Вече проучихме тази връзка. Танака не е бил официално регистриран в медицинския бизнес, нито в Републиката, нито другаде. По професия е бил специалист по биологични заплахи…

— Ловец на плъхове — допълни Нортън.

— Последните две години е бил безработен, изкарвал си е прехраната главно като сутеньор в района на Ел Пасо и на изток. Преди това се е занимавал със същото в Хюстън. Смятаме, че точно покрай това е влязъл в бизнеса с незаконните аборти. В тях има много повече хляб, отколкото в…

— В лова на плъхове — довърши Карл и кимна замислено. — Като гледам картата, имаме Югоизточен Тексас, Северен Тексас, Западна Оклахома, после две убийства в Колорадо, едно непотвърдено в Айова, едно сигурно и едно непотвърдено в Канзас, Мичиган, две в Илинойс, непотвърдено в Южна Каролина, непотвърдено в Мериленд, Луизиана, Джорджия и Северна Флорида. Открихте ли някаква връзка между жертвите? Колкото и дребна да е?

Физиономията на Ертекин беше достатъчно красноречива. И тя като него гледаше картата и пръснатите по нея лица на мъртвите.

— Ако се опрем на онова, което знаем, Мерин може да ги е подбирал и по телефонния указател — изсумтя Нортън.

Крясъците я изтръгнаха от лапите на съня.

Първата й сънена мисъл беше, че има кражба или че пазарлъкът под прозорците й внезапно е загрубял. После особената ритмичност на гласовете си проби път през изтъняващата пелена на съня и тя си спомни къде се намира. Седна рязко в тясното войнишко легло. От липсата на синаптик чувстваше мозъка си като некъпан. В другия край на стаята зората нахлуваше през проядената от молци вариполарна завеса, перленосива светлина къпеше на бледи райета тавана и отсрещната стена. Погледна си часовника и изпъшка. Призивите отвън не се чуваха много ясно, но можеше да се досети за съдържанието им и без да различава отделните думи.

Телефонът на нощното шкафче иззвъня.

— Да?

Гласът на Нортън в ухото й:

— Чуваш ли феновете?

— Щом съм будна.

— Моите поздравления, Сев. Ако бяхме останали в града, щяхме здравата да го загазим. Гадният ти полицейски ум пак ни спаси кожата.

— Е… — Тя отметна завивката и стъпи на пода. Настръхна от студения въздух. — Значи Парис наистина има приятели в Талахаси.

— Нещо повече. — В гласа на Нортън се промъкна усещане за горчива усмивка. — Свързал се е с медиите. В „Добро утро, Юг“ само за нас говорят.

— Ох, мамка му. — Заопипва за дрехите си. — Ще можем ли да се измъкнем по живо, по здраво, как мислиш?

— Няма да е със суборбитален, това поне е сигурно. Каквото и да е държало под похлупак истината за генетичния статус на Марсалис, вече го няма. Тайната му е разкрита. Или Парис се е разприказвал, или е изтекла информация от по-високо място.

— Трябва да е бил Парис.

— Така или иначе, и двата входа към комплекса са блокирани от тълпи джизъслендци, шосето също е блокирано в последните два, че и повече километра. Като ги гледам, всичките са фанатици, от най-лоша проба. Току-що говорих с пресаташето ни в Маями — опашката от проповедници с искания за ефирно време била стигнала до Аляска. — Тя пак усети усмивката му. — Вече не става въпрос само да се измъкнем от републиканското правораздаване, Сев. Сега сме низвергнати грешници, които държат при себе си една прокълната от Бога мерзост.

— Супер. И какво ще правим? — Севги нахлузи единия ръкав на ризата си. — Ще летим до дома по старомодния начин? КОЛИН сигурно държат тук един-два обикновени лиъра, нали? За кратки полети на ВИП персони.

— Би трябвало, да.

— И няма да стрелят по нас, когато навлезем във въздушното пространство на Републиката, нали?

Нортън не каза нищо. Севги се сети за профилиращите си чашки чак когато беше залепила ризата си наполовина. Дръпна ядно двете половини на предницата и се наведе да огледа пода.

— Стига, Том. Не може сериозно да мислиш, че…

— Добре де, едва ли ще стрелят по нас. Но може да принудят пилота да кацне на международното в Маями и да ни свалят от самолета там. Не сме добре дошли по тия места, Сев.

— Никъде не сме добре дошли, ако питаш мен — измърмори тя. Мярна прозрачния отблясък на силиконова чашка в долния край на леглото. Взе я с два пръста и я намести на дясната си гърда. — Добре, Том. Какво да направим?

— Нека първо говоря с Никълсън. — И продължи бързо въпреки сумтенето й: — Сев, той може и да е задник, но все пак отговаря за оперативната дейност. И за него няма да е добре, ако се озовем в някой маямски затвор.

Севги се оглеждаше за другата чашка.

— Никълсън няма да удари с юмрук на ниво щатско правораздаване, Том, и ти го знаеш. Има твърде много политически амбиции, за да нервира хора с такова влияние. Ако Талахаси се ангажира активно с тази история, КОЛИН ще ни зареже да се оправяме сами.

Ново колебание от страна на Нортън. Шумът на тълпата отвън прииждаше като далечен прибой. Севги откри чашката под леглото, измъкна я и я нагласи несръчно, с лявата ръка. Седна на ръба на леглото и се зае да залепи отново ризата си.

— Кажи ми, че греша, Том.

— Мисля, че грешиш, Сев. Никълсън ще погледне на това като на намеса в системата за сигурност на КОЛИН, положение, което злепоставя и него. Дори да не се заеме лично с Талахаси, поне ще го препрати към горните етажи с гриф „спешно“.

— И междувременно какво? Ще си стоим тук?

— Човек може да заседне и на по-неприятни места, Сев — каза Нортън и въздъхна. — В най-лошия случай ще ти се наложи да прекараш още един ден с новото си приятелче.

— Моето ново… — Севги свали телефона от ухото си и го погледна. Малкото екранче тъмнееше невинно. Нортън не беше активирал визуалната връзка. — Да ти го начукам, Том.