— Просто се пошегувах, Сев.

— Така ли? Е, като се върнеш на Пето авеню, гледай да си купиш ново чувство за хумор.

И прекъсна разговора.

От наблюдателната кула към сушата положението не изглеждаше толкова страшно. Няколкостотин пъстро облечени жени и мъже се мотаеха пред входа на комплекса, а вляво от тях някакъв белокос тип с костюм говореше екзалтирано от висотата на преносим пластмасов подиум. Два скалъпени набързо холоплаката висяха килнати във въздуха над множеството. Сълзи и няколко старомодни автомобила с вътрешно горене бяха паркирани покрай шосето; хора на малки групи стояха до тях. Утринната светлина се отразяваше в стъкло и метални повърхности. Два хеликоптера танцуваха в небето — медийни платформи, ако се съдеше по цветовете им.

Не изглеждаше чак толкова страшно, да, но от портите ги деляха почти двеста метра, врявата беше приглушена от разстоянието, а подробностите трудно се различаваха. Севги се беше сблъсквала с масови безредици, докато работеше като патрулен полицай, и се беше научила да не прави прибързани преценки на ситуации, включващи множество хора, струпани на едно място. Знаеше колко бързо може да се промени положението.

— … може да има човешка форма, но не позволявайте тази форма да ви заблуди. — Думите се излъчваха от звуковата система на подиума, все още сравнително спокойни. Проповедникът очевидно беше поел бавен курс към истеричната кулминация. — Човекът е създаден по образ и с любовта Божия. Това… същество… е създадено от арогантни грешници, осквернили семето, дадено ни от Бог в неговата мъдрост. Библията ни казва…

Севги спря да го слуша. Загледа се с присвити очи в един от хеликоптерите горе.

— Нещо от щатската полиция? — попита постовия на кулата.

Той поклати глава.

— Ако тия долу щурмуват портата, ще се появят, но не и преди това. А дори и тогава ще се намесят само защото са наясно, че имаме право да използваме смъртоносни оръжия при нерегламентирано навлизане в охранявания периметър.

Лицето му беше спокойно, но горчивата нотка в гласа му беше красноречива. На гърдите му имаше малка табелка с името му — Ким, но Севги реши, че корейските американци са достатъчно близки по темперамент до китайците и също толкова склонни да се отнасят към света с чувство на горчивина. Преди отцепването подлудените от Занг-треската тълпи не бяха подбирали много-много кого линчуват.

— Не мисля, че ще се стигне дотам. — Опита се да демонстрира небрежна самоувереност. — Ще ви се махнем от главите, преди да е станало време за обяд, и те ще се разкарат.

— Дано.

Остави го да наблюдава тълпата и заслиза по външното стълбище. Комплексът тънеше в зловеща тишина, в ярък контраст с врявата отвън. Бяха замразили дейността на нанокулата до приключване на кризата и складовите хангари бяха затворени. Товарни подемници, широки по десетина метра, клечаха неподвижни по платформите и вътрешните писти като огромни скалпирани танкове, зарязани след края на колосален конфликт в градска среда. Подемните им платформи бяха празни.

В другия край на комплекса нанокулата пробиваше облачната покривка като противопожарна стълба с божествени размери. В сравнение с нея всичко друго изглеждаше миниатюрно, като пръснати на двора детски играчки. Перес беше една от първите нанокули, построена, когато Марс все още бил почти девствена пустиня, а Бредбъри — набор от херметизирани конструкции. Сега изглеждаше изхабена и мръсна, в избеляло черно и петносано сиво, с набиващи се на очи подпорни структури. В сравнение с жизнерадостния ярко оцветен минимализъм на Сейгън или Каку Перес си беше антика. Дори за Севги, която не обичаше кулите без значение на цвета им, тази си беше тъжна гледка.

— Била ли си горе?

Севги се обърна. Марсалис се бе приближил на два метра зад гърба й, без да го усети. Стоеше и я гледаше спокойно, по начин, който толкова силно й напомни за Етан, че по гръбнака й плъзнаха студени тръпки.

— На тази не съм. — Тя кимна неопределено на север.

— Минах обучение в Ню Йорк. Основно на Каку. Качвала съм се на Сейгън и Хокинг, също и на Левин, преди да я построят докрай.

— Не си много ентусиазирана май.

— Така е.

Това го накара да се усмихне.

— Но плащат добре. Нали?

— Плащат добре — съгласи се тя.

Той погледна към портата. Усмивката му се стопи.

— Цялата тази врява заради мен ли е?

— Да. — Почувства се смътно притеснена, сякаш републиканците от другата страна на оградата бяха нейни познати, чието лошо възпитание трябва някак да оправдае. — Сърди се на приятелчето си Парис. Явно не е издържал на изкушението, след като те измъкнахме под носа му. Издрънкал е всичко на тукашните медии.

— Значи сме имали късмет, че снощи ни доведе тук. Тя сви рамене.

— Известно време се занимавах със защита на свидетели. А там се научаваш никога да не поемаш излишни рискове.

— Разбирам. — Той сякаш се замисли над думите й. — Е, ще ми дадете ли някакво оръжие, или не?

— Това не влиза в сделката. Не прочете ли дребния шрифт?

— Не.

Това я свари неподготвена.

— Сериозно?

— Да си попадала някога в джизъслендски затвор? — Усмивката му беше мека, но очите му студенееха от спомена. — Не губиш излишно време с подробности, ако някой е дошъл да те измъкне от такова място.

— Вярно. — Тя се изкашля да прочисти гърлото си. — Е, въпросният дребен шрифт гласи, че КОЛИН ще ползва услугите ти в качеството ти на съветник, а не за реални действия. Следователно оръжие няма да ти трябва.

— Ще ми трябва, ако нашите джизъслендски приятелчета решат да щурмуват оградата.

— Това няма да се случи.

— Подобна увереност е вдъхновяваща. Ще можем ли да излетим оттук?

— Едва ли. Том се опитва да задвижи дипломатическата машина, но ще мине известно време, докато получим някакви гаранции за безопасност. В тази част на света противовъздушната отбрана първо стреля, а след това брои.

— Да, това съм го чувал. — Той обърна гръб на оградата и плъзна поглед по трептящата повърхност на Атлантика. — Като говорим за това, някаква идея защо колегите им от Ръба не са пуснали една-две топлинно насочвани ракети в задника на „Хоркан“, когато е пресякъл въздушната им граница? Доколкото знам, и те не се славят с особено самообладание, а „Хоркан“ определено е покривал параметрите на реална заплаха.

— Очевидно местният представител на КОЛИН ги е разубедил.

— Сериозно? — Марсалис вдигна вежда.

— Да. Напоследък отношенията ни с Ръба са доста добри. Не като с Републиката. Миналата година подписахме споразумение за пряк ИИ интерфейс, протоколи с висока съвместимост и минимален буфер. Н-джинът на Сейгън определи траекторията и я препрати директно към военновъздушното командване на Ръба. Никакви блокади, никакви инфопроверки извън най-елементарните. Минал е през буферите за няколко наносекунди. — Севги разпери ръце. — Всички са доволни.

— И най-вече Мерин.

Тя не каза нищо. Пресекливите крясъци откъм портата стигаха до тях между повеите на океанския вятър. Марсалис бавно тръгна към водата. Не каза нищо, не погледна назад към нея. Едва след първите му три крачки Севги разбра, че е очаквал от нея да продължи разговора и си е тръгнал, понеже тя не го беше направила.

— Къде отиваш? — Каза го с по-голяма лекота, отколкото й беше по вкуса.

Той спря и се обърна.

— Защо? — попита я сериозно. — Да не съм под домашен арест или нещо такова?

„Майната му!“

— Не, не, просто… — Тя махна неуверено. — В случай че се наложи да те открия по спешност.

Той замълча, преценяваше казаното, така както беше претеглил и коментара й относно защитата на свидетели по-рано.

— Ще се поразходя по плажа — каза накрая. — Искаш ли да дойдеш с мен?

— Ами… не. — Тя се поколеба. Той чакаше. — Трябва да прегледам данните от местопрестъплението Монтес, докато още имаме време. Да видя дали няма да изскочи нещо.