— Смяташ, че има такава вероятност?

— Не, но човек никога не знае. От четири месеца се занимавам с почерка на Мерин, но за анжелинската полиция това е нещо ново. Може да са забелязали нещо, което на мен ми е убягнало.

— Значи нямате пряк информационен интерфейс с тях, така ли?

— Да. Технически те не са част от службата за сигурност на Ръба. Имат си свое правораздаване, анжелинската полиция е автономна и на практика работи не много по-различно от полицията на който и да е голям град в Републиката.

— И не сте споделили с тях информацията си по този случай?

— Не сме. Вече ти казах, че предпочитаме да не създаваме излишна паника. — Махна уморено към оградата. — Чуй ги само. Как мислиш ще реагират хора като тях на новината, че тринайска с канибалски наклонности вилнее из Северна Америка и убива мирни граждани по неясни критерии? Помниш ли Сандерсен?

— Ерик Сандерсен? — Той вдигна рамене. — Ами да, помня го. И аз го търсих два месеца миналата година, като всички други.

— Значи помниш какво стана. Седем седмици само и едва не се стигна до военно положение в пет щата на Републиката. Медиите нададоха вой до небесата за клонирани чудовища. Въоръжени тълпи се опитаха да нахлуят в лагера в Симарон и да избият всичко живо вътре. Извънредни мерки за сигурност по цялата граница с Ръба. Ако Сандерсен не си беше провалил прикритието, ситуацията от времето на Занг-треската щеше да се повтори. А той беше обикновен беглец. Не беше убил никого. Ако се разчуе за Мерин, тълпите буквално ще откачат.

— Да, тълпите. Вие, хората, добре владеете този номер, нали?

Севги реши да пропусне последното покрай ушите си.

— Просто не искаме нова кървава баня — упорито повтори тя. — Даваме на местната полиция да разбере, че проявяваме интерес, и им съдействаме в някаква степен. Но не можем да си позволим някой да се докопа до цялостната картинка.

Той кимна. Изглежда, беше забравил за разходката си по плажа.

— И каква картинка предоставяте на тях?

— Версията ни за пред властите в Републиката е контрабанда на марстехска технология. Престъпна групировка и дистрибуторска мрежа водят война за откраднат продукт. — Думите имаха възкисел вкус в устата й, скалъпени и неубедителни като неясно корпоративно изявление. Овладя импулса си да изкриви отвратено лице й продължи: — Лесно пробутахме тази история в случая на Еди Танака, мошеник от дребен калибър. Когато убитият е почтен гражданин, залагаме на номера със случайните жертви. Невинен човек, озовал се на кофти място в кофти момент. Ако и това не върви, се позоваваме на сгрешена идентичност.

— Не ми звучи много убедително. А с генетичните следи как процедирате?

— Изпреварваме ги. Н-джиновете на КОЛИН имат достъп до полицейските инфобази из цяла Северна Америка и постоянно търсят нововъведени данни, които да пасват на търсения профил. И това обикновено става много преди криминалистите да пуснат генно сканиране на събраните от местопрестъплението материали, така че в повечето случаи научаваме, преди някой друг да е разбрал, че има замесена тринайска.

— В повечето случаи?

— Да, в два от случаите ни се наложи да окажем давление върху патолозите, за да ги убедим да си мълчат. — Тя отклони поглед. — Не е трудно за възможностите на КОЛИН.

— Да де, едва ли е трудно.

Севги усети, че е на път да се изчерви.

— Виж, трябва да се връщам в централната сграда. Щом искаш да се разхождаш по плажа, върви.

— Не. Ще дойда с теб.

Тя го стрелна изпод вежди. Той й отвърна с невинен поглед.

— Няма да е лошо и аз да видя материалите по случая — каза той. — Да си заработя издръжката един вид.

Така че тръгнаха заедно към главния комплекс. Започнало беше да става горещо и Севги смутено долови миризмата на пот, която се излъчваше от тялото й. Съжали, че не беше взела душ, преди да излезе.

— Та, казваше, че в Републиката не знаят за връзката с „Гордостта на Хоркан“ — подсети я Марсалис.

— Да. Медиите съобщиха, че няма оцелели. Казахме им за канибализма и че евентуалните оцелели са загинали при удара. Позволихме им да направят снимки.

— Хм.

— Да. — Севги сви устни. — Ужасът на канибалския кораб-призрак — кликнете тук за още изображения. Нахвърлиха се като на топъл хляб и го изпляскаха във всеки сайт на информационната мрежа. И изобщо не се сетиха за така наречената разследваща журналистика.

— Удобно.

Тя сви рамене.

— Стандартно по-скоро. Американските медии вече повече от сто години предпочитат сензациите пред фактите, а отцепването само засили тази тенденция. Пък и Мерин наистина е оцелял като по чудо. Намерил е начин да излъже системата така, че тя да го приеме обратно в криогнездото, след като е била тотално прецакана и криогенният протокол просто не е сработвал. Той обаче е преодолял тази пречка, убедил е криогнездото да се напълни с гел и да приеме, буквално да удави, живо неседирано тяло…

— Не е като да му е липсвало свободно време, за да го измисли.

— Знам. Но това е само началото. След това е трябвало да легне в гнездото и да си стои там, докато системата го дави, без да е седиран. Трябвало е да вдиша гела, в пълно съзнание, буден, без дробовете му да се разбунтуват инстинктивно, и всичко това в продължение на двайсетина минути, докато „Гордостта на Хоркан“ програмира финалното си захождане, навлезе в атмосферата, нанесе корекции в курса и се пльосне в океана.

Товарен подемник клечеше като заспал динозавър вдясно от тях и препречваше косата светлина на утринното слънце. Севги потрепери, когато навлязоха в дългата му сянка. Хвърли почти обвинителен поглед на Марсалис.

— Само се опитай да си го представиш — затворен в изправен ковчег, а онази гадост изпълва носа, устата и гърлото ти, излива се бавно в дробовете ти, притиска очите ти, а корабът наоколо ти се тресе, сякаш всеки момент ще се разпадне, а може и наистина да се разпада, защото няма как да си сигурен в обратното. Можеш ли да си го представиш?

— Опитвам се да не си го представям изобщо — меко каза той. — Знаем ли как се е добрал до брега?

Тя кимна.

— Първата жертва в района на залива, Юлисис Уорд. Видя го на картата снощи. Сериозен бизнес с микрофауна, имал ферми за отглеждане на култури по цялото крайбрежие на окръг Марин и от онези, привързаните планктонни решетки на стотина километра навътре в океана. Не разполагаме със сателитни снимки, но по всичко личи, че е бил на инспекция при въпросните решетки, когато „Гордостта на Хоркан“ е паднал във водата. Станало му любопитно, приближил се твърде много и в резултат се простил с живота си.

— Или е отишъл там с нарочната цел да прибере Мерин.

— Да, и ние се сетихме за това. ССР направиха проверка с н-джин и не откриха никаква връзка между Уорд и Мерин. Проверката обхвана четиридесет години. Освен ако не са се познавали от предишен живот, тази история е точно такава, каквато изглежда — кофти съвпадение.

— Как го е убил?

— С харпун за акули „Креси“. Виждал ли си човек, убит с такова нещо? — Севги размаха красноречиво ръце. — Направено е да спира големите бели акули през десет метра вода и на практика е портативен дезинтегратор. Пръснало е вътрешностите на Уорд из цялата стая. И на един от служителите му също — Емил Ночера. И двамата с един изстрел.

— Благодарил му е за помощта.

— Именно. Криминалистите казаха, че по същото време там е имало още двама служители, но те са избягали.

— Едва ли можем да ги виним.

— Да, плюс това са били нелегални. Изглежда, повечето сезонни работници в този бизнес са такива. И да са видели нещо, едва ли са щели да останат, за да дадат показания. От службата за сигурност ги търсят, но не хранят големи надежди.

— Те поне знаят ли за какво става въпрос?

— В ССР знаят, но дотам. Обществеността не подозира нищо — и ССР, също като нас, не могат да си позволят разгласяването на такава информация. Отношенията между Джизъсленд и Ръба са достатъчно обтегнати и без да се е разчуло, че някакъв тип прескача ту тук, ту там, все едно прехвалената им погранична охрана е висока до коляното бяла оградка.