Севги кимна мълчаливо, устата й внезапно пресъхна. Подготви беретата за стрелба, пак по учебник: премести я в хоризонтална позиция, така че да вижда отчитащия заряда дисплей отстрани. Трийсет и три, и един в дулото. Пистолетите на „Марстех“ стреляха с разширяващи се куршуми, последен писък на технологиите, тънки като молив, точни при далечна стрелба и експлодиращи при попадение. Изкашля се да прочисти гърлото си и вдигна беретата.

— Смяташ, че ще можем да ги прогоним?

Той я погледна. Аварийните светлинки ту го обливаха в червено, ту го скриваха в мрак — червено, черно, червено, черно, червено, черно. Той сведе поглед към лопатата. Разгъна я. После пак погледна Севги, докато ръцете му завъртаха механично дръжката в заключващата посока. Гласът му прозвуча почти нежно:

— Севги, ще се наложи да ги убием.

Бяха седмина.

Не ги виждаше много добре от прикритието си, но и така му стана ясно, че са войници. Поуспокои се — с ударен отряд на фамилията щеше да е много по-напечено. Отприщи мрежата и я усети как плъзва по мускулите му като прилив на ярост. Зрението му се фокусира върху авангарда на групата. Трима. Вървяха един до друг в отсрещното платно, десетина крачки пред пълзящ открит военен джип, в който се возеха другите четирима плюс картечна установка. Джипът беше с изгасени фарове — това поне бяха свършили както трябва, — а тримата отпред вървяха с готови за стрелба пушки в ръце. Крачеха отсечено, напрегнато, нервите им очевидно бяха опънати до скъсване. Тези момчета едва ли бяха по-различни от доверчивите усмихнати войничета, с които беше пътувал пред пет месеца до подготвителния лагер. С малко късмет, щяха да са също толкова млади и неопитни.

Спряха на двайсетина метра от окъпания в пресекваща червена светлина джип на КОЛИН. Казаха си нещо на испански, но бяха твърде далеч и Карл не разбра нито дума. Шосето завиваше в широка дъга и грейналият в червено джип сигурно се виждаше поне от стотина метра, но войниците спряха чак сега, за да обсъдят тактиката си. Карл се усмихна в мрака и стисна здраво дръжката на лопатата. Корозиралият метален ръб на острието докосна лицето му, студен и нащърбен от употреба.

Военният джип се изтегли десетина метра назад. Тримата от авангарда пресякоха разделителната линия между платната, оглеждаха се наляво и надясно като послушни деца. На Карл му се стори, че долавя шум на автовоз, но толкова тихо, че беше невъзможно да се прецени колко е далеч и в коя посока се движи. С изключение на това нищо не нарушаваше покоя на окъпаните в рехава лунна светлина порьозни скали и назъбените планински върхове на заден план. Звезди грееха в небето, ясни почти колкото на Марс. Беше толкова тихо, че се чуваха стъпките на войниците по всемента и буботенето на двигателя на джипа зад тях.

„Цели седем, по дяволите. Боже, дано Ертекин не се огъне.“

Беше я попитал дали знае как се убива с тази нейна матовосива берета, дали е убивала. С надеждата, че ще се разколебае и ще му даде пистолета. Погледът, с който му отвърна, беше достатъчно красноречив. Но така и не беше отговорила на въпроса му.

Тримата войници стигнаха до джипа на КОЛИН. Последните метри ги изминаха странично, с вдигнати пушки. Надникнаха в купето, пробваха да отворят вратите и си размениха изненадани реплики, когато успяха още от първия път. Навряха нервно дулата на пушките в купето. Вече се чуваше какво си казват. Фалшиво безстрашие, което боцкаше през мекия им крайбрежен испански като мръсотия през копринен параван. Типично по младежки.

— Провери отзад, Ернесто.

— Вече проверих, брато. Няма ги, тъпанарите му с тъпанари. Духнали са. Казвах аз на сержанта, че е по-добре да ги сгащим по стария начин. Да включим лампите и да блокираме пътя. Действа безотказно.

— Ти само това знаеш. — Друг глас, от другата страна на джипа. Глас на малко по-зрял мъж. — Това не ти е някой боливийски комунист, дето буни работниците. Това е шибана тринайска, по дяволите. Щеше да мине право през нас, без окото му да мигне.

— Аз оная бяла курветина с него ще я наеба, без окото ми да мигне, като ги настигнем.

Смях.

— Не е бяла бе, Ернесто. Ти не видя ли снимката? Имам една снаха в Баранка, дето е по-бяла от нея.

— Да, ама е от Нуева Йорк. На мене и това ми стига да го дигна.

— Направо ми се повръща от вас, да знаете. Ако ви чуят майките ви какви ги приказвате…

— О, стига бе, Рамон. Какво като си пял в църковния хор? Не видя ли снимките на оня кучка? Циците й са като на Ками Чачапояс. Не ми казвай, че не са ти потекли лигите.

Рамон не каза нищо. Гласът на по-възрастния мъж запълни паузата:

— Едно ще ви кажа: ако ще я чукате, гледайте първо да се напръскате. Тия от Нуева Йорк са пълни с болести. Имам един братовчед там и той значи вика, че тамошните курветини се чукали с всичко, дето мърда.

— А бе, човек, твоите роднини край нямат. По целия свят са се…

Вик откъм джипа:

— Докладвай, ефрейтор!

— Няма нищо тук, сър — извика в отговор по-възрастният мъж. — Изчезнали са. Ще трябва да претърсим района.

Откъм джипа долетя неясна псувня по адрес на шибаните очила за нощно виждане. С каквито явно не разполагаха, реши Карл.

— Наземно претърсване. Еба си простотията. Казвам ви обаче, спипаме ли тоя изрод и кучката му…

Време беше.

Остави се на яростта да го поведе, завъртя се и се прехвърли през ръба на вградения в покрива на джипа допълнителен багажник. Скочи на метър от колата, от противоположната й спрямо военния джип страна. Изолационният еластичен брезент, под който се беше крил допреди миг, се изпъна при движението му, изплю го и се прибра с плющящ звук.

Друго предупреждение войничетата не получиха.

Повали единия, другият, при предницата, на джипа, само залитна: беше с гръб и успя да запази равновесие…

— Мамка му, Рамон, какво правиш бе?

Не беше разбрал какво става. Обръщаше се, без да подозира нищо — и Карл го цапардоса с лопатата в лицето. Пръсна кръв, топла и невидима в мрака, не я видя, но я усети по едната си буза. Мъжът изпусна пушката и притисна с ръце натрошената си скула, изгъгна нещо, свлече се на земята и запищя. Карл вече се завърташе. Другият, на четири крака, се опитваше да стане. Рамон от църковния хор? Карл го посече с ръба на лопата в темето. Онзи измуча като крава и изпружи крака. Нова доза швирнала кръв окъпа лицето на Карл.

Третият войник все още беше от другата страна на колинския джип. Появи се на бегом откъм задницата и Карл го посрещна челно, ухилен и оплескан с кръвта на другите двама. Войникът се паникьоса и изпищя. Изобщо забрави да вдигне пушката.

— Той е тук…

Карл се хвърли напред. Мушна силно с лопатата, заби острия връх в гърлото на войника. Предупредителният вик премина в задавено гъргорене. Карл скъси разстоянието, блокира с ръка дулото на пушката и разби с дръжката, на лопатата носа на противника си. Момчето загуби всякакво желание за борба и се свлече на шосето, давеше се. Карл обърна лопатата и заби острието в гърлото му, с което сложи окончателно край на издаваните звуци.

Нощта грейна, раздрана от запалените фарове на другия джип. Чуха се разтревожени викове. „Още четирима“, помисли той. Но колко бяха останали в джипа и колко вече бяха тръгнали към него…

„Хайде, Ертекин. Включи се, ако обичаш.“

Стрелба — чистият, пронизителен пукот на произведено от „Марстех“ оръжие, шест бързи изстрела един след друг. Фаровете угаснаха. Панически крясъци откъм джипа.

„Добра стрелба, момиче.“

— Огън!

Карл се просна на шосето. Изрита настрани пищящия младеж с раздробеното лице и грабна пушката му. В движение отчете марката — бразилска „Имбел“ втора употреба, не точно последен писък на технологиите, но…

Монтираната на армейския джип картечница се събуди. Трясъкът й раздра нощта. Накъсан грохот откъм противниковия джип и пронизително дрънчене откъм техния — куршумите петдесети калибър се пръскаха на парчета при сблъсъка с бронята му. „Марстех, Марстех, имаме си Марстех“. Стихът от идиотската песничка проблесна в ума му заедно със спомена за хлапетата, които си я пееха и подскачаха. Карл се озъби хищно — войнишка усмивка, — пролази под прикритието на джипа и подаде пушката изпод него. Отвърна с откос, после отпусна спусъка. Крясъци. Картечницата млъкна. Карл надникна. Нищо — още беше заслепен от блясъка на силните фарове преди малко. Стисна очи за няколко секунди, после опита пак.