— Престани. — Гласът й прозвуча пискливо. Импулсът да потръпне пролази по гръбнака й като студена ръка. — Просто спри. Не се шегувай с това.

Той се намръщи под синкавото сияние.

— Между другото, Ертекин, за човек, който вярва в наличието на духовен вселенски архитект и на живот след смъртта, ти реагираш твърде остро на разказа ми.

— Слушай. — Прозвуча рязко и предизвикателно. — Как изобщо си разбрал, че е тя? Тази Елена Агиере. Дори не си чувал гласа й преди въпросната потресаваща случка.

— Това пък какво общо има?

Във въпроса му имаше тиха простота, която я разтърси внезапно и до дъно, като първия път, когато беше правила секс както трябва и беше стигнала до оргазъм, като първото й местопрестъпление с труп при жп линията на Барнет Авеню. Или когато Налан умря пред очите й в болничното легло. Поклати безпомощно глава.

— Аз…

— Виж, нали попита дали е било гадно? — тихо каза той. — И аз ти казвам колко гадно беше. Пропаднах страхотно, Сев, почти до дъното. Толкова надълбоко, че ми се случиха адски странни неща, с или без липса на генетична склонност.

— Не е възможно да вярваш, че…

— Че Елена Агиере е била въплъщение на божествено присъствие, което е бдяло над мен? Естествено, че не го вярвам.

— Тогава…

— Тя беше метафора. — Той издиша, сякаш пускаше нещо на свобода. — Но излезе от контрол, както се случва понякога с метафорите. Когато си пропаднал толкова надълбоко, може да изгубиш контрола си над нещата и да ги пуснеш на свобода. Сигурно съм извадил късмет, че онова, което ме чакаше долу, каквото и да е било то, в крайна сметка ме изплю обратно. Може пък генетичните ми настройки да са му разстроили храносмилането.

— Какви ги говориш? — Сдържан гняв, който не успя да заличи навреме. — Разстроено храносмилане? Метафори? Нищо не разбирам.

Той я погледна, навярно изненадан от тона й.

— Не е твоя вината. Сигурно аз не мога да го обясня както трябва. Съдърланд би се справил по-добре, но пък той е имал години да го подреди в главата си. Нека просто кажем, че там горе, в междупланетния космос, съм успял да се самоубедя в нещо на подсъзнателно ниво и се е наложило да си измисля подсъзнателен помощник, който да ме разубеди и да ме върне обратно. Това по-смислено ли ти звучи?

— Не особено. Кой е Съдърланд?

— Тринайска, запознахме се на Марс. Японците сигурно биха го нарекли „сенсей“. Преподава таниндо в планинските лагери. Обичаше да казва, че хората гледат на целия си живот през призмата на метафори и че проблемът на тринайските идва оттам, че пасват идеално на онзи подвид метафори, които описват страхотиите в мрака отвъд светлия кръг на лагерния огън, метафорите, посветени на чудовища.

С това Севги не можеше да спори. Спомените я притиснаха до стената, спомени за неприязнените, обвиняващи лица на колегите й, когато се разбра какъв е бил Етан. И не само колегите, а и приятелите, дори Мурад. Щом научиха истината, те забравиха онзи Етан, когото познаваха преди, и го замениха с парче мрак в неговата форма, нещо като скицирания образ на извършителя, който виртуалната програма използва във възстановката на убийството на Тони Монтес.

— Чудовища, изкупителни жертви. — Думите изплющяха като карти при игра на вързано. Гласът му изведнъж прегракна. — Ангели и демони, рай и ад, бог, морал, закон и език. Съдърланд е прав, всичко това е метафора. Помощно скеле, което да задава посоките там, където реалността е твърде размита, където е твърде студено, за да живеем без топлинката на нещо измислено. Кодираме надеждите, страховете и нуждите си, а после изграждаме цели общества върху този код. След което забравяме, че някога е било обикновен код, и започваме да го приемаме като факт. Държим се така, сякаш на вселената й пука за този наш код. Водим войни заради него, бесим мъже и жени заради него. Взривяваме влакове и небостъргачи в неговото име.

— Ако пак говориш за Дубай…

— Дубай, Кабул, Ташкент, а и целият шибан Джизъсленд между другото. Където и да погледнеш, все същата шибана игра, все същата човешка природа. Все същата.

Той млъкна рязко, все така втренчил поглед в сините светлинки на дисплеите, но този път някак съсредоточено.

— Какво?

— Не знам. Губим скорост.

Тя се завъртя да погледне през задното стъкло. Не се виждаше автовоз, който се опитва да ги задмине. Нямаше и мигащи червени светлинни по дисплеите, които да предупреждават за хардуерен проблем. Въпреки това джипът губеше скорост.

— Хакнали са ни — мрачно обяви Марсалис.

Севги се взря през страничния прозорец. Никакво осветление покрай магистралата, само тънкият полумесец на луната се мъчеше да очертае в промити тонове хълмистия пейзаж от скали й храсталаци, планинското възвишение малко по-нататък, а от другата страна на шосето — нещо като стръмен, почти отвесен склон на клисура. Шосето заобикаляше полите на планината и заради стеснението имаше само по една лента във всяка посока. Централната преградна ивица се беше стеснила до широка един метър луминесцентна линия, изтеглена върху всемента като маркер за автовозите. Никакви светлини, нито друг признак за човешки обиталища. Никакъв трафик.

— Сигурен ли си?

— Колко сигурен искаш да бъда? — Хвана волана и се опита да мине на ръчно управление. Системата го изхвърли със самодоволен звън и пулсиращи оранжеви светлинки в морето от синьо по таблото. Джипът се движеше с намаляваща скорост. Марсалис пусна ядно волана и срита педалите под краката си. — Виждаш ли? Копелето му гадно!

Не стана ясно дали ругае джипа, или онзи, който е хакнал управлението му. Севги посегна към пистолета си, извади го от презраменния кобур и свали предпазителя. Марсалис чу прещракването и сведе поглед към оръжието в ръката й. После се наведе през таблото и дръпна аварийната ръчка. Дисплеите светнаха в червено и спирачките се активираха. Макар да беше забавил скорост, джипът все още се движеше твърде бързо за аварийно спиране. Гумите изсвириха пронизително и джипът поднесе, после спря толкова рязко, че зъбите им изтракаха.

Тишина… и примигващите предупредителни светлинни на автоматичната система. Вишневочервено сияние се ливна сякаш отвсякъде, после угасна. Ливна се, угасна. Ливна се, угасна.

— Така.

Марсалис посегна към механизма на седалката си и я свали докрай назад. Извъртя се по корем, изпълзя по облегалката към задната част на джипа и зарови там. Гласът му се чу приглушен от напрежението в коремните мускули.

— И преди съм го виждал това, в Загрос. Само че от другата страна на бариерата. Често използвахме тоя номер, за да прецакаме иранските транспортьори и да им спретнем засада. Действахме ги от разстояние. — Някакво одеяло се появи заедно с ръката му, той го задържа за миг, после го метна настрана. — Хакнеш ли протоколите на автопилота, можеш да правиш с транспортьорите кажи-речи каквото си искаш. — Шум като от стържене на пластмаса. — Да ги блъснеш един в друг, да ги засилиш в някоя пропаст, ако има пропаст наблизо. Или да ги откараш при някоя грижливо заложена мина… По дяволите!

— Какво правиш?

— Търся си оръжие. Понеже няма да споделиш с мен беретата си. Нали? Задължения по договора и така нататък. — Изпълзя назад, обърна се и седна, стиснал безпомощно зъби, огледа се трескаво, после отвори вратата. Заобиколи тичешком джипа. Лекият вятър беше подел прахта от аварийното им спиране и я носеше в рехав облак около колата. Сетне я понесе нататък в призрачна тишина под пресекливото червено сияние на аварийните светлинки. Севги погледна назад — Марсалис се опитваше да свали нещо от задната врата. Джипът се разлюляваше на амортисьорите при всяко дръпване. Мигащите светлинки обливаха Марсалис сред разпръсващия се прах и в лицето му, напрегнато и съсредоточено до крайност, имаше нещо демонично. Стори й се, че го чува как ръмжи от усилие. После нещо се отдели с пукот.

Той се върна със сгъваема лопата.

— Така, слушай — почна, възвърнал спокойствието си. — Ако имаме късмет, ще се окажат местни бандити, които си изкарват прехраната, като спират частни автомобили и по някой туристически автобус. Ако е така, значи имаме още няколко минути, преди да разберат какво сме направили. И може би още няколко след това, докато се организират и тръгнат да ни търсят. Не е много, както и да го погледнеш. Така че действаме по учебник, тоест зарязваме джипа и тръгваме да търсим укритие по най-бързия начин.