— За Бога, Джеф!

Джеф разпери ръце.

— Съжалявам, братле. Искаш да те успокоя, да ти кажа, че теренът е чист и можеш спокойно да пробваш манхатънския си чар върху тази жена? Не мога. Но ако се тревожиш дали тя ще устиска професионалния си контрол над нещата — за това не бих се притеснявал.

Поседяха мълчаливо. Да остави на брат си последната дума за Нортън беше един вид поражение.

— Добре де, а за онази истанбулска следа какво ще кажеш? Не, сериозно. Тя няма нищо общо с настоящото ни разследване, появи се ей така. Някаква друга тринайска, която европейците интернирали в Турция и която можело да се е познавала някога си с някакъв перуански гангстер, който можело да има връзки с хората, които може би са уредили бягството на нашия ренегат от Марс. Трябва ли да приемам всичко това за чиста монета? Твърде много неизвестни има в това уравнение.

Джеф се загледа през прозореца.

— Може би наистина има — каза разсеяно. — Тринайските не мислят по начина, по който мислим ние, синаптичните вериги в мозъците им са свързани различно. По-екстремните проявления на тази разлика ние бързаме да осъдим като параноя или асоциално поведение. Често обаче разликата се проявява като различен поглед върху дадена ситуация. Точно затова. АГЛОН наема хора като този твой Марсалис. В известна степен затова и аз те посъветвах да го измъкнете от Флорида и да го наемете. За да си осигурите достъп до тази различна гледна точка. — Метна му неочаквано студен поглед. — Не си казвал на никого, че идеята е била моя, нали?

— Разбира се, че не съм.

— Сериозно? Дори на бившата полицайка, която така ти е влязла под кожата?

— Обещах ти, Джеф. Аз спазвам обещанията си.

— Добре тогава. — Брат му затвори очи и притисна с палец и показалец клепачите си за миг. — Извинявай. Бях груб. Не трябваше да си го изкарвам на теб, но в момента съм адски скапан. Тази моя работа и в най-спокойни времена е като да ходиш по въже на пет метра над манежа, а сега времената не са от спокойните. Само някой да чуе, че директорът на фондация „Човешката цена“ дава неофициални съвети на служител от КОЛИН по въпроси, свързани с генно подобрени индивиди, и бързо-бързо ще трябва да си търся нова работа. Цялата оная простотия за конспирация между Ръба, Китай и Марс ще се раздуха пак и финансирането ни ще изчезне яко дим. Не стига, че приемаме бегълци от черните лаборатории на територията на Ръба и им даваме гражданство, но ако се разчуе, че имаме пръст в освобождаването на опасни генетични варианти от затвора… Това ще е последната капка.

— Добре де. Казах ти вече, успокой се. Никой не знае. — Нортън усети непривично стягане в гърлото. — Оценявам помощта ти, Джеф. Може би не винаги го показвам, но наистина е така.

— Знам — каза Джеф и се ухили. — Грижа се за теб, откакто ходеше прав под масата. Нали затова са батковците. Поредният пример за генетична предразположеност.

Нортън поклати глава.

— Работата наистина започва да ти се отразява зле, Джеф. Защо просто не кажеш, че те е грижа за мен?

— Нали точно това казах. Обичта към братята и сестрите е генетично обусловена. Знаех го и преди да започна работа за фондацията.

Образът на Меган се появи изневиделица в главата му. Дълги загорели крайници, лунички и усмивка, слънцето в очите и косата й. Споменът си проби път до повърхността и замъгли за миг зрението му. Сякаш в-форматът и Джеф внезапно бяха запратени в неясната далечина. Едва чу собствения си глас.

— А съперничеството между братя и сестри? Откъде идва то?

Джеф сви рамене.

— Пак от гените. В основата си всички тези неща са генетично обусловени. Като оставим настрана екстразомите, същността ни е изградена върху една или друга основна генетична предразположеност.

— И това е твоят начин да оправдаеш забежката си с Нюинг.

Лицето на Джеф се изопна.

— Вече водихме този разговор и добре помня, че ми беше неприятно. Не оправдавам забежката си с Ню. Но разбирам откъде идва. Това са две съвсем различни неща.

Нортън остави спомена за Меган да избледнее.

— Да, добре. Извинявай, че пак те подхванах за това. И аз съм подложен на огромно напрежение в момента. Трябва да се оправям със собствените си генетични предразположения, нали се сещаш?

— Това всички го правим — тихо каза брат му. — Тринайска, бонобо или най-обикновен човек. Рано или късно всички трябва да се изправим лице в лице с онова, което дебне в телата и умовете ни.

Утрото дойде, прошарено от звуците на уличното движение по Мода Кадеси и от детска врява. Ярка, коса слънчева светлина по стената на стаята, в която беше легнал, и неохотното заключение, че точно под прозореца му има училищно игрище. Измъкна се от леглото и тръгна да търси банята, като междувременно се натъкна на похъркващата Ертекин. Спеше просната по гръб с полуотворена уста, дългокрака и великолепно неелегантна в избелялата тениска с логото на нюйоркската полиция, увъртяла се в чаршафите, едната й ръка обгърнала възглавницата. Той поспря да се възхити на гледката, после си тръгна на пръсти, откри банята и се зае да изпразни пълния си до пръсване мехур. Слаб махмурлук ръчкаше ръждиво слепоочията му. Очаквал, беше да е много по-зле. Пъхна глава под чешмата.

Остави Ертекин да спи, отиде в кухнята и откри поостарял модел мениджър-покупки, вграден до панела на отоплителната система. Поръча хляб и гевреци, понеже не знаеше кое предпочита Ертекин, мляко и някои други дреболии. Намери в един шкаф неотворен пакет кафе — земна реколта, немодифицирано — и кафеварка средиземноморски тип на кухненския плот. Включи котлона, сложи кафеварката и тя тъкмо започваше да гъргори обещаващо, когато доставката на поръчаните за закуска продукти оповести със звън пристигането си при входната врата долу. Карл отвори по домофона, прие продуктите, после намери един видеотелефон и го занесе на кухненската маса. Взе един геврек, наля си кафе и се зае да открие Стефан Неван.

Отне му известно време.

Дежурният офицер в централното управление на лагерите за въдворяване му беше непознат, не можеше да използва и положението си в АГЛОН, защото личните му оперативни кодове бяха изтекли преди половин година. Не помогна много и позоваването на приятели. Успя все пак да си уреди прехвърляне към един от офицерите в самия лагер — Батал Явуз, стар приятел, който очевидно си заработваше по нещо допълнително с извънреден труд. Свърза се с лагера, но му казаха, че Батал е излязъл на патрулна обиколка и не отговаря на радиото си. Жената, с която разговаряше, можела само да предаде съобщение, ако желаел да остави такова. Какво да…

— Просто му кажете, че е гадно развратно копеле и че една голяма лоша тринайска ще долети и ще му открадне жената, ако не ми си обади.

Лицето на екрана се изчерви.

— Едва ли точно…

— Не, сериозно. Това е съобщението. Благодаря.

Звуци откъм коридора. Карл прекъсна разговора и отхапа от геврека. Откри, че устата му сама се е извила в неканена усмивка, и побърза да я прогони. Ертекин влезе в банята, после се върна в спалнята — поне доколкото можеше да се съди по звуците — и за миг Карл си помисли, че е решила да си легне пак. После откъм коридора пак се чуха стъпки. Той се наведе назад на стола си да я види през вратата на кухнята. — Чудеше се дали още е с онази тениска. Разсеяно отбеляза, че махмурлукът му е на път окончателно да изчезне.

Беше се облякла. Косата й стърчеше несресана, лицето й се беше зачервило — сигурно се беше плискала със студена вода; беше и здравата намусено.

— Добрутро. Наспа ли се?

Тя изсумтя, после събра сили да попита:

— Какво правиш?

— Работя. — Посочи телефона. — Чакам да ми се обадят във връзка с Неван. Защо, ти какво си помисли? Че ще ти избягам веднага щом алкохолното опиянение те извади от строя? Понеже съм вероломно и егоистично копеле с разбъзикани гени?

— Не ме е извадило от строя никакво опиянение.