— И с вариант тринайсет — унесено довърши Нортън.

— Именно. Макар че в случая се касае за софтуерен феномен, а не за хардуерен. Поне доколкото може да се направи такава разлика, когато става въпрос за мозъчна химия. Във всеки случай… виж, според онова, което съм чел, създателите на проект „Поборник“ са вярвали, че тринайските биха пожънали огромен успех в общество на ловци и събирачи на корени. Да си як, корав и агресивен е безспорен плюс в този вид общества. Получаваш повече месо, повече уважение, повече жени. И в резултат — по-многобройно поколение. Едва след като хората започнали да водят уседналия живот на селскостопанските общности, тези момчета са се превърнали в проблем. Защо? Защото не правели каквото им се казва, затова. Не искали да бачкат на нивите и да събират реколтата за някакво алчно дърто копеле с брада. Точно тогава започнали да изчезват, защото ние останалите, страхливците и конформистите, сме се събирали под патриархалното крило на същия онзи присвоил си свещената власт брадат олигарх, грабвали сме факлите и селскостопанските си сечива и сме избивали системно бедните нещастници.

— С изключение на олигарсите. — Неспособен да устои на старото съперничество между братя, Нортън побърза да пъхне пръст в слабите места на братовата си хипотеза. — В смисъл, самите те също трябва да са били вариант тринайсет. Как иначе са се изкачили до върха на обществената стълбица?

Джеф сви рамене.

— Този въпрос все още е отворен, признавам. Странното обаче е, че генетичните профили на олигарсите и на тринайските не са толкова еднакви, колкото би си помислил човек. Първо, тринайските като че ли не се интересуват чак толкова от материалното богатство. Всичко, което не могат да метнат на рамо, не предизвиква интереса им.

— О, я стига. Как може да се измери нещо такова?

— Не е много трудно. Несъзнателна реакция на визуални стимули например. Правим го с нашите бегълци, когато морето ги изхвърли при нас. Помага ни да им направим профил. Има и реални данни в архивите освен това — оказва се, че преди „Якобсен“ и интернирането повечето тринайски са живели в малки апартаменти, а вещите им се побирали в средно голяма раница. Така че олигарсите може изобщо да не са били тринайски, може да са били обикновени мъже като нас, само че от по-умните, които са измислили социално обусловен начин да се отърват от големите лоши момчета и да им вземат жените.

— Говори за себе си.

— Говоря за всички нас, Том. Защото онези момчета са изчезнали преди двадесетина хиляди години. Заличили сме ги от човешкия генотип. И с това сме изгубили шанса да развием еволюционно способността си да се справяме с такива като тях.

— Което значи какво?

— Ами, кое е задължителното качество, за да бъде един човек добър водач и изобщо доминиращ член на своята група?

— Не знам. Умения за работа в екип?

Джеф се засмя.

— Този твой Ню Йорк направо ти е изпил мозъка, Том.

— Някога и ти живееше в Ню Йорк.

— Харизмата! — Джеф щракна с пръсти и изправи театрално гръб. — Лидерите са харизматични. Притежават личен чар, умеят да убеждават, да налагат мнението си, без да ги усетиш. С лекота повеждат хората след себе си. Сексуално привлекателни са за жените.

— Ами ако самите те са жени?

— Стига, говоря ти за обществата на ловци и събирачи.

— Мислех, че говорим за нашето време.

— Нашето време си е време на ловци и събирачи, поне по отношение на човешката еволюция. Не сме се променили чак толкова много през последните стотина хиляди години.

— Като се изключи, че сме премахнали тринайските.

— Това не е еволюция, а подранила цивилизация.

Нортън смръщи вежди. Такава внезапна горчивина рядко се появяваше в гласа на Джеф.

— Май изведнъж ти загорча в устата, а?

Брат му въздъхна.

— Какво да ти кажа? Ако поработиш достатъчно в „Човешката цена“, душата ти рано или късно започва да корозира. Работата е там, че вариант тринайсет, изглежда, върви в комплект с генетична предразположеност към харизматична доминация, която се проявява на нива, с които ние останалите не сме се сблъсквали от двадесет хиляди години. Все едно се разхождат под ръка с емоционален водовъртеж, който разкъсва на парчета всеки озовал се в обсега му. Жените изпитват неустоимо сексуално привличане към тях, мъжете ги мразят и в червата. Слабите и податливите на чуждо влияние хукват по свирката им и са готови на всичко за своя кумир. По-агресивните отвръщат на удара. Останалите просто ги мразим мълчаливо, но не смеем да направим нищо по въпроса. С две думи, става въпрос за такава сила на личността, че ако някое от тези момчета се кандидатира за избираем пост, буквално ще размаже конкуренцията. Политическият еквивалент на продуктите с марка „Марстех“, победители с доживотна гаранция. Защо, мислиш, Якобсен искаше да бъдат вкарани в лагери и подложени на химическа кастрация? Защото според него, ако бъдат пуснати на воля сред населението, в рамките на две десетилетия ще оглавят управлението на всяка демократична държава на планетата. Ще преустановят демократичните процеси и ще заличат, всичко, постигнато през последните две столетия от феминизираното гражданско общество. И наново ще се вградят в човешкия генотип, ще се размножават като зайци, защото всяка хетеросексуална жена е неспособна да устои на мъжественост като тяхната. — Джеф кривна устни в горчива усмивка. — Ние, останалите, просто не можем да се сравняваме с тях. Именно това те тревожи, нали, братле?

Нортън махна с раздразнение.

— Не, не това ме тревожи. Тревожи ме, че Марсалис ще ни съдейства, докато приспи бдителността ни, а след това ще си плюе на петите. И още повече ме тревожи, че партньорката ми, изглежда, си затваря очите за тази конкретна опасност и дава на Марсалис излишна свобода точно когато най-малко можем да си го позволим. Така че въпросът ми е доколко мога да разчитам, че Севги Ертекин няма да прецака работата, докато е под въздействието на онзи тип.

— Как се справя засега?

— Не знам. Но в момента е в Истанбул с него, за да провери следа, която той измъдри кажи-речи от нищото. Заминаха вчера, а още не се е обадила.

— В екзотичния Истанбул, казваш?

— О, я млъкни.

Джеф сдържа широката си усмивка.

— Извинявай, не можах да устоя. Виж, Том, на твое място не бих си загубил съня, ако нещата са такива, каквито ми ги описваш. Много е вероятно, че на някакво ниво тя си умира да изчука този тип…

— Супер.

— … но желанието да чукаш някого до смърт не винаги означава, че си готов да изключиш собствения си мозък. Имам предвид, че… бонобосите например са нещо подобно. Те притежават необичаен женски сексапил, способен да взриви сексуалната система на всеки средностатистически мъж като спринцовка кокаин, но…

— Да де, кой го знае по-добре от теб.

Джеф млъкна и го погледна с укор.

— Джеф, вече ти се извиних за шегата с Истанбул. Не се заяждай с мен, става ли? Исках да кажа, че както виждаш, не съм тръгнал да напускам Меган и децата заради Нюинг, нали? Развод, който ще ме отдели от Джак и Луиза, може би и съд за нарушаване на професионалната етика — не бих поел такъв риск само защото съм луд по някаква генномодифицирана катеричка. Нещата, които изброих, са важни за мен, и се опитвам да ги балансирам с онова, което ми дава Ню. И успявам, Том. Държа нещата под контрол и получавам най-доброто и от двата свята. Вярно, имам проблем с пристрастеността, в моя случай — пристрастеността ми към бонобоси. Но се справям. Това правиш и ти — бориш се със слабостите си. Поемаш натиска. Ако жената, за която ми говориш, наистина е професионалист, ако се отнася сериозно към работата си, знае коя е и какво иска, то няма причина да не си направи сметка на плюсовете и минусите и да не действа според резултата от уравнението. Ако не друго, има неоспорими данни, че жените по принцип се справят по-добре с това, така че тя има генетично заложена преднина, на която да се опре. Е, не казвам, че бих изпрал на ръка чаршафите на който там истанбулски хотел ги е приютил в момента, но…