Тя се усмихна отново.
— Това е почти метафизичен въпрос, нали така. Сигурно трябва да кажа, че съм от Джакарта. Концептуално, ако не друго. Ходили ли сте там?
— Два пъти виртуално. Иначе — не.
— Трябва да отидете. Много е красиво сега, след като наноизграждането приключи. Най-добре е да го видите с очите си и…
И така нататък, с лекота покрай подводните течения в разговора, теченията, които можеха да сблъскат и двамата с факта какво е тя. Сигурно на този принцип работеше и проституцията от висша класа, реши той, но беше толкова уморен, че хич не му пукаше. Остави се на течението, на приятния и интересен разговор, издържан по всички правила на изкуството, и на изящната геометрия на дългите й крака. Изглежда, в софтуера беше заложена реагираща подпрограма, която преценяваше желанието му да участва в разговора и регулираше ответната реакция според резултата. С изненада откри, че наистина му се говори.
Дори не забеляза появата на Джеф, докато той не застана пред него с уморена усмивка.
— Така. — Стана и направи опит да се стегне. — Най-сетне.
— Да, извинявай. Цял кораб с бегълци пристигна онзи ден от Уенжоу и бюджетът ни за тримесечието отиде по дяволите. Цял ден преговарям с властите. — Кимна към жената, която все така си седеше на стола. — Виждам, че си се запознал с Шарлийн.
— Ами, да.
— Прекрасна е, нали? Понякога идвам да си поговоря с нея, просто така, заради удоволствието.
Нортън погледна към интерфейса. Тя се усмихна на двамата, главата й — вдигната леко, изражението — леко отнесено, сякаш думите им бяха птича песен или тема от класическо произведение, което й харесва.
— Трябва да говоря с теб — смутено каза той.
— Няма проблем — отвърна Джеф Нортън и махна с ръка. — Минавай. Довиждане, Шарлийн.
— Довиждане.
Усмихна им се през рамо, после отново обърна глава и застина неподвижна на стола си, щом двамата излязоха от задействащия обхват. Джеф го поведе по къс коридор с воден охладител в края. След има-няма десетина стъпки коридорът посивя и се превърна в кабинета на Джеф. Приличаше досущ на истинския му кабинет, който Нортън помнеше от посещението си преди няколко години, с изключение на минималните разлики в оттенъка на стените и килима и по някой декоративен предмет върху полиците, който не помнеше. Снимка на Меган на бюрото. Той си пое набързо дъх и седна на ъгловото канапе с лице към прозореца и парка Голдън Гейт. Брат му се наведе през бюрото и натисна нещо на уредбата.
— Е?
— Пак идвам за съвет. Чу ли за Ортис?
— Не. — Джеф се опря на бюрото. — Какво е измислил този път, нов начин да извие нечии ръце?
— Простреляха го, Джеф.
— Простреляли са го?
— Да. Медиите гърмят. Не знам как не си чул. Мислех, че знаеш. Вчера следобед дадох пресконференция от името на КОЛИН.
Джеф въздъхна. Тръсна глава, сякаш да намести джаджите в нея. Отиде до другата страна на канапето и седна тежко на облегалката.
— Направо съм скапан — измърмори. — От ден и половина се занимавам само с китайците. Снощи даже останах да спя в офиса. Тази сутрин почти не съм излизал от виртуалната. Той жив ли е още?
— Да, държи се. Вързали са го към животоподдържаща система във „Вейл Корнел“. Медицинският н-джин твърди, че щял да се оправи.
— Може ли да говори?
— Още не. Ще го свържат към в-формат веднага щом дойде в съзнание, но това можело да отнеме известно време.
— Господи! — Джеф го изгледа измъчено. — И какво общо има това с мен? Как мога да ти помогна?
— Във връзка с Ортис — никак. Както казах, той още е в безсъзнание. Семейството и близките му приятели са в болницата, но…
Брат му изкриви устни в подобие на усмивка.
— Да, знам. Това вече не е моят свят. Провалих си шансовете в играта за власт в Съюза, нали така.
— Не това имах…
— Избягах на запад и се превърнах в сърцераздирателен благотворител.
Нортън махна нетърпеливо с ръка.
— Не става въпрос за това. Искам да поговорим за Марсалис. Сещаш се, тринайската, която измъкнахме от щатския на Южна Флорида?
— О. Да. — Джеф разтърка лицето си. — И как върви?
Нортън се поколеба.
— Не знам.
— Създава ви проблеми ли?
— И аз не… — Вдигна ръце, без да довърши. — Виж, истината е, че не се наложи да го убеждаваме дълго. За това поне беше прав.
— За какво, че би ви отхапал ръката за шанс да се измъкне от джизъслендски затвор? — Джеф сви рамене. — Кой не би го направил?
— Да де. Май съм ти задължен за идеята. И трябва да кажа, че напълно оправдава медийния образ на тринайските. Бил е там, когато са се опитали да очистят Ортис, и май единствено на него дължим факта, че шефът още диша. Уби двама от тримата нападатели и прогони третия. Невъоръжен. Можеш ли да го повярваш?
— Да — кратко и ясно каза Джеф. — Мога. Казах ти, тези типове са опасни. Та какъв по-точно е проблемът?
Нортън сведе поглед към ръцете си. Поколеба се за миг, после поклати раздразнено глава и вдигна очи да срещне любопитния поглед на брат си.
— Казах ти, че вече си имам партньор, помниш ли? Бивш детектив от нюйоркската полиция, жена.
— С която искаш да се озовеш с хоризонтално положение, но не си го признаваш. Да, спомням си.
— Да. Е, има нещо, което тогава не ти казах. За нея. Преди няколко години е имала връзка с тринайска ренегат. Това е довело до някои… усложнения.
Джеф вдигна вежди.
— Охо.
— Да. Не се замислях много за това, дори когато наехме онзи тип.
— Глупости ми говориш.
Нортън въздъхна.
— Добре де, замислих се, малко. Обаче реших, нали се сещаш, че тя е корава, че е умна, че владее ситуацията. Че няма за какво да се притеснявам.
— Нормално. — Джеф се наведе напред: — И кое те накара да се притесниш впоследствие?
Нортън плъзна умърлушен поглед из кабинета.
— И аз не знам. — Вдигна безпомощно ръце. — Не знам, не знам, мамка му!
Брат му се усмихна и въздъхна.
— Някога дъвкал ли си листа от кока, Том?
Нортън примигна.
— Листа от кока?
— Да.
— Какво общо има…
— Опитвам се да ти помогна. Просто ми отговори на въпроса. Дъвкал ли си листа от кока?
— Естествено. Всеки път, когато тръгваме за подготвителните лагери по сигнал за контрабандно внесени продукти на „Марстех“, още на летището ни дават по един големичък плик с препоръката да дъвчем листата заради голямата надморска височина. Имат ужасен вкус. Само че какво общо има това със…
— Надрусваш ли се, когато дъвчеш кока?
— О, я стига…
— Отговори ми.
Нортън стисна зъби.
— Не. Не се надрусвам. Случвало се е да ми изтръпне устата, но нищо повече. Препоръчват ги, защото премахват умората и ти дават сили.
— Точно така. А сега ме слушай внимателно. Въпросният енергизиращ ефект е част от еволюционно обусловена симбиоза между хората и растението кока. Коката има ценни за хората фармацевтични свойства, следователно хората отглеждат много кока. И всички са доволни. Човешката физиология се справя чудесно с ефекта на листата. Ползата от тях по никакъв начин не нарушава необходимата за оцеляването ти динамика. С други думи, няма опасност да направиш някоя глупост само защото си сдъвкал пет-шест листа.
— Защо става така — тежко попита Нортън, — че всеки път, когато се обърна за съвет към теб, ти ми изнасяш лекция?
Джеф се ухили доволно.
— Защото съм ти батко, тъпчо. А сега внимавай. Ако извлечеш алкалоида от листата на коката, ако го подложиш на изкуствените химични процеси, чрез които се получава кокаинът, и след това шамаросаш човешкия мозък с готовия продукт, картинката е коренно различна. Смръкнеш ли две магистрални от тая гадост, не ще се надрусаш, ами направо ще полетиш в небесата. И най-вероятно ще направиш някоя глупост, която на свой ред може да доведе до смъртта ти, ако си имал неблагоразумието да го направиш на не толкова безопасно място като Ню Йорк. Няма да обръщаш внимание на социалните и емоционални сигнали, които ти пращат хората около теб, или ще ги разчиташ погрешно. Няма да си спомняш полезни подробности от собствената си биография. Като нищо ще забършеш неподходяща жена или ще се сбиеш с неподходящ мъж. Ще преценяваш погрешно скоростта, ъгъла и разстоянието. А в дългосрочен план сърцето ти няма да издържи на напрежението. Все добри начини да се убиеш. И всичко това се свежда до факта, че не сме пригодени да се справяме с веществото във вида, в който може да ни го предложи собствената ни технология. Все същата стара история като със захарта, солта, синаптика и каквото още се сетиш.
