Бледоликият французин беше приковал Марсалис към пода. Ръката му се вдигна — в нея имаше нещо — и се спусна рязко. Марсалис успя някак да се извърти, направи нещо с краката си и промени баланса на силите. Неван залитна и разтърси ръка след силния удар в бетона, сигурно си беше счупил някоя и друга костица. Опитваше се да удържи чернокожия на пода с другата си ръка, но не се получаваше. Марсалис се измъкваше сантиметър по сантиметър настрани, докато рамото му не се изплъзна от хватката. Ръката му се стрелна моментално, сграбчи французина и го дръпна надолу. Той надигна рязко горната част на тялото си и заби глава в лицето на Неван. Севги ясно чу хрущящия звук и зъбите й изскърцаха.

След миг с Явуз стигнаха до двамата биещи се мъже.

— Край, скапаняко! — изсъска Явуз на английски и навря пистолета в ухото на Неван. — Край на играта.

Неван се олюляваше и притискаше лицето си с ръка. Между пръстите му се стичаше кръв от очевидно счупения му нос. Въпреки кашлицата и гъргоренето звукът, който излезе от гърлото му, несъмнено беше смях. Марсалис изръмжа и се измъкна изпод него, сви единия си крак и го изрита с коляно. Неван за малко не падна на пода, все така притискаше с ръка лицето си. И все така се смееше. Ръката, която притискаше към лицето си, беше същата, чиито костици току-що беше строшил при удара в бетона.

— Май ще ми се наложи… — пое си хрипкаво дъх — сам да си купувам цигарите в крайна сметка.

— Така изглежда. — С плавно движение Марсалис се изправи. Провери дали не се е порязал на някое парче от счупената витрина.

— Предупредих те все пак.

— Да, само че сви ножа от масата като първия новобранец. — Каза го разсеяно. Обърна дясната си длан, смръщил чело, и Севги видя тънката струйка кръв. По ръба на дланта му имаше дълъг прорез и от раната стърчеше парченце стъкло.

— Да не си мръднал, тъпанар — с треперлив глас предупреди Явуз французина. Дулото на пистолета беше на сантиметри от челото на тринайската. — Стой на място и да не си мръднал, мътните те взели!

Бръкна в джоба на якето си с лявата ръка, извади телефон и натисна бутон за бързо набиране. От другата страна на счупения прозорец се бяха събрали хора, стояха и зяпаха преобърнатата маса и съборените столове. Сервитьорите се навъртаха наблизо и очевидно не знаеха какво следва да направят. Голямо триъгълно парче се откъсна със закъснение от горната част на черчевето, падна и без особен драматизъм се разчупи на три по-малки парчета.

В краката им лежеше изпуснатият от Неван нож. Севги най-после навърза значението на репликите, които двете тринайски си бяха разменили току-що. Впи поглед в Марсалис.

— Знаел си, че ще го направи?!

Чернокожият хвана парченцето стъкло с два пръста и бавно го издърпа от раната. Завъртя го любопитно насам-натам на слабата светлина, после го пусна на земята.

— Ами… — Стисна ранената си ръка в юмрук и се намръщи отново. — Не изключвах възможността да се поддаде на долните си инстинкти.

— Нали каза, че сте приятели!

Задавен смях откъм Неван, който седеше с гръб към съседния, непострадал от сбиването прозорец. Марсалис погледна Севги над окървавената си ръка.

— Казах само, че се погаждаме.

Чак сега Севги си даде сметка за разбеснелия се в гърдите и слепоочията й пулс. Пое си дълбоко дъх и се овладя.

— На това ли му викаш погаждане?

Марсалис сви рамене.

— Какво да ти кажа. Виновни са гените.

Неван се изхили отново въпреки счупения си нос.

Ръката му трябваше да се залепи, а и в раната бяха останали миниатюрни парченца стъкло. Седеше в клиниката на ООН във Фенербахче и търпеливо чакаше сестрата да почисти раната. Осветлението беше твърде ярко, а в единия ъгъл имаше монитор — спокойно можеше да мине и без него, — който показваше микроскопско увеличение на обработваната рана. След първия път повече не погледна натам.

Ертекин беше настояла да отидат в клиниката на КОЛИН, която се намираше в европейската част на града, но тази на ООН беше много по-близо и този факт я лиши от смислени аргументи. Стигнаха за по-малко от пет минути с такси — шумната тълпа зяпачи и хаосът в ресторанта останаха назад, заменени от тихите улички на Фенербахче и меките светлини пред ненатрапчивата наноконструирана фасада на медицинския център. Ертекин беше отишла с Явуз и Неван, за да се погрижат за нараняванията на французина. Сигурно искаше да чуе и неговата версия. А и сякаш още не бе дошла на себе си след шока, който й бяха сервирали. Не можеше да я вини за това. Напрежението от сблъсъка с Неван още пришпорваше кръвта във вените му, повече, отколкото беше склонен да си признае.

Вратата се отвори и в стаята влезе някакъв турчин с костюм и широка прозявка. Прошарена коса и малки мустачки в същия десен, плюс недобре обръсната четина по брадичката. Костюмът беше скъп и вървеше в комплект с копринен възел. Само прозявката и подутите от сън очи издаваха, че са го измъкнали от леглото. Съненият поглед измери за миг Карл, после новодошлият каза нещо на сестрата, която веднага остави инструментите си, извини се и излезе. Вратата се затвори тихо след нея. Карл вдигна вежди.

— Ще трябва ли да плащам за това?

Турчинът се усмихна любезно.

— Много смешно, господин Марсалис. Разбира се, като лицензиран служител на АГЛОН здравната ви осигуровка важи и при нас. Не за това съм тук. — Приближи се и протегна ръка. — Аз съм Мехмед Тузку, специален агент за свръзка към АГЛОН.

Карл стисна ръката му, като внимаваше за раната си. Не стана от кушетката.

— И какво мога да направя за вас, Мехмед бей?

— Ескортът ви от Колониалната инициатива е на горния етаж. — Тузку стрелна поглед към тавана. — На улицата зад тази сграда ви чака кола. Ще тръгнем с товарния асансьор, така никой няма да ни види. До половин час ще сме ви качили на суборбитален до Лондон, но… — погледва масивния стоманен часовник на китката си — ще трябва да побързаме.

— Вие какво… Спасявате ли ме?

— Може и така да се нарече. — Пак същата търпелива усмивка. — Очакваха ви още в Ню Йорк, но там събитията ни изпревариха. А сега наистина трябва да…

— Аз, хм… — Карл махна с ранената си ръка, бе обработена само наполовина. — Всъщност няма нужда някой да ме спасява. КОЛИН не ме държи против волята ми.

Усмивката изчезна.

— Въпреки това сте били въвлечен в неоторизирана спасителна операция. КОЛИН са в нарушение на Мюнхенските спогодби, като са ви наели в това ви качество.

— Обещавам да им го спомена.

Тузку се намръщи.

— Отказвате да дойдете с мен, така ли?

— Да.

— Мога ли да попитам защо?

„Питай колкото си искаш — изкуши се да му отговори Карл. — Самият аз се питам същото от известно време и още не съм намерил що-годе интелигентно обяснение.“

— Познавате ли Джанфранко ди Палма?

Тузку го гледаше предпазливо.

— Да. Срещал съм се неколкократно със сеньор Ди Палма.

— Гадно копеленце, нали?

— Накъде биете?

— Питате ме за причина. Кажете на Ди Палма, че така става, когато бавиш плащанията на лицензираните си агенти. Появяват им се проблеми с лоялността.

Човекът на АГЛОН се поколеба. Хвърли поглед към вратата. Карл се изправи и каза спокойно:

— Нека не позволяваме нещата да загрубеят, Мехмед.

Севги го откри в чакалнята на приземния етаж да гледа някакво второкачествено глобално музикално шоу на екран, закачен високо на стената. Изрусена блондинка подскачаше по сцената в облекло, състоящо се предимно от възтесни панделки, които се развяваха от движенията й, чиято хореография очевидно имаше за цел да покаже колкото се може повече загоряла плът. Танцова трупа от млади мъже и жени, разголени по подобен начин, я следваше като безмозъчно телесно ехо. Песента не се отличаваше с особена мелодичност, а инструменталният съпровод се изпълняваше от невидими музиканти.