— Хареса ли си нещо? — попита тя.
— По-добро е от онова, което гледах допреди малко. — Плъзна поглед покрай нея. — Какво направихте с Неван?
— Слиза.
— Добре. — Марсалис отново се загледа в екрана. — Трябва да ви го призная — това наистина го умеете.
— Ние?
— Хората. Виж ги само. — Той махна с превързаната си ръка към цветното движение на екрана. — Съвършен синхрон. Групово мислене. Нищо чудно, че от вас стават толкова добри войници.
— Доста иронично точно от твоята уста — тросна му се тя. — Комплимент от първокласния генетичен воин.
Той се усмихна.
— Ертекин, не бива да вярваш на всичко, което чуваш по новините.
Асансьорът изгука мелодично, вратите му се отвориха и отвътре излезе Батал Явуз, побутваше Неван пред себе си. Лицето на французина беше бинтовано през средата, по подобен начин беше обработена и счупената му ръка. Изглеждаше в добро настроение.
— Пак ще се видим — каза той на Марсалис и вдигна ранената си ръка. — Когато си върна формата, да кажем.
— Готово. Знаеш къде живея. Ела да се видим веднага щом излезеш.
Явуз изглеждаше дълбоко смутен.
— Съжалявам за случилото се, Карл. Ако знаех, че този се кани да…
— Зарежи. Нищо не е станало. — Карл стана и тупна турчина по рамото. — Благодаря ти, че дойде. Радвам се, че се видяхме.
Севги стоеше малко встрани от тях и наблюдаваше Неван. После попита Явуз:
— Искаш ли да дойда с теб до хеликоптерната площадка?
— Няма нужда.
— Но ако…
Марсалис се ухили.
— Покажи й глезена си, Стефан.
Сякаш всички освен нея споделяха обща шега, французинът дръпна нагоре левия крачол на панталона си. Точно над глезена му имаше тънка лента от лята лъскавочерна фиброматерия. Не беше по-широка от каишка на мъжки часовник, но в единия й край неуморно примигваше миниатюрна зелена светлинна. Не би трябвало да е особено изненадана, но въпреки това сърцето й прескочи един удар при вида на устройството.
— Транспортен ограничител — каза Явуз. — Никой не напуска територията на лагера без такъв. Стефан няма да ми създава никакви неприятности, уверявам те.
— Ами ако го изхлузи? Ако намери начин да го махне?
— Няма такъв начин — каза Неван с любопитно кротък тон. — Работи на принципа на вълчия капан. Задейства се при опит за неправомерно отстраняване. Искаш ли да ти кажа какво става след това?
Севги знаеше и без да й казва. Ограничителите на принципа на вълчия капан имаха дълга и неприятна история, още по-болезнена в нейния случай заради преживяване от най-близък вид. Новинарските репортажи за осакатени мюсюлмански военнопленници в американски затвори се бяха оказали решаващи за баща й при избора на страна, в която да емигрира — пощата му през последните седмици, преди да напусне Истанбул, изобилствала от смъртни заплахи с лош правопис. Новините залитаха от едната крайност към другата, евтината и агресивна злоба засенчваше личната борба на Мурад със съвестта и културата му — западни капацитети отвръщаха гневно на обвиненията във военновременни престъпления с подробна информация за използването на модифицирани ограничители като средство за изпълнение на наложени от шериата наказания в повечето от самообявилите се ислямски републики, противоудар, който издържа известно време, а после, когато започна да става ясно кой продава на ислямистките пуристи тази технология за изтезания, зазвуча все по-кухо. Мурад, въпреки горчилката от повсеместното лицемерие, напусна Турция и повече не погледна назад.
По-късно обаче, сякаш вълчите ограничители бяха един вид фамилно проклятие, самата Севги се сблъска с тях.
— Тя е ченге, Стефан — каза Марсалис зад нея, навярно за да запълни внезапното й мълчание. — Сигурно познава добре този хардуер.
Беше ченге съвсем отскоро, от няма и две години, когато се запозна с въпросния „хардуер“. Вътрешният отдел се стовари като бомба върху сто и осми участък и започна разследване срещу група нейни колеги за неправомерно използване на ограничителите върху заподозрени очевидно — макар че подобна логика би убягнала на всеки здравомислещ човек — в опит да изтръгнат използваеми признания. По време на разпита нещата бяха излезли от контрол. И още зелената Севги Ертекин изведнъж се оказа една от разследваните покрай познанството си с провинилите се. Скоро установиха, че не е имала нищо общо, но не и преди да я завлекат в едно поле извън Ню Йорк, призори, когато мъглата още лепнеше по пръхкавата земя, която роботизираният минибагер разкопаваше усърдно. Севги трепереше от студа, но скоро съвсем забрави за него, заета да потиска спазмите в стомаха си, когато роботът ексхумира трите заровени преди девет седмици трупа с отрязани от ограничителите ръце.
Добре дошли в редиците на полицията.
Имаше известна утеха във факта — „Погледни го от тази страна, Сев“, беше я посъветвал неин колега, — че ограничителите, отдавна забранени в Съюза, се бяха появили контрабандно в сто и осми участък чрез джизъслендския зет на един от обвинените детективи, старши офицер в частно полицейско дружество в Алабама, част от системата за опазване на обществения ред в Републиката, където ограничителите все още се използваха повсеместно в противоречие с три международни договора и федерален указ, който на този етап беше ратифициран единствено от щата Илинойс.
„Погледни го от тази страна, Сев.“
Онези от вътрешния отдел я изключиха от кръга на заподозрените кажи-речи в самото начало и благодарение на това името на полицай Ертекин остана неопетнено; и което беше още по-важно, умението й да балансира между лоялността към колегите и дълга си на полицай не остана незабелязано от неколцина висшестоящи офицери, които години по-късно улесниха прехвърлянето й в отдел „Убийства“ в един от централните полицейски участъци.
„Погледни го от тази страна, Сев.“
Мъртъвците в полето не бяха голяма загуба за обществото — и тримата имаха предишни присъди за трафик на сексробини. Залъгвали бяха млади жени от Републиката с обещания за доходоносна и почтена работа от другата страна на границата, а после ги бяха прекършвали с помощта на многократни изнасилвания и побой, докато повечето не претръпнат дотам, че да предлагат срещу заплащане телата си на най-бедната прослойка от мъжкото население на Ню Йорк.
И Севги се беше съсредоточила върху дребните утехи, както я бяха посъветвали. Цялата онази пролет се беше старала да гледа на случая „от тази страна“, но така и не успя да заличи от паметта си спомена за вонята на разлагаща се плът в студената мъглива утрин. Нещо се беше променило в нея през онзи ден — съзряла бе потвърждение за това и в очите на Мурад, когато се прибра вкъщи след работа. Именно от този ден баща й спря да я убеждава, че може да потърси по-добра професионална реализация, може би защото разбра, че щом това не я е отказало от полицията, значи нищо няма да успее.
Неван пусна крачола си, ограничителят се скри и Севги се върна към настоящето. Малък мехур тишина се разшири и обхвана чакалнята.
— Мислех, че са забранени в Европа — каза тя, колкото да наруши мълчанието.
— За хора — да — съгласи се Неван и хвърли поглед на Марсалис. — С тринайските обаче трябва да се внимава. Нали така, марсианецо?
Чернокожият сви рамене.
— Зависи колко са умни, бих казал аз.
Марсалис проследи безучастно с поглед Явуз и французина, докато се качваха в изпратената за тях сълза с емблемата на ООН. Лицето му беше неподвижно като маска от антрацит. Едва след като сълзата потегли, вдигна поглед към танцьорите на екрана и нещо се случи с бръчиците около очите му. Севги разчете промяната като израз на отвращение, но нямаше представа към кого или какво е насочен. Запита се дали и самият Марсалис знае.
И така, те поеха назад към апартамента и в това имаше някакъв обединяващ потенциал, усещане, че са оставили там нещо, което трябва да вземат. Вървяха пеша, защото не беше чак толкова студено, нито чак толкова късно, или пък защото и двамата имаха нужда да повървят под открито небе. Загубиха се, но това не ги притесни особено, и вместо да се възползват от пътепоказателната холограма в ключовата плочка, поеха назад към брега, после по кривите улички, успоредни на прибоя, докато не се озоваха в другия край на Мода Кадеси. Оттам поеха нагоре към кооперацията на КОЛИН. Лепилото върху раната на Карл започваше да го щипе на студения въздух.
