— Eres Marciano? — попита едно от тях накрая: беше си неизбежно.
Той поклати глава. Всъщност някога наистина беше марсианец, но историята беше дълга и заплетена и не беше в настроение да я разказва.
— Soy contable — каза им той, защото понякога се чувстваше такъв. — Contable de biotecnologia.
Всички се усмихнаха широко. Дали защото не им приличаше на чиновник в биотехнологиите, или просто защото не му бяха повярвали — кой знае? Така или иначе, повече не повдигнаха този въпрос. Явно бяха свикнали с хора, чиито истории не пасваха на лицата им.
— Habla bien el espanol — похвали го някой.
Испанският му наистина беше добър, макар че през последните две седмици беше говорил предимно на кечуа с марсиански акцент, но все пак близък до перуанския оригинал, от който се беше зародил. Мнозинството от обитателите на високите плата говореха на този език и именно сред тях се набираше низшият персонал в подготвителните лагери, както и на Марс всъщност. Независимо от този факт обаче военните тук все още говореха на испански. Макар да бяха понаучили малко аманглийски покрай сърфирането си в мрежата, момчетата от крайбрежието упорито се придържаха към испанския. Това не беше добре от корпоративна гледна точка, но правителството в Лима категорично беше отказало да отстъпи по този въпрос при преговорите с КОЛИН. Да предадеш контрола в ръцете на „гринго“-корпорации беше едно, даже имаше и исторически прецедент в този смисъл. Но да се допусне хората от алтиплано да се отърсят в културно отношение от хватката на крайбрежната олигархия… виж, това би било просто недопустимо. Твърде много неприятни исторически спомени имаше в тази посока. Инките отпреди шест столетия и упоритият им трийсетгодишен отказ да се държат така, както трябва да се държи един покорен народ; кървавото отмъщение на Тупак Амаро от 1780-а; маоистите от sendero luminoso отпреди няма и стотина години, а още по-скоро — бунтовете на farailias andinas. Научили си били урока, така твърдяха. Повече никога. Испаноговорещите военни и бюрократи имаха грижата да го навират в очите на всички.
Патрулният камион наби спирачки и задната врата се отвори тежко. Заля ги острата слънчева светлина на големите надморски височини, а с нея дойдоха звуците и миризмите на лагера. Викове на кечуа с познатата му неиспанска мелодика, надвикваха се с шума на машините. Гласът на английскоговорещ вносен робот заглуши всичко останало: „машина на заден ход, машина на заден ход“. Отнякъде долиташе музика, местни фолклорни вокали, миксирани в убийствен танцувален ритъм. И през вонята на машинно масло и пластмаси се довя апетитната миризма на месо — някой печеше мръвки на грил с дървени въглища. Стори му се, че различава и звука на ротори в далечината.
Войниците се изсипаха от камиона, повлекли раниците и оръжията си. Карл ги изчака, слезе последен и се огледа зад прикритието на шумната им глъч. Камионът беше спрял на всементен плац срещу два прашни автобуса с табелки за Куско и Арекипа. Имаше нещо като терминал, недостроен, а зад него, нагоре по възвишението, се простираше лагер „Гарод Хоркан №9“: сглобяеми едноетажни бараки и стерилни, пресичащи се под прав ъгъл улици. На всеки няколко пресечки се вееха белезникавите корпоративни знамена с преплетените букви I и X в кръг от звезди. През неостъклените все още прозорци на терминала Карл мярна хора с гащеризони и същото лого, отпечатано на гърба и на гърдите.
„Проклети корпоративни градчета.“
Заключи раницата си в гардеробче в терминала, попита един чистач в гащеризон за посоката и излезе на слънце. Долу, в основата на планинското възвишение, езерото Титикака грееше в яркосиньо, чак да те заболят очите. Карл си сложи умните очила „Цебе“, сложи си и опърпаната кожена перуанска шапка и тръгна нагоре към музиката. Защитата беше продиктувана по-скоро от желанието му да се слее с местния колорит, отколкото от необходимост — кожата му беше тъмна по рождение и достатъчно обрулена, за да не го притеснява слънцето, но пък очилата и шапката щяха да прикрият отчасти лицето му. Чернокожи лица не се срещаха често в тукашните лагери, а имаше вероятност, макар и малка, Грей да е пратил някой да наблюдава терминала. Колкото по-малко изпъкваше, толкова по-добре.
Две пресечки по-нагоре откри каквото търсеше. Барака, два пъти по-голяма от останалите, през прозорците със затворени капаци и широко отворената двойна врата се изливаше ритъмът на миксиран фолклор. Стените бяха облепени със стари и нови афиши на местни групи, а от двете страни на вратата се мъдреха рекламни екрани, показваха нечия странна представа за нощния живот на Карибите. Плаж с бял пясък и палми, окичени с лампички. Млади креолки по бански стискаха вещо бутилки бира и въртяха бедра под звуците на музика, която не се чуваше, в компанията на мъже със също толкова европейски вид. Като се изключеха музикантите — които лудуваха веселяшката на заден план, далеч от жените — никой от останалите не беше с кожа по-тъмна от чаша разреден скоч.
Карл поклати развеселено глава и влезе.
Вътре музиката беше по-силна, но не и непоносима. Таванът беше на височината на втория етаж и празното пространство между пластмасовите греди всмукваше музиката нагоре: На една маса в ъгъла трима мъже и една жена играеха на карти. Не изглеждаше шумът да им пречи да си обявяват залозите. Разговорите по другите маси бяха като фоново жужене. Светлина влизаше от вратата и през решетестите капаци. Чертаеше насечени сенки по пода, но не проникваше надалеч и ако погледнеш директно към светлите участъци, а после бързо отклониш поглед, останалата част от помещението си беше направо сумрачна.
В дъното на бара с формата на бумеранг, направен от занитени ламаринени плоскости, седяха неколцина клиенти и пиеха. Барът беше доста далеч от прозорците и охладителните витрини с бира покрай стената отзад грееха с мека светлина. До витрините имаше втора врата, отворена към слабо осветено кухненско помещение, очевидно празно и неизползвано. Видимият персонал се състоеше от трътлеста сервитьорка, която се влачеше между масите и обираше празните шишета и чаши. Карл я проследи с поглед, после тръгна след нея към бара.
Настигна я точно когато оставяше подноса с празната стъклария на плота и каза на кечуа:
— „Ред Страйп“. Без чаша.
Тя мина зад бара, без да обели и дума, извади бутилката и се изправи. Държеше я почти като младичките креолки на рекламните екрани до вратата. Отвори я с отработен жест с ръждясалата отварачка, която висеше на връв от колана й, и я тупна на бара.
— Пет сола.
Карл имаше само боливийски пари. Измъкна един кредит с логото на КОЛИН и го вдигна с два пръста.
— Това тука върви ли?
Тя го изгледа с досада и отиде да вземе машината. Карл провери колко е часът в горния ляв ъгъл на очилата си, после ги свали. Вече бяха минали на режим слабо осветление, но предвид онова, което предстоеше, той предпочиташе да има пряк визуален контакт. Остави шапката си на тезгяха и огледа небрежно помещението. Стараеше се да изглежда като човек, който не иска нищо, като човек, който се чувства у дома си.
На теория би трябвало да се обади на местния представител на ГХ още при пристигането си. Това беше изрично вписано в устава. Ала богатият му предишен опит, понякога лепкав от собствената му кръв, го беше научил да не го прави. Средностатистическият гражданин не питаеше топли чувства към онова, което символизираше Карл Марсалис, самото му съществуване отключваше враждебна реакция кажи-речи при всички, независимо от начина им на мислене. По-образованите прослойки осъждаха професията му като аморална на градинските си партита и по официалните вечери. На по-емоционално ниво битуваше всеобщо социално отвращение, което вървеше в комплект с етикета „чудовище“. А на едно още по-ниско ниво, яхнал отровната терминология на доклада „Якобсен“, но коренящ се в хормоналната тиня на инстинктите, глава надигаше рядко изричаният, но въпреки това съвсем реален ужас при мисълта, че въпреки всичко той все още е „един от тях“.
