— Що не си…

И млъкна по средата на изречението.

Той се загледа мълчаливо в ярката клоунска маска и оранжевата перука, после си даде сметка, че устните му са свити, а челюстите — стиснати от гняв към Ди Палма, към Онбекенд, към цяла тълпа призрачни мишени, които все още не можеше да различи ясно.

„Да, само че това момиче не е сред тях, Карл. Я вземи се стегни, моля те.“

Изсумтя и й подаде ръка да стане.

— Извинете. Не ви видях.

Вдигна я да стане. Страхът в очите й не изчезна и тя побърза да си дръпне ръката. Карл понечи да й помогне да си събере артистичния инвентар, пръснат по целия тротоар, но тя трепна, и отстъпи назад — страх я беше от този висок чернокож мъж под виолетовата светлина на пустата улица. Страхът й го подразни и той каза сопнато:

— Добре де, прибирай си го сама.

Продължи си по пътя. Стори му се, че жената продължава да го гледа. Нещо във връзка с тази случайна среща не му даваше мира, но нямаше нерви да си пита защо. Видя такси в съседната пресечка, викна му и размаха ръце. Сензорите го засякоха и таксито направи чист, нечовешки съвършен обратен завой през насрещния трафик, после плавно спря до тротоара да го качи. Вратата се отвори.

Карл влезе в комфортното купе. Напомни му за таксито предната вечер, онова, в което Севги Ертекин го беше видяла да се качва, а после го беше последвала и случилото се беше прекършило нещо мъничко и необяснимо в сърцето му.

Стандартният женски интерфейс се включи да го посрещне:

— Добре дошли в „Таксита Мерит“. Накъде ще…

— „Ред Сандс Интернешънъл“ — грубо я прекъсна той.

— Веригата „Ред Сандс“ има хотели и от двете страни на залива. Кой имате предвид?

— Сан Франциско.

— Потегляме — меко го уведоми интерфейсът. Чертите й се отпуснаха и Карл отново се сети за Кармен Рен и характерната й за щатите на Ръба хубост, за гладката й…

„Клоунът.“

Шибаният клоун.

И викна:

— Спри!

Колата плавно намали, Карл задърпа дръжката на вратата.

— Няма ли да отвориш, мамка ти?

— Началната такса не е платена — прилежно обясни таксито. — Независимо от дължината на превоза „Таксита Мерит“ начислява…

— Ще се върна бе, ще се върна. Стой тук и ме чакай. Вратата се отключи с изщракване и се отвори. Карл изскочи навън и хукна към ъгъла на пресечката. Знаеше какво ще намери. Въпреки това продължи да тича назад покрай и през редицата виолетови театрални сцени, назад към сградата на КОЛИН.

Улицата беше празна, точно както очакваше. „Инвентарът“ лежеше пръснат по тротоара, където си беше паднал. Велосипедното колело се подпираше самотно на бордюра. Жената с изрисуваното лице я нямаше.

Той спря и огледа улицата.

Бледовиолетови сцени, осветени като за представление, се точеха и в двете посоки. Той стоеше под сиянието на лазерното осветление, съвсем сам. Усещането му за реалност се килна опасно. За частица от секундата му се стори, че вижда Елена Агиере да идва към него по тесните пътечки от мрак между светлите панели.

Идваше най-после да го прибере.

Обсъдиха го в градината.

По молба на Севги Ертекин, която не желаеше да я изключват от обсъжданията. „Това разследване все още е мое, по дяволите“, каза твърдо, когато Нортън се опита да възрази. Сигурно така е по-добре за нея, мислеше си Карл, поне й отвлича мислите от предстоящото, а и по всичко личеше, че или вече е прочела творенията на ал-Нафзауи, или окончателно й е писнало от тях. Така че седяха на дървените столове под меката слънчева светлина, слушаха песента на потока и се преструваха, че на Севги не й предстои близка среща със смъртта.

— Шибаното й нарисувано лице — избухна тя, когато Карл им разказа за снощната си среща. — Тая кучка ми извъртя същия номер на „Котката“. Изскочи иззад една колона и се блъсна в мен. Тя трябва да е била. Защо ги прави тези работи, по дяволите?

— За да ни подслушва — каза Карл. — Снощи, веднага след злополучния ни сблъсък, отидох в Алкатрас. Опитах се да сляза в защитените офиси и алармите направо пощуряха. Техниците намериха в якето ми микрофон. Колкото главичка на топлийка и с покритие, което си мени цвета като хамелеон. Прилепва се при удар, а батерията му на практика е вечна.

— Значи и някъде по моите дрехи има такова чудо.

— Най-вероятно да.

— Значи излиза, че Рен още е в играта? — Нортън се намръщи. — Не ми се връзва, честно. Нормално би било да си плюе на петите. Да се добере до Свободното пристанище за нови документи и лицева промяна.

Карл поклати глава.

— Рен е умна. Защо да се подлага на хирургична интервенция, когато може да се наплеска с три слоя грим и да нахлупи перука?

— Да — горчиво каза Севги. — Уличните артисти в този град с лопата да ги ринеш. Истинска напаст.

— Това не обяснява защо още е тук — отбеляза Нортън. — Ако първоначалната й задача е била да съдейства на Мерин, вече би трябвало да е останала без работа, ако питате мен.

— Казах ви, че това не е краят — възрази Карл. — Елиминирахме Мерин по-рано от планираното, но като се изключи това, нещата им се движат точно според плана.

Нортън го изгледа със съмнение.

— Да, но според какъв план, това е въпросът — каза Севги. — Ти казваш, че Гутиерес е бил нает да върне Мерин като един вид наемен убиец на марсианските фамилии, който да отмъсти за насилието през седемдесетте. Манко Бамбарен се включва в операцията, защото една промяна по върховете ще му е от полза, ще му даде шанс да издои максимално връзките си с корпорациите от Инициативата. Само че вместо да елиминира босовете в Лима, Мерин избива двайсетина случайно подбрани граждани от Джизъсленд и Ръба. В това няма никакъв смисъл.

— Гутиерес си е мислел, че изпраща наемен убиец на фамилиите. — Карл превключи на по-висока скорост, наближаваше разкритието. — Само че тук на преден план са излезли други неща. Първо, ролята на Бамбарен не се ограничава само с бизнес интересите му.

Нортън за пореден път вдигна вежда.

— Тоест?

— Тоест генетичната донорска майка на Мерин, Исабела Гайосо, е и истинската майка на Манко Бамбарен. Бамбарен и Мерин са братя.

Севги го зяпна.

— Айде стига бе!

— Да, така е. Исабела Ривера Гайосо от гетата в Арекипа дава генетичен материал на военен медицински екип, който обикаля района заедно с „Еленсис Хол Генентех“ на лов за яйцеклетки. Плащат й петдесет долара. Тя им казва моминското си име, сигурно защото я е било срам. Явно им е дала и фалшив осигурителен номер, защото онзи, който се пази в архивите на „Еленсис Хол“, не ни доведе доникъде. Или пък там са объркали нещо. По онова време може и да не са поддържали толкова педантично архивите си. Така или иначе, целият проект е бил неофициален. Черно на бяло проектът „Поборник“ не е съществувал.

— Това не го вярвам — спокойно каза Нортън. — Все щеше да излезе нещо при търсенето с н-джин.

— Е, да, би могло, ако информацията не е била съзнателно преиначавана през онези години. Както вече ти казах, Севги, по онова време всички ние бяхме призраци. Нищо конкретно, нищо, което някой нахъсан журналист да разрови. А и димната завеса е била направена с н-джинове от първо поколение, така че е била почти непробиваема. След доклада „Якобсен“ част от мъглата се вдигна, но в по-голямата си част архивите на проект „Поборник“ все още са собственост на Конфедеративната република, а по времето, когато се създаваше АГЛОН, те не бяха особено склонни да съдействат. Нашите момчета от „Секретни проучвания“ редовно изравят по някоя кирлива риза, която американската армия е заровила някъде и после съвсем е забравила за нея.

— Дори да е вярно, ти как го научи?

— Помолих едно от момчетата в отдела за секретни проучвания. Миналата нощ се е поровил — в Европа беше ден тогава — и тази сутрин ми се обади точно преди да си легне. Каза, че вероятно е имало и външни опити да се прикрият нещата, евтини инфохакерски номерца, сигурно Бамбарен се е опитал да погребе нелицеприятната семейна история, след като се е сдобил с достатъчно влияние. Фактът, че собствената му майка е съдействала на американците и че си е отворила краката за тях чак до яйчниците, така да се каже… едва ли е нещо, което да включиш в автобиографията си, ако си решил да растеш в йерархията на тамошните престъпни синдикати.