— Но има и друго?

Той въздъхна.

— Не знам. Виж, подхвърлих му за марсианската връзка и той не реагира. Или по-скоро ме изгледа така, сякаш изведнъж съм му заговорил на китайски. Все още са във война и мога да заложа всичките си доходи за миналата година, че никой тук не е видял или чул нещо, което да промени това. Мисля, че Манко не знае нищо за пътуването на Мерин към дома.

— Но?

— Но е на нокти. Както сама каза, едва не се изпозастреляхме горе. Последния път, когато се видях с Манко Бамбарен, току-що му бях взривил пълен със стока камион, убил бях една от мутрите му и го заплаших, че това няма да е краят, ако не получа каквото искам. А той се развълнува почти колкото камънаците горе. Сега само исках да му задам няколко въпроса, а той едва не уби всички ни. В това няма никакъв смисъл, по дяволите.

Тя изсумтя. Прекрасно познаваше усещането, гъдела, вбесяващото чувство, че нещо не се връзва. Беше от онези неща, които те държат буден цяла нощ и приковават мислите ти през деня, заради които зяпаш втренчено монитора, сякаш можеш да пробиеш с поглед дупка в тормозещите те данни, докато кафето ти изстива забравено на бюрото. Иде ти да дръпнеш хлабавата нишка на уликата, пък ако ще и да се скъса.

— И какво смяташ да направиш по въпроса? — попита го.

Той зарея поглед през страничния прозорец.

— Може би ще е най-добре да поговорим с Грета Юргенс. Наближава й времето за сън, а тогава хиберноидите не са в най-добрата си форма. Може да изпусне нещо.

— Тя е в Арекипа, нали?

— Да. Ако пътуваме цялата нощ, утре сутринта ще сме там.

— И няма да сме в по-добра форма от Юргенс, когато пристигнем. Не, благодаря. Тази нощ ще спя в легло.

Марсалис сви рамене.

— Както искаш. Но ако тръгнем с кола, ще им изчезнем от полезрението. Няма да се учудя, ако Манко прати някой на летището да провери закъде излитаме. И ако разбере, че отиваме в Арекипа… е, не е нужно да си гений, за да се сетиш какво сме намислили.

— Смяташ, че ще прибегне до сила, за да предотврати срещата ни с Юргенс? Въпреки че сме акредитирани представители на КОЛИН?

— Не знам. Преди два часа бих казал не. Ти беше там, когато близнаците с огледалните очила се изнервиха. Какво си помисли тогава?

Дълга пауза. Севги се върна мислено към въпросната случка. Също като при реакцията отпреди няколко минути, когато избегнаха на косъм катастрофата, и тогава я беше избила внезапна пот при вида на настръхналите телохранители, свръхдозата адреналин беше свила на топка вътрешностите й и мускулите по вътрешната страна на ръцете. Само с цената на съзнателно усилие беше удържала ръката си далеч от пистолета; обзел я беше силен страх, страх, че инстинктите й са ръждясали от липса на употреба, че не може да разчита на преценката си, че няма да е достатъчно бърза или че ще избърза излишно.

Въздъхна.

— Да, добре, мамка му. — Потъна назад в седалката и удари ядно с лакът в тапицерията. — Слава на Аллах, че тъпите седалки се свалят назад.

После повиши леко глас и каза на джипа:

— Корекция на курса. Междуградски, Арекипа.

Мониторите на таблото оживяха.

— Пътуването ще продължи до ранните часове утре сутринта — хладно й отвърна Ейжа Бадауи.

— Да бе, благодаря за информацията.

Центърът на Куско беше почти непроходим от задръствания; повечето превозни средства се управляваха от хора. Никакво съдействие, никакъв въздушен контрол на трафика — следобедният въздух звънтеше от гневни клаксони и опашките от автомобили нямаха край. Шофьорите стигаха до крайности в стремежа си да се престроят в друга лента или да се включат в главния поток от някоя пресечка. Прозорците им бяха свалени, за да се чуват по-ясно ругатните, но все пак повечето хора просто седяха неподвижно зад воланите и се взираха напред, сякаш можеха да раздвижат предхождащите ги коли само със силата на волята си. Плюс баражния огън с клаксони, разбира се. Пътните полицаи стояха сред всичко това с вдигнати ръце, сякаш затънали в блато, жестикулираха като превъртели диригенти и току надуваха свирките си без видим ефект. Навярно за да дадат и своята дан във всеобщата гюрултия, реши Севги.

Джипът беше стандартен модел и автоматичната му система, фабрично настроена на режим джентълменско шофиране, не можеше да се справи. След като стояха двайсетина минути на едно особено задръстено кръстовище, Марсалис се размърда неспокойно на мястото си.

— Искаш ли ти да караш?

Севги погледна навъсено към плътната верига автомобили, която се опитваха да пробият.

— Не бих казала.

— Имаш ли нещо против да опитам аз?

Светофарът светна зелено и блокиралият кръстовището камион изпълзя от пътя им. Джипът потегли и спря отново след няма и половин метър, когато колата след камиона побърза да се намести в освободеното пространство. Пролуката изчезна.

Зад тях някой натисна гневно клаксона.

— Така.

Само деловият му тон я забави. Преди да е разбрала какво става, той отвори вратата и излезе на платното. Клаксонът се разбесня отново. Марсалис погледна към колата зад тях.

— Марсалис, недей да…

Но той вече вървеше към колата отзад. Севги се завъртя на седалката, видя го как стига до автомобила, прехвърля се през капака и застава до страничния прозорец на шофьора. Клаксонът млъкна. Марсалис се наведе за миг към прозореца, стори й се, че дори посегна с ръка вътре, но не беше сигурна.

— Ох, мамка му.

Провери пистолета си в кобура и тъкмо се обръщаше да отвори своята врата, когато Марсалис се появи до прозореца й. Тя побърза да го смъкне.

— Какво правеше, по дяволите!?

— Прехвърли се на другата седалка.

— Какво направи току-що?

— Нищо. Прехвърли се на другата седалка, ще включа на ръчно управление.

Тя хвърли още един поглед към колата отзад, но не видя нищо през затъмненото предно стъкло. Отвори уста да спори, после видя, че пак светва зелено, и поклати примирено глава.

— Какво пък.

Марсалис изключи автопилота и подкара агресивно към тясна пролука в перпендикулярното движение. Вмъкна единия преден ъгъл на джипа в пролуката, махна небрежно да благодари на шофьора, когото беше засякъл, а после промуши цялата кола в разширилия се отвор. Изпълзяха още няколко метра, вече част от големия поток, и кръстовището остана зад гърба им. Севги погледна Марсалис — усмихваше се, моля ви се!

— Изкефи ли се?

Той сви рамене.

— Маневрата ми достави известно професионално задоволство.

— Нали уж тръгнахме с кола, за да не привличаме вниманието. Как ще стане това, ако ще предизвикваш сбивания по целия път през града?

— Ертекин, никакво сбиване нямаше. — Той се обърна да я погледне. — Сериозно. Просто казах на онзи тип, че правим всичко по силите си и няма смисъл да надува клаксона.

— И ако той не беше отстъпил?

— Е. — Той се замисли за миг. — Вие, хората, обикновено отстъпвате.

Мина почти още час, докато стигнат до южните предградия и се качат на магистралата за Арекипа. Следобедът вече преваляше във вечер и лампите в сградите от двете страни на шосето светваха и разкриваха миниатюрни моментални снимки от живота на хората вътре. Севги видя момиченце на десетина години, навело се заинтригувано през ръба на отворен преден капак в един автосервиз, докато възрастен мъж с огромни мустаци бърникаше двигателя вътре. Майка, седнала на предните стъпала, пушеше и зяпаше трафика по шосето, три малки деца се въртяха около нея. Млад мъж с костюм се беше облегнал на вратата на магазинче и флиртуваше с продавачката зад щанда. Всяка сцена отминаваше след кратък миг и я оставяше с неприятното чувство, че животът се изнизва между пръстите й като пясък.

В покрайнините спряха пред закусвалня на „Буенос Айрес Бийф Ко“ и си поръчаха пампабугери за навън. Ресторантът за бързо хранене с ярките си светлинки и елегантната модулна конструкция изпъкваше в меката тъмнина като летяща чиния, извършила принудително кацане. Коли със запалени фарове приставаха и отплаваха в приспивен ритъм. Севги спря за миг на връщане към джипа. Горещата храна в плика затопляше гърдите й, а килимът от светлинките на Куско покриваше цялата долина. Чувство за сбогуване се сблъскваше с нещо друго, нещо, от което я болеше, като от онези отминаващи осветени в жълто мигове от чужд живот преди малко. Сети се за Мурад, за Етан, за майка, си, останала някъде в Турция, кой знае къде. Не откриваше обяснение за чувствата си, не откриваше източника на тъпата болка.