— Затова ли дойде, черни човеко, за да ме обиждаш цял следобед?

— Дойдох, тайта, за да получа от теб ясни отговори. И речите ти за минали, жестокости няма да променят това.

— Отричаш…

— Отричам грижливо култивирания ти расов гняв, да. Ти си един шибан престъпник, Манко. Говориш като поет, но хората ти са се превърнали в нарицателно за жестокост от Куско до Копакабана и историите, които се разказват за теб по улиците, ме навеждат на мисълта, че лично имаш грижата за обучението им. Не по-различно от това на испанските бойни кучета, които толкова възмущават нежната ти душа.

— Хората трябва да ме уважават.

— Да, и аз това казах. Също като кучетата. Вие, хората, сте толкова предсказуеми.

Устата на Бамбарен се разтегна в грозна усмивка.

— Ти пък какво знаеш за това, черни човеко? Какво знаеш за човешкия живот в гетата? За борбата какво знаеш? Израснал си в някой лъскав комплекс на проект „Поборник“, гледали са те като писано яйце, давали са ти всичко, което…

— Аз съм британец, Манко. Британец. Ние нямахме проект „Поборник“.

— Няма значение. Ти. — Лицето на Бамбарен се разкриви. — Неван. Всички вие. Всички вие сте отгледани по един и същи начин. С неограничени разходи. Всичките сте се родили в малкия си привилегирован свят, защитен не по-зле от наетите утроби, в които сте се развили, сукали сте от платеното мляко и майчинската обич на колонизирани жени, които са били твърде бедни, за да си позволят собствени деца…

— Върви по дяволите, Манко.

Но ругатнята излетя от устата му твърде бързо, за да е отиграният дразнител, който употребяваше при подобни случаи, гласът му беше твърде ясен и нащърбен от неканения спомен за Марисол. И Манко се усмихна доволно, доловил промяната с безпогрешния си гангстерски усет.

— А. Сигурно си си мислел, че те е обичала заради теб самия? Какъв ли шок си изпитал, когато…

— Казах да вървиш по дяволите и не ме карай да повтарям. — Сега тонът се получи добре. — Не сме тук да обсъждаме семейната ми история.

Само че тайта Манко беше израснал сред постоянните сбивания в копторите на Куско и знаеше кога ножът, е потънал до кокал. Наведе се към него и каза с тих, мазен, разяждащ глас:

— Да, малката стоманена каравана за инструктаж, мъжете в униформа, ужасната истина. Какъв шок. Да разбереш, че истинската ти майка е продала своята половина от гените ти за пари, че им е позволила да те вземат, след като е свършила своята работа, а после онази, другата жена, също срещу пари, е изпълнявала нейната роля четиринайсет години, а после, в същия онзи ден, си е тръгнала като затворник, излежал присъдата си. Сигурно не ти е било много приятно, а, изрод нещастен?

И в този миг го заля — смъртоносната ярост, черната приливна вълна, пулсираща в тилната част на мозъка му като тихо припукване, като поглед отстрани. Много по-трудна за удържане от хладнокръвните пресмятания преди малко — абсолютната увереност, че смъртта на Манко Бамбарен е на една ръка разстояние. Нямаше изкусност в това да забиеш палци в очите на гангстерския бос и да натиснеш, докато стигнеш до мозъка, нямаше изкусност в това да раззинеш челюсти и да забиеш зъбите си до…

„Ако допуснем да ни ръководи онова, в което са ни обучили — каза Съдърланд, нейде отдалеч през прибоя на гнева му, — значи не сме нищо повече и нищо по-добро от оръжието, в което са искали да ни превърнат. Оставим ли се на лимбичното си програмиране, от друга страна, всеки предубеден, роден от омраза страх, който хората изпитват към нас, ще се превърне в истина. Трябва да търсим друг, трети път. Трябва да мислим ясно.“

Карл се усмихна и прибра грижливо гнева си, като любимо оръжие, което връщаш в калъфа му.

— Хайде да не се занимаваме с моите чувства точно сега — каза кротко. — Я кажи, как се погаждаш с марсианските си братовчеди?

Надявал се беше да изненада Манко с този въпрос и явно успя, ако се съдеше по изражението му. Бамбарен примигна, сякаш Карл го беше попитал къде е отдавна изгубеното съкровище на инките.

— За какво говориш?

Карл сви рамене.

— Зададох ти съвсем простичък въпрос, не мислиш ли? Поддържаш ли редовни контакти с марсианските камори?

Бамбарен разпери ръце. Челото му се набръчка от раздразнение.

— Никой не говори с онези на Марс. Знаеш го.

— Щяхте да си говорите, ако ти беше от полза.

— Те изгориха този мост още през седемдесет и четвърта. Но и без това сега би било безсмислено. Няма начин да се заобиколи карантината на нанокулите.

„Напротив, има. Не си ли чул? Просто разбъзикваш жичките на корабния н-джин, пъхваш се в резервно криогнездо — винаги може да изядеш предишния му обитател, ако си гладен — и се пльосваш в Тихия океан с оцелелите след навлизането в атмосферата модули. Нищо работа.“

— Не смяташ ли, че е доста безсмислено да се води война въпреки карантините? При пространства от междупланетен мащаб?

— Точно ти няма как да го разбереш.

Карл се ухили.

— Омразата си намира път, а? Старата история с deuda de sangre? Кръвният дълг?

Босът на фамилията заразглежда земята пред краката си.

— Ти наистина ли си дошъл чак в Куско, за да си говорим за безчестието на марсианците?

— Не точно. Интересува ме, дали ти и колегите ти знаете нещо за активизиране от тяхна страна.

Пак онова мимолетно раздразнение по лицето на Манко.

— Активизиране на какво, черни човеко? Ние сме във война. Това е положението, факт. И докато развитието на технологиите не ни предостави нов начин да водим тази война, ситуацията ще остане непроменена.

— Или докато някой в КОЛИН не ти задлъжнее достатъчно, за да се добереш до нанокулите.

Манко погледна многозначително към джипа, с който беше пристигнал Карл, и каза сериозно:

— КОЛИН е факт от живота. Всички ние рано или късно се приспособяваме към реалностите.

— Да бе, адски поетично.

Севги караше по лъкатушното шосе към Куско, вземаше завоите с демонстративна небрежност, макар вече да навлизаха в града. Марсалис беше хванал дръжката над вратата си явно с надежда да убие малко друсането.

— Трябва да признаеш, че има известно основание.

— Не съм казала, че няма. Искам само да знам какво успя да измъкнеш от него освен евтината поетика. Нещо, което да оправдае идването ни дотук.

Марсалис не каза нищо. Тя го стрелна с поглед. Джипът моментално поднесе към насрещното платно при поредната серпантина и се озова право срещу тежък автовоз. Прилоша й, изби я пот от внезапния приток на адреналин. Но реакциите й се бавеха — още беше като пияна след разминалата се на косъм престрелка с хората на Бамбарен. Завъртя рязко волана, джипът се изтегли от пътя на автовоза и предните му гуми облизаха бордюра. Предупредителният клаксон на автоматичния транспорт проглуши ушите им, докато машината се точеше бавно покрай тях. Хората на тротоара стояха и зяпаха. Мъжът до нея все така мълчеше.

— Е?

— Какво „е“? Мисля, че ще е по-добре да гледаш пътя.

Тя удари с длан бутона за активиране на автопилота и пусна волана. Навигационната система на джипа оцвети в сини светлинки таблото и оповести с камбанка присъствието си.

— Моля определете крайната точка. — Пак съвършените модулации на шибаната Ейжа Бадауи.

— Градският център — процеди Севги. Бяха отишли на срещата право от летището и още не се бяха настанили в хотел. Тя овладя гласа си и се обърна към мъжа на съседната седалка. — Марсалис, ти може и да не си забелязал, защото ме остави да се оправям сама, но горе едва не се стигна до престрелка.

— Знам.

— Хубаво. Нямам нищо против да поемам рискове, но искам да знам защо ги поемам. Така че бъди така добър да ме осведомиш какво ти се върти в главата, преди някой наистина да ни застреля.

Той кимна, по-скоро на себе си, реши тя.

— Бамбарен е чист — неохотно каза той. — Така мисля.