— Е, едва ли можем да говорим за етнически проблем, когато става въпрос за тринайски — студено отвърна Манко. — По-скоро е междувидова пропаст.

Карл се изсмя.

— О, обиждаш ме, Манко. Направо сърцето ми кърви.

— Но главното е, че не виждам как сътрудничеството с твоя вид може да има реално икономическо приложение, както за мен, така и за другите тайта.

— От нас стават чудесни чудовища.

Бамбарен сви рамене.

— Човешката раса си има достатъчно чудовища и без вас. Никога не е имало нужда да изобретяваме нови.

— Да, като pistakos, нали? Чух, че си прибегнал и до този коз.

Остър поглед от страна на Бамбарен.

— Чул си го? От кого?

— От Неван.

— Нали каза, че се е опитал да те убие?

— Е, да, но първо си поприказвахме. Каза ми, че се е кандидатирал за питомен pietaco при теб с перспективата да привлече и други тринайски за същия номер. Да ти сформира нещо като елитен взвод от генетични чудовища. Това говори ли ти нещо?

— Не. — Манко сякаш се замисли върху нещо. — Неван говореше много. Имаше планове за какво ли не. Как да модернизираме изготвянето на фалшиви документи за самоличност, как да си осигурим по-голямо влияние в лагерите, как да подобрим системата си за безопасност. След известно време просто спрях да го слушам.

Карл кимна.

— Но не го прогони.

Бамбарен разпери ръце.

— Той дойде при мен като всички други избягали тринайски преди него — за документи и нова самоличност. А това отнема време, ако искаш да го свършиш както трябва. Ние не работим на конвейер като онези по крайбрежието. В този смисъл — да, не го изгоних. Сега, като се питам как успя да се задържи покрай мен толкова време, отговорът ми убягва. Умееше да бъде полезен за разни дребни неща, в това нямаше равен.

Карл се замисли за военноплеменните вождове и политическите пионки в Централна Азия и Близкия изток, които се бяха възползвали от желанието на Неван да бъде полезен, без да си дават сметка, че като експерт по подривната дейност именно той ги е манипулирал умело на полето на геополитическата мозайка. „Неспособност да бъде разбрана социалната взаимозависимост на емоционално ниво — както беше установил Якобсен — и следователно липса на емоционалните задръжки, необходими за вписването в изтъканата от същите тези взаимни зависимости социална структура“. Но Карл не познаваше и един вариант тринайсет, който да е прочел тези редове, без да се гътне от смях. „Разбираме ние, и още как“ — беше казал на Зули в една пиянска нощ. А после започна да изрежда на пръсти. „Национализъм. Принадлежност към племето. Политика. Религия. Шибаният футбол, за Бога!“ Крачеше из хола й, бесен, като затворено в клетка животно. „Кой не би разбрал една толкова опростена динамика? Не ние, а вие не разбирате какво движи машинките ви на шибаното емоционално ниво.“

По-късно, натиснат от ужасен махмурлук, се беше извинил. Дължеше й твърде много, за да я натоварва с такова количество генетична истина.

Бамбарен продължаваше:

— … не мога да кажа, но ако плановете му са включвали този идиотизъм за генетичен pistaco, значи е бил глупак. Не ти трябват истински чудовища, за да плашиш хората. Точно обратното. Истинските чудовища винаги те разочароват. Невидимата заплаха, мълвата, това е много по-голяма сила.

Заля го внезапен прилив на презрение към мъжа, който вървеше до него; блъвнал пламък, събуден от фитила на незабравен гняв.

— Да, в добавка към някое и друго назидание, нали? По някоя показна екзекуция на селски площад, колкото да им държи влага.

Бамбарен, изглежда, долови промяната в тона му. Спря отново, обърна се към черния човек и го изгледа със стиснати устни. Движението му се предаде безжично назад към паркираните автомобили. С периферното си зрение Карл видя как двете бавачки настръхнаха. Не видя дали и Ертекин е реагирала, но геометричната матрица се очерта за секунда в главата му — траекториите на изстрелите от рейнджроувъра към него, от джипа към рейнджроувъра и обратно, кратката траектория на собствената му лява ръка към гърлото на Манко Бамбарен, докато посяга с дясната към дрехите му и го завърта в ролята на жив щит — и всичко това наложено като виртуален ефект в яркочервени линии с разстоянията в метри и с квадратурата на терена, който няма как да покрие, преди бавачките да са извадили каквито там високотехнологични оръжия криеха под кожените си якета; налагаше се да разчита, че Ертекин ще успее да свали и двамата навреме…

Мислено я видя как пада, заради численото превъзходство на конкуренцията или защото се е забавила твърде много…

— Спокойно, Манко — тихо каза той. — Не ти се умира днес, нали? В такова гадно време?

Горната устна на Бамбарен се повдигна, зъбите му се оголиха. Ръцете му се свиха в юмруци.

— Мислиш, че можеш да ме убиеш ли, изрод нещастен?

— Знам, че мога. — Държеше ръцете си ниско, незаплашително. С отворени длани. Мрежата тиктакаше в него като обратно броене. — Не знам кой ще надвие след това, но за теб вече ще е без значение, гарантирам ти.

Мигът увисна. Тих вятър душеше край масивното каменно укрепление зад гърба му. Карл не отделяше поглед от огледалните очила на Манко. Видя в тях движението на сивите облаци в небето, като сбогуване, като загуба.

„О, мамка му…“

Босът на фамилията си пое шумно дъх.

Отпусна юмруци.

Сведе поглед и Карл изгуби отражението на сивите облаци; вместо това гледаше собствения си двоен образ в огледалните стъкла.

Мигът, вече отминал, отпраши на пета скорост. Мрежата го усети и намали напрежението.

Бамбарен се засмя. Смехът прокънтя насилен и неуверен, отразен в каменния пъзел до тях.

— Ти си глупак, черни човеко — дрезгаво каза той. — Точно както Неван беше глупак преди теб. Мислиш, че ми се налага да пускам слухове за пистакосите? Мислиш, че ми трябва армия от чудовища, истински или въображаеми, за да поддържам реда? Хората го правят вместо мен, обикновените хора.

Махна с ръка, но жестът му беше вял. Обърна се към огромните каменни стени. Гневът му беше изтънял до нещо по-всеобхватно и уморено.

— Огледай се. Някога това е било противоземетръсен град, построен в чест на боговете и като средище на фестивали и игри в прослава на живота. После дошли испанците и го разпокъсали на парчета, за да построят от каменните му блокове църкви, които се събаряли при най-лекия трус. Изклали толкова много от моя народ в битката за това място, че земята била застлана с труповете им, а кондорите седмици наред пирували с останките им. Испанците изтипосали осем от същите тези кондори върху герба на града в чест на победата си, тоест на разлагащите се трупове. Другаде испанските войници откъсвали сукалчета от майчината гръд и ги хвърляли живи на бойните си кучета или ги хващали за стъпалата и смазвали главичките им в най-близката скала. И не е нужно ти да ми казваш какво се е случило с чудовищата след това. Те не били демони, нито генетично модифицирани изроди като теб. Били хора. Обикновени хора. Ние — моят народ — сме измислили пистакосите, за да си обясним делата на тези обикновени хора, и продължаваме да измисляме същите истории, за да скрием от самите себе си истината, че именно обикновените хора се държат като демони, когато не могат другояче да постигнат желаното. Аз не пускам слухове за пистако, черни човеко, защото лъжата за пистакосите отдавна е пуснала корени в душите на всички ни й при нужда възкръсва отново без насърчение от моя страна.

Карл хвърли поглед назад към двамата телохранители и рейнджроувъра. Бяха се успокоили отново, стояха със скромно скръстени ръце на височината на кръста и усърдно се правеха, че не го забелязват. Или пък, хрумна му после, просто се опитваха да надвият Севги Ертекин в борбата с погледи.

— Значи — небрежно подхвърли той — онези две бойни кучета при колата ти имат много испанска кръв в жилите, така ли?

Бамбарен си пое дъх през зъби. Но нямаше да хапе, засега поне. Тихият съскащ звук принадлежеше на човек, който все още контролира гнева си.