Карл не за пръв път виждаше Саксайхуаман, но както винаги бе изпълнен с благоговение. Каменните блокове бяха издялани и огладени, но сякаш нямаше и два с еднакви размери, като ехо на сгърбените и гигантски естествени каменни образувания наоколо. Назъбените линии между блоковете привличаха погледа като детайли в картина. Можеше просто да си седиш и да ги гледаш до забрава — той сведе поглед към часовника си, — което всъщност правеха от доста време.

— И мястото ли е избрал, за да си предаде важност? — попита Ертекин и кимна към стените пред тях. — Земята на предците ми, нещо от този сорт?

— Може би.

— Но ти не мислиш така?

Карл я изгледа косо.

— Това ли казах?

— Така прозвуча.

Той отново впери взор в каменната стена. Видя призрака на Неван, който му се ухили със счупен нос и окървавено лице, бледо на болничното осветление. „Чувствата са си твои, марсианецо. Въргаляй се в тях както си искаш.“

Направи усилие.

— Може и да си права — призна. — Манко наистина си пада по високопарните фрази, освен това е сериозно впечатлен от самия себе си. Така че, да, може би наистина е решил да ни вземе акъла с културата на народа си.

Ертекин кимна.

— И аз това си помислих.

Още десетина минути минаха изнервящо бавно. Карл тъкмо се чудеше дали да не слезе да се разтъпче, когато черен брониран рейнджроувър прекоси паркинга от спечена пръст на път към тяхната кола. Прозорци от тъмно стъкло, лъскави извити калници, противогранатна периферия почти до земята. Карл избута встрани отвлечените си размисли. Умората от часовата разлика отстъпи пред притока на адреналин.

— Започва се.

Рейнджроувърът наби рязко спирачки и една от вратите на черното му туловище се открехна. Манко Бамбарен слезе, наконтен с костюм в пясъчен цвят и в компанията на две от бавачките си, издокарани със скъпарски тъмни очила също като неговите. Не се виждаха оръжия, но нямаше и нужда. Стойката на горилите му и отразяващите слънцето очила бяха достатъчна заплаха сами по себе си, напълно в традицията на Южна Америка. Карл беше виждал същото по улиците на целия континент, от Буенос Айрес до Богота. Огледалните стъкла на мястото на очите върху лицата на Бамбарен и бавачките му говореха за същата власт и сурова сила, която се излъчваше от лъскавите бронирани флангове на рейнджроувъра. Отражението ти отскачаше от огледалните очила, сякаш за да ти внуши, че ти е отказан достъп и че нямаш никакво значение за очите зад стъклената преграда.

Карл слезе от джипа.

— Идвам с теб — бързо каза Ертекин.

— Както искаш. Но имай предвид, че разговорът ще се води на кечуа.

Тръгна към рейнджроувъра, като в движение потисна излишния прилив на готовност откъм мрежата. Смяташе да притисне Бамбарен, но не вярваше, че ще се стигне до физическа разправа, колкото и да го блазнеше представата как набива парчетата от счупените очила в очите на надутите им собственици, как изтръгва крайник на по-едрия от двамата телохранители и…

„Стига, Карл. Дай да го отложим засега, става ли?“

Спря на една ръка разстояние от боса на фамилията.

— Здрасти, Манко. Благодаря, че дойде. Макар че можеше да оставиш децата у дома.

— Черни човеко — излая Манко и вирна брадичка. — Хубаво палтенце си имаш. Джизъслендска направа?

Карл кимна.

— Щатския на Южна Флорида.

— Така си и помислих. Един братовчед имаше съвсем същото.

Карл вдигна ръка към ревера на якето „С(т)игма“.

— Да, всеки момент ще го включат в колекциите на висшата мода.

— Аз пък разбрах — разговорливо откликна босът на фамилията, — че в Джизъсленд вече е на мода. Там имало най-много затворници на глава от населението, така се говори. Водиш си дупе и цици, виждам. Коя е мацката?

Карл се обърна небрежно и видя, че Ертекин също е слязла от джипа, но не го е последвала. Тя разбра, че е привлякла вниманието им, облегна се на джипа точно до логото на КОЛИН и пъхна ръце в джобовете си. Движението разтвори якето й, колкото да се види каишката на презраменния й кобур. Беше си сложила очилата.

Карл сдържа усмивката си.

— Не е просто дупе и цици, приятел е.

— Тринайска с приятели. — Веждите на Бамбарен се вдигнаха над извивката на очилата. — Истински подвиг от твоя страна.

— Адаптираме се към обстоятелствата. Искаш ли да се поразходим?

Манко Бамбарен кимна към охраната си, двете горили се поотпуснаха и отвориха пространство около шефа си. Той направи няколко крачки към каменните зидове. Карл го настигна и тръгна до него. Видя как босът на фамилията поглежда косо зад очилата към джипа и Ертекин, застанала небрежно на пост.

— Значи вече работиш за КОЛИН?

— С КОЛИН. — Този път Карл пусна усмивката си. — Работя с КОЛИН. Имаме общо начинание. Ти най-добре знаеш.

— В смисъл?

— В смисъл, че си си създал собствена бизнес ниша благодарение на мирното си съвместно съществуване с Инициативата, при това отношенията ви процъфтяват, ако съдя по казаното от Грета.

Бамбарен поклати глава.

— Не вярвам Грета Юргенс да е обсъждала с теб деловите ми отношения.

— За обсъждане, не е обсъждала, само се опита да ме сплаши, с тях. Намекна ми, че си се сдобил с влиятелни приятели, които държиш изкъсо.

— Ти за това ли искаше да говорим?

— Не. Искам да говорим за Стефан Неван.

— За Неван? — Челото на тайта се набръчка. — Какво по-точно?

— Преди три години се е опитал да те убеди в ползите от евентуално сътрудничество помежду ви. Искам да знам докъде точно се е стигнало.

Бамбарен спря и го погледна. Карл беше забравил колко е нисък всъщност. Осезаемата сила, която се излъчваше от личността на мафиотския бос, засенчваше физическите му недостатъци.

— Докъде се е стигнало? Черни човеко, та аз ти поднесох Неван на тепсия. Колко далеч се е стигнало според теб?

— Поднесе ми го, за да избегнеш по-големите неприятности, които аз можех да създам на бизнеса ти в лагерите. Това още не означава, че той не ти е предложил нищо ценно.

Манко свали очилата си. Въпреки ослепителния блясък на тукашното небе очите му почти не се присвиха.

— Стефан Неван дойде тук, за да спазари нещастния си извратен животец. Нямаше нито приятели, нито съюзници сред нас. Нямаше за продан нищо, което аз можех да използвам.

— Но можеше и да измисли нещо полезно, ако разполагаше с време.

— Не мога да си позволя лукса да работя с евентуалности. Защо не зададеш тези въпроси на самия Неван?

Карл се ухили.

— Направих го. И той се опита да ме убие.

Бамбарен хвърли поглед към прясно залепената рана на ръката на Карл. После сви рамене, сложи си очилата и бавно продължи напред.

— Това още не значи, че е искал да скрие нещо — каза след малко. — На негово място сигурно и аз бих се опитал да те убия.

— Вярвам ти.

Стигнаха до стената. Карл вдигна ръка и я плъзна по гладката тъмна повърхност на напаснатите камъни, всеки с размера на малка кола. Движението му беше някак инстинктивно; ръбовете на отделните блокове се извиваха навътре и се срещаха с плътно, органично изящество, което му навяваше мисли за женска плът, за кръгли гърди и за меката спойка между бедрата. Изкушението да прокараш ръце по зида беше неустоимо, дланите те сърбяха от желание да галиш и обгръщаш.

Предците на Манко Бамбарен бяха сглобили този пъзел от масивни и съвършено споени блокове с помощта на елементарни оръдия на труда — бронзови, дървени и каменни — и с нищо друго.

— Не твърдя, че самият ти си проявил интерес към плановете на Неван — направи тактическа отстъпка Карл. „Макар че ако не е било така, защо се е обърнал точно към теб?“ — Ти не си единственият тайта тук все пак. Може би някой друг е съзрял потенциал в плана му.

Бамбарен направи още няколко мълчаливи крачки.

— Фамилиите споделят обща неприязън към твоя вид, Марсалис. И ти го знаеш.

— Да. Споделяте и сантиментална привързаност към кръвното родство, но това не ви спря да воювате помежду си през цялото лято на и трета, нито да сключите сделки с Лима след това. Стига, Манко, бизнесът си е бизнес и тук не е по-различно от другаде. Етническият аргумент със сигурност е като беден роднина в сравнение с икономическите интереси.