— Шибан изрод такъв…

Раненият войник го нападна с юмруци, парчета месо висяха от лицето му, срязани от ръба на лопатата. Гласът му бе писклив, обиден някак, на ръба на сълзите — момчешки гняв. Карл го удари под брадичката с приклада на собствената му пушка, после още веднъж, целеше се в раните по лицето му. Войничето изкрещя и се дръпна. Карл обърна пушката за стрелба. Кратък пронизителен откос. Проблясъкът пред дулото освети раздраното лице на момчето миг преди куршумите да попаднат в гърдите му като някаква древна магия… и да го разхвърлят по шосето на кървави парцали.

Картечницата затрака отново и млъкна също толкова внезапно след изкрещените откъм джипа заповеди. Все така ухилен, Карл запълзя към предницата на колинския джип. Приклекна и присви очи с надеждата този път да различи някакви подробности в мрака. Видя силуета на войника при картечницата/Приблизително на четиридесет метра. Очите го заболяха от напрежението, но…

„Няма какво да отлагам повече.“

И сякаш Ертекин беше чула мислите му, марстехският й пищов отново раздра мрака с три бързи изстрела. Войникът при картечницата я завъртя в посока на пукота. Карл вдигна бразилската пушка, опря лакът на капака на джипа, прицели се и стреля. Оглушителен рев до ухото му и познатият вече проблясък на дулото в хладната нощ. Дълъг откос и обратно зад прикритието — не се мотаеш да видиш дали си уцелил…

Но така или иначе знаеше.

Картечницата в открития джип мълчеше.

Даде й още няколко секунди, за всеки случай — „Просто напук на типичната ни арогантност, нали така, Съдърланд?“ — после отново вдигна пушката над капака. Нямаше ответен огън. Мина към задната част на джипа и подаде глава, колкото да види другия автомобил.

Проснати тела в и покрай открития джип. Картечницата стърчеше самотна сред труповете, вирнала приклад към небето. Карл излезе от прикритието. Спря. После бавно тръгна напред. Мрежата се оттичаше неохотно, била отбой след края на стрелбата. Измина разстоянието до другия джип в предпазлива широка дъга. С периферното си зрение виждаше Ертекин — излезе на шосето откъм клисурата, където се беше крила. Той стигна до джипа доста преди нея, обиколи го предпазливо, после спря и огледа преценяващо резултата от действията си.

— Е, планът ни, изглежда, сработи — каза, без да се обръща конкретно към никого.

Сержантът явно беше успял да се измъкне от джипа с намерението да помогне на хората си, но беше налетял без време на огъня от бразилската пушка. Сега лежеше подпрял гръб на предната гума, като пияница, който се е спънал в бордюра. Шофьорът на джипа още беше зад волана, отпуснал ръце в скута си, с разкъсано лице, мозъкът му се стичаше по предницата на ризата като разлян сос. Картечарят висеше от задната част на джипа, единият му крак се беше заплел в нещо, иначе куршумите от пушката щяха да са го изхвърлили на шосето. Главата му почти докосваше настилката, момчешкото му лице се беше сгърчило от шока, оставил отпечатъка си в безжизнените му, втренчени отдолу нагоре очи.

Последният войник лежеше сгушен на пода като дете, което играе на криеница. Кръвта по предницата на униформата му лъщеше мокра и тъмна на слабата светлина, но гърдите му още се повдигаха и спадаха. Карл го стисна за рамото. Очите на войника потрепнаха сънено и той спря за миг поглед върху Карл. Кървави мехурчета потрепнаха в ъгъла на устата му, когато понечи да каже нещо.

— Чичо Грегорио — отрони с мъка войникът. — Ти пък какво правиш тук?

Карл го гледаше мълчаливо. Войникът отново затвори очи. Главата му се килна към страницата на каросерията. Карл посегна към шията му да провери за пулс и въздъхна.

Ертекин се появи до него.

— Добре ли си? — попита я разсеяно той.

— Да. Марсалис, имаш кръв по…

— Не е моя. Може ли да хвърля един поглед на това твое марстехско пушкало?

— Разбира се.

Тя му подаде пистолета и взе пушката, която той й предложи в замяна. Той претегли за миг беретата в ръка, провери предпазителя и показанията за заряда. После вдигна оръжието и простреля младия войник в лицето. Карл върна предпазителя, претегли отново в ръка топлото оръжие и го подаде на Ертекин.

Тя не го взе и възкликна вбесено:

— Защо?!

Карл само сви рамене.

— Защото не беше мъртъв.

— И ти непременно трябваше да поправиш това? — Очевидно вече не контролираше гнева си. Изведнъж започна да вика. — Погледни го, Марсалис! Какво можеше да ни направи? Ранен беше…

— Да. — Карл махна към пустото шосе и още по-пустия пейзаж. — Да виждаш болница наблизо?

— В Арекипа…

— В Арекипа щеше да ни съсипе плановете. — Беше негов ред да демонстрира малко гняв. — Ертекин, трябва да притиснем Грета Юргенс по най-бързия начин, преди да е разбрала какво е станало тук. Нямаме време да ходим по болници. Това не ти е… Какво има?

Ертекин се мръщеше, забравила сякаш гнева си. Бръкна в джоба на якето си и извади телефон, който вибрираше тихо и присвяткваше по ръбовете.

— Стига бе, направо не е за вярване. — Карл огледа многозначително и с нескрито раздразнение пустия път. — По това време на нощта?

— Звъня и преди — каза тя, докато вдигаше телефона към ухото си. — Точно преди да започне стрелбата. Нямах време да вдигна… Ертекин слуша.

И точно това направи — слушаше и мълчеше. На няколко пъти вметна едносрични думи. Накрая затвори и пъхна телефона в джоба си. Лицето й беше спокойно и замислено.

— Нортън — предположи той.

— Да. Време е да се прибираме.

Той я зяпна невярващо.

— Какво?!

— Чу ме. — Погледна го в очите. Спокойствието в нейните се пропукваше. — Обадили са се от ССР. Има нова жертва. Трябва да се връщаме.

Карл поклати глава. Закъсняла реакция на стрелбата палеше фитили по нервите му и подаваше фалшиви сигнали за опасност към мрежата.

— Открили са труп значи. Поредния труп. Голям праз. И ти искаш да се оттеглим сега, точно когато излязохме на правия път?

Ертекин плъзна поглед по касапницата около тях.

Ти на това ли му викаш „правия път“?

— Опитаха се да ни спрат, Севги. Опитаха се да ни убият.

— И в Ню Йорк се опитаха да ни убият. Да се върнем там тогава? Като говорим за това, Неван се опита да те убие в Истанбул. Насилието те следва по петите, Марсалис. Точно като Мерин, точно като…

И стисна устни.

Карл се загледа в нея и усети присъствието на старата умора. Изстърга утайката на една усмивка за прикритие.

— Давай, Севги, кажи го. Точно като Етан. — Махна с ръка. — Давай, изкарай този товар от великолепната си гръд. Бездруго само за това мислиш.

— Нямаш никакво право да си въобразяваш, че…

— Нямам, така ли? — Кратка пауза за ефект. — О, да, бях забравил. Доставя ти някакво перверзно удоволствие да се чукаш с генетични изроди и това те кара да смяташ, че гледаш на нас с други очи, а не като останалата част от шибаната човешка раса. Е, нужно е нещо повече от една турска чекия и няколко петна по чаршафите, за да…

Изведнъж се озова на земята.

Лежеше по гръб в прахта и гледаше нагоре към Ертекин, надвиснала над него и хванала десния си юмрук с лявата си ръка.

— Копеле гадно — каза тя, по-скоро учудено.

Беше направила крачка към него, преди да го удари, осъзна той. Десен прав или ъперкът, така и не беше разбрал кое от двете. Хванала го беше абсолютно неподготвен.

— Мислиш, че не съм била на твоето място ли, Марсалис?

Той се повдигна на лакът.

— Къде? По гръб на шосето?

— Млъкни! — Тя се разтрепери. Може да беше закъсняла реакция на престрелката. А може и да не беше. — Мислиш, че не знам какво е? Ами помисли пак, тъпанар с тъпанар. Какво ли е да растеш като мюсюлманка на Запад, докато в Близкия изток отново гори пожар. Какво ли е да си млада жена в западна мюсюлманска общност, обсадена отново от напъните на фундаменталисткия манталитет. Какво ли е да си една от трите полицайки от турско-американски произход в нюйоркски участък, където преобладават мъже от гръцко-американски произход. Какво ли е да спиш с тринайска, по дяволите — презират те почти колкото самата тринайска, ако не и повече, презират те дори хората от собственото ти семейство. Да. Хората са глупави, Марсалис. Мислиш ли, че имам нужда някой да ми чете лекции по този въпрос?