— Изнасилена ли е? — попита Карл.

Щрак.

— Не. Няма следи от сексуално насилие.

— Също като при другите — тихо каза Севги. — Балтимор, Топика, онова лайняно градче в Оклахома, как беше. Лоум Спрингс? Все същото, когато убива жена. Каквото и да го движи, няма нищо общо със секса.

Щрак.

— Силоум Спрингс — поправи я Нортън. — Лайняно градче в Арканзас, ако трябва да сме точни. Точно отвъд границата, не помниш ли?

— Не, не помня. — Ертекин, изглежда, съжали за реакцията си и гласът й прозвуча по-кротко: — Включихме се по мрежата, Том. А това едва ли е най-добрият начин да опознаеш едно място.

Нортън сви рамене.

— Но достатъчен, за да решиш, че градчето е лайняно?

— О, престани! Нали е в Джизъсленд, а това стига. — Ертекин разтърка едното си око и кимна към огромния екран на стената. — Защо са маркирали тази?

Поредицата снимки беше спряла на друг участък от кремавата стена — кръв и тъкан с неравни очертания като картинка от психологическия тест на Роршах. Мъничък червен триъгълник примигваше в ъгъла на екрана.

— А, да. Анжелинската полиция се е затруднила с тази подробност. — Нортън набра команда на инфоплочата на масата. Встрани от снимката на екрана се появиха данни от разследването на криминалистите. — Когато най-накрая я застрелял, жената е стояла права в съседната стая. Високоскоростен електромагнитен куршум, който минал през главата й и се забил в стената отзад. Ъгълът води до заключението, че той е стоял пред нея. Точно това е притеснило колегите ти от Анжелин, Севги. Не се връзва. Ако беше посрещнала смъртта на колене, след като не е имала повече сили да се съпротивлява — да, това би било приемливо. Но да застане права пред дулото, след като толкова упорито се е борила за живота си… Просто не се връзва.

— Напротив, връзва се. — Карл замълча за миг, подлагаше на тест интуицията си и високоволтовите кабели, по които протичаше. Познаваше формата й, така както ръката му познаваше дръжката на „Хааг“-а. — Предала се е, защото той я е заплашил с нещо много по-лошо.

— По-лошо от това да я пребие до смърт? — В очите на Нортън прозираше студен гняв. Карл не можа да прецени дали гневът е насочен и към него, или само към Мерин. — Би ли споделил какво по-точно ще да е било това?

— Децата — тихо каза Ертекин.

Той кимна.

— Да, и съпругът сигурно, но заплахата да убие децата й е решила въпроса. Възползвал се е от генетичното й програмиране. Казал й е, че ще чака, докато децата се приберат.

— Няма как да го знаеш — каза Нортън все така гневно.

— Няма, така е. Но не виждам друго логично обяснение. Вмъкнал се е през защитите на къщата. Или Монтес го е познавала и го е пуснала, или той е изкормил софтуера, което означава, че е наблюдавал къщата достатъчно дълго, за да опознае системите, следователно е знаел, че жертвата му има деца и че те скоро ще се върнат. Това е бил козът му, лостът за натиск, и той го е използвал.

Видя ги как се спогледаха.

— Това обяснява нещата, но само донякъде — каза Ертекин, повече на себе си, отколкото на него или Нортън. — Всъщност само променя донякъде основния въпрос. Ако е бил готов да използва такава заплаха, защо не го е направил от самото начало? Защо си е направил труда да я мята из стаята?

Карл поклати глава.

— Не знам. Но лично на мен изстрелът в главата ми прилича на екзекуция. Побоят трябва да е бил нещо друго.

— Разпит? Мислиш, че е искал да изтръгне някаква информация?

Карл обмисли въпроса й, вперил невиждащ поглед в границата между светлината на екрана и потъналата в сенки стена. Спомените се гърчеха като преплетени на кълбо влечуги… тази жена май, ръчкаше паметта му всеки път, когато си отвореше шибаната уста. Когато още бяха в затвора — „Минал ли ви е през ума подобен вариант?“ — беше събудила спомените му за коридорите на „Фелипе Суза“ и студената неотвратимост на собствените му мисли, докато чакаше да го спасят. И сега пак. Горещата миниатюрна стая в къща на безименна техеранска уличка. Кръпки слънчева светлина по пода, сянката на зарешетения прозорец. Стара пот и леката миризма на изгорена плът. Писъци от дъното на коридора. Кръв по юмрука му.

— Не. Има по-умни начини да получиш информация.

— Какво тогава? — настоя Нортън. — Просто садизъм? Или е някакъв вид проявление на суперменски синдром? Генетично оправдана бруталност?

Карл го изгледа. Нортън не сведе очи. Карл сви рамене и каза:

— Може да е било ярост. По някаква причина може просто да е загубил контрол.

Ертекин смръщи вежди.

— Добре де. Но после — какво? Изведнъж се е успокоил и я е екзекутирал, просто така?

— Може би.

— Лично аз не виждам никаква логика — заяви Нортън.

Карл отново сви рамене, този път, с леко пренебрежение.

— Защо трябва да има логика?

— Това пък какво означава?

— Означава, Нортън, че на биохимично ниво ти не си като Мерин. Нито ти, нито Ертекин. На нивото на лимбичната система, през амигдалата и в орбитофронталния кортекс на Мерин протичат стотици биохимични процеси, които при вас просто ги няма. — Намерението му беше да обясни всичко това спокойно и безпристрастно — обучението в социална пригодност беше отстранило вродената агресивност от речта му и езика на тялото. Но въпреки това досадата в собствения му глас го учуди сериозно и той довърши набързо: — Разбира се, че всичко това няма да ти говори нищо. Действията на този тип са ти напълно непонятни.

Тишина в слабо осветената съвещателна зала. Карл усещаше погледа на Ертекин като докосване. Сведе поглед към ръцете си.

— Казахте, че е убил още двайсетина освен тази жена.

— Седемнайсет са потвърдени, генетичен материал от Мерин е открит на местопрестъпленията — каза Нортън. — Още четири, за които не сме толкова сигурни. Това не включва хората, които е убил и изял на борда на „Хоркан“.

— Имате ли карта на убийствата? Къде е бил Мерин?

Не вдигна глава, но усети как двамата отново се спогледаха.

— Имаме — каза Нортън.

Защрака по клавиатурата на инфоплочата и образът с кръвта на Тони Монтес изчезна. На негово място изникна карта на континентална Северна Америка, прорязана от магистрали и яркочервената граница между щатите на Ръба и територията на Съюза. Имаше седемнайсет черни квадратчета и четири сиви, всеки в комплект с голяма колкото нокът снимка на жертвата. Карл стана и отиде при стената, за да погледне екрана отблизо. На снимката в Свободно пристанище Анжелин Тони Монтес беше щастливо засмяна, косата й — фризирана като за парти, роклята — с голи рамене. Той докосна леко образа и отдолу се появи подробна информация с дребен шрифт. Майка, съпруга, агент по недвижими имоти. Труп.

Плъзна поглед по другите снимки, пръснати по картата като белези от акне. Макар и на различни хора, те си приличаха по едно — повечето не бяха портретни снимки, а от онези, случайно направените, които улавят най-пълноценно живота. Само две от снимките бяха холоизображения от лични карти, останалите бяха уловили усмивки и намигания към камерата, плътно изрязани, за да се отстранят роднините и приятелите, попаднали в кадъра. Лицата бяха на хора от различна раса и на различна възраст, от средата на трийсетте до един почти седемдесетгодишен дядо. Женени, неженени, с и без деца. Професиите варираха от специалисти по инфосистеми до обикновени работници.

Нямаха нищо общо помежду си, освен континента, на който живееха, и факта, че бяха мъртви.

Насочи вниманието си към Западното крайбрежие. Нортън набра нещо на инфоплочата и районът на Залива се наложи в голям мащаб върху основната карта. Мястото, където „Гордостта на Хоркан“ беше паднал в океана, беше маркирано с голям квадрат близо до брега в комплект с единадесет имена и лица едно под друго встрани от квадрата. Още четири червени кутийки близо до Сан Франциско и Оукланд. Карл се загледа в последната група с усещането, че нещо не се връзва. Смръщи чело, докосна маркерите и се зачете в дребния шрифт.