— От две и половина.

— И кой е началникът? Ти или Нортън?

Пак онзи поглед, но в по-лек вариант. Сигурно беше доловила липсата на защитни стени в тона му.

— Нещата не стоят така.

— Сериозно? А как стоят? — Той махна с ръка. — Стига, Ертекин. Просто си говорим. На плажа сме, за Бога.

Бегла усмивка, но той остана с убеждението, че не е предназначена за него. Отново махна с ръка.

— Хайде.

— Добре. Ще ти кажа. — Ти поклати глава. — Един през нощта е, а той иска да си говорим за фирмена политика. Начинът, по който, работим, е следният. Нортън е акредитиран следовател на КОЛИН при екстрени ситуации. Занимава се с това вече десетина години и повече, започнал е при тях веднага след като е завършил специална програма за прилагане на закона към някакъв колеж в горните щати. Извадил е късмет — в КОЛИН плащат доста над средното, а през повечето време работата не е свързана с особен риск. Основно антикорупционни операции, разследване на схеми за присвояване на корпоративна собственост от страна на местни правителства, нарушени лицензи на марсианска технология, такива неща.

— Значи няма голям опит в серийните убийства.

— Да. Когато нещата загрубеят, обикновено наемат опитни хора от частни военни подизпълнители като „ЕксОп“ или „Ламбъртс“. Когато проблемите са от законов характер, работят с местната полиция. Така се появих аз на сцената. От нюйоркския отдел „Убийства“ ме пратиха като офицер за свръзка при два случая на лицензионни престъпления с марсианска технология, при които имаше убити служители на КОЛИН. Харесаха ме, а на Нортън му предстоеше повишение и му трябваше човек с опит в мръсната работа, така че… — Тя сви рамене. — Предложиха ми да постъпя при тях. Заплатата е страхотна. И аз приех.

— Но Нортън все пак е по-старши?

Ертекин въздъхна. Плъзна поглед към морето и не отговори.

— Какво?

— Тринайски. Всички сте побъркани на тема йерархия. Кой е шефът? Кой е по-старши? Над кого трябва да доминирам? Всеки детектив, с когото съм работила в един кабинет, задължително…

Млъкна насред изречението.

В първия миг Карл си помисли, че е видяла Нортън да идва към тях. Мрежата изскърца ръждиво. Той обхвана с поглед плажа и не видя нищо. Очите му се върнаха на лицето й. Тя все така гледаше към океана.

— Задължително какво?

— Няма значение — хладно каза тя. — Да, Нортън е по-старши от мен. Нортън познава КОЛИН като петте си пръста. Но не е ченге, а аз съм.

— Значи се съобразява с теб?

— Просто работим заедно, на принципа на съдействието. — Заряза океана и го погледна в очите. — За теб тази идея е странна, знам. Истината е, че Нортън няма нужда да се доказва.

— „И има гъста, гъста коса“, нали?

Стихът очевидно не й говореше нищо. Явно беше твърде млада, за да си спомня „Сърдития млад и мъжете“. Карл имаше последния им албум, защото… ами защото всички прехвърлили четиридесетте го имаха, парчето беше оглавило три пъти поред класациите веднага щом се появи на пазара. Но по онова време Ертекин сигурно още бе ходила права под масата. Самият той беше твърде млад, за да приеме спокойно новината, че Сърдития млад си е пръснал мозъка по апаратурата на някакво звукозаписно студио. „Да оплескаш пейзажа“. Колко на място. Любител на черния хумор и хладнокръвно небрежен по лондонски до самия край. Понякога се чудеше дали Сърдития млад си е давал сметка какво ще стане с продажбите на „Да оплескаш пейзажа“, когато е налапал дулото на осколочната карабина онзи следобед, ухилил се е на озвучителя и е натиснал спусъка. И дали е започвал да се досеща, когато е писал заглавното парче и текста към него една година по-рано.

— Какво общо има косата му?

— Е, това неговото едва ли може да мине за типично мъжко оплешивяване, не мислиш ли?

— Едва ли… — започна неразбиращо тя, после схвана. — О, я стига! Говориш глупости. Ти да не би да имаш типично мъжко оплешивяване, Марсалис?

— Не. Но аз не съм човек.

Това я стресна като изстрел с „Хааг“. Дори на слабото сияние от лампите покрай асфалтовото шосе отзад се видя как погледът й изстина. Когато заговори, гласът й беше също толкова студен:

— Цитираш ли някого?

— Ами… да. — Засмя се, най-вече защото беше толкова хубаво да стои тук на плажа с ръце в джобовете и стъпала, заровени в пясъка. — Твоите хора, като за начало.

Тя вдигна вежда.

— Моите хора?

— Да. Ти си туркиня, нали? Севги. Което повече или по-малко означава, че си мюсюлманка. Не слушаш ли какво казват вашите брадати вождове за тези като мен?

— За твоя информация — каза тя, — последният имам, когото слушах, беше жена. Нямаше брада, уверявам те.

Карл сви рамене.

— Може. Аз черпя информацията си от глобалната медия. Ислямът, Ватиканът, джизъслендските баптисти. Всичките пеят в един глас.

— Не знаеш за какво говориш.

— О, ама извини ме, моля те. — Улови изскубналото се крайче на темперамента си и го подпъхна на мястото му. „Днес излезе от затвора, приятел. Утре ще се махнеш и от Републиката, Вдругиден ще летиш към дома. Така че просто потърпи и се усмихвай“. Усмихна се чинно. — Доста добре знам за какво говоря, Ертекин. Все пак аз живея в кожата си, нали? В същата кожа бях и през деветдесет и трета, когато „Якобсен“ влезе в сила. И ако случайно си мислиш, че става въпрос за самосъжалението на пенсиониран войник — не е това. Не говорим само за тринайските. Когато шахуда превзеха Дубай, с очите си видях таитянски бонобоси да висят изкормени пред бардаците, в които са работили по договор. Обикновените курви само ги бяха изнасилили и жигосали.

— Шахуда не са…

— Да, да. Шахуда не са представителна извадка на общественото мнение. Чувал съм го. Точно както „Гладиус Деи“ не говорели от името на всички миролюбиви католици, и както цялата банда джизъслендски телевизионни проповедници нямали нищо общо с християнството. Всичко е само едно огромно недоразумение. Кланетата и слепите предразсъдъци се дължат единствено на това, че някой не си е прочел рекламните брошури.

— Говориш за фанатизирани малцинст…

— Виж, Ертекин. — Засмя се и установи, че този път смехът му е искрен. — Истината е, че всъщност не ми пука. Тази вечер аз съм свободен човек, стоя бос на пясъка и така нататък. Щом искаш да демонстрираш солидарност с групата или да спасиш останките от патриархалната си религиозна система, давай. Навремето и аз вярвах в някакви тъпотии. Защо при теб да е различно?

— Нямам намерение да обсъждам вярата си с теб.

— Хубаво. Не го прави тогава.

Стояха на пясъка и слушаха тишината. Прибоят се разбиваше в риф недалеч от брега. По-наблизо кротки вълни се пенеха в сумрака и ритъмът им изпълваше нощта с монотонен бял шум.

— Как разбра, че съм туркиня? — попита тя накрая. Той вдигна рамене.

— Често съм ходил в Турция. Имах една преводачка, казваше се Севги.

— Какво си правил в Турция?

— А ти какво мислиш?

— Лагерите?

Той се намръщи.

— Да, стандартната европейска политика. Щом нещо е гадно или неудобно, паркирай го в Източна Турция. Така ще е достатъчно далеч, за да не разваля настроението на големите клечки, и безопасно далече, ако някой успее да се измъкне без разрешение. Което така или иначе се случва достатъчно често, за да отскачам дотам два пъти годишно. Ти от източната част ли си?

— Не, от Ню Йорк съм.

— Аха. — Той кимна. — Извинявай. Имах предвид…

Млъкна, когато погледът й се стрелна покрай него към горната част на плажа. Обърна се на свой ред, макар че изостреното му чувство за чуждо присъствие вече го беше уведомило за приближаването на Нортън, този път наистина. Ето го и него, слизаше към тях и очевидно им носеше цял куп лоши новини.

— Тони Монтес. На четиридесет и четири, майка на две деца. — Образите на големия екран в съвещателната зала се сменяха, Нортън не спираше и за миг. Хубава латиноамериканка, снимка от лична карта, лице със силно изразени черти, понатежало малко от възрастта, тъмна коса с червеникави оттенъци, подстригана късо и с вкус. Щрак. Труп с грозно разкривени крайници и разкъсани дрехи, очертан с бялото на криминалистите върху дървен под. — Застреляна в дома си в Свободното пристанище Анжелин тази вечер. — Щрак. Снимка от моргата в едър план. Разкъсана уста, размазан грим, очите — подути и почернели от налягането на изстрел в главата. Входната рана зееше като кратер в челото й. Щрак. — Децата били на тренировка по плуване с баща си. Къщата е хубава, включена в кварталната охранителна мрежа с предплатен ъпгрейд за следващите три години. Мерин или се е вмъкнал с помощта на някакво свръхмодерно оборудване, или Тони сама го е пуснала. — Щрак. Снимки в близък план на различни участъци от тялото. Насинен хълбок и увиснала гърда. — Имало е борба и Мерин направо я е пребил. Две от ребрата й са счупени, охлузвания и натъртвания има кажи-речи по цялото й тяло. Лицето го видяхте. Кървавите следи също са в изобилие, криминалистите са взели проби от дивана в другата стая, както и от стените. — Щрак. Червени петна по кремава мазилка. — Повечето е нейна. Този тип май наистина е бил в настроение да се забавлява.