— Не сме го спрели. Вече ти казах, всичко това е постановка. Нагласено е.

— О, стига! Кой би могъл да го нагласи? Ровайо каза, че появата ви в „Даскийн Азул“ ги е сварила напълно неподготвени. Че не са очаквали подобно нещо.

— Подранихме.

— Какво?

Той взе цигарата от ръката й.

— Подранихме. Не очакваха да съм толкова настоятелен. Сигурно са го били планирали за другата седмица.

— Какво да са били планирали за другата седмица? — Раздразнените й думи прозвучаха леко завалено от съдържанието на цигарата. — Мерин е планирал кога и как ще го убиеш, така ли?

— Не знам — замислено каза той. — Със сигурност не се би толкова ожесточено, колкото очаквах. Е, накрая просто извадих късмет, но иначе… през цялото време имах чувството, че… не знам. Че не влага всичко от себе си. Както и да е, не това е важното. Рен можеше да се намеси по всяко време и да наклони везните. Не беше ранена, аз само я съборих по гръб.

— Е, и? Просто е решила да ограничи щетите и да се измъкне, докато е възможно.

— След като е работила заедно с Мерин цели четири месеца? Едва ли. Рен е професионалистка, вижда се от пръв поглед. Хора като нея не изпадат в паника. Не бъркат един невъоръжен човек с операция на службите за сигурност.

— Ти каза ли й, че си тринайска?

Той я погледна уморено.

— Е? Каза ли й?

— Да, но…

— Ето ти обяснението. — Тя сви едното си коляно и се извърна, за да го вижда по-добре. — Затова е изпаднала в паника. Слушай, Марсалис, виждала съм те как се биеш и от гледката ме хваща страх, честно. А аз все пак знам какво представляват тринайските.

— И тя го знае. Четири месеца е дундуркала тринайска, не забравяй.

— Не е същото като да се изправиш срещу някого като вас в битка. Проявила е стандартната човешка реакция, стандартната…

— Не и тази жена.

— О, изведнъж реши, че си експерт по жените, така ли?

— Експерт съм по войниците, Севги. А Рен е точно това. Нечий наемен войник. Наета от същия, който е наел и Мерин. И който и да ги е наел, по някаква причина е бил готов да пожертва Мерин. Може би защото е изпълнил предназначението си, или пък защото в Куско се приближихме твърде много до истината. Така или иначе, това — той кимна назад към плъзналите като мравки по склона полицаи и криминалисти, — всичко това е било предвидено и планирано. КОЛИН позира с ботуш върху трупа на звяра, всички раздават широки усмивки пред камерите, от всички страни валят поздравления. И подробностите се губят, замъглени от щастливия край.

— На мен лично не ми звучи толкова зле — измърмори тя.

— Сериозно? — Той издуха струйка дим към купола от нановлакна. — А пък аз те имах за ченге.

— Бивше ченге. Бъркаш ме с Ровайо. Поне денем гледай да не объркваш жените, които чукаш.

И му взе с рязко движение цигарата. Той я гледаше мълчаливо как пуши, а тя се преструваше, че не го забелязва.

— Севги — каза накрая той. — Не ми казвай, че ще се откажеш от разследването, след като знаеш, че са ни разигравали.

— Смяташ, че не мога да го направя ли? — попита предизвикателно тя и го погледна в очите. Издуха дима в лицето му. — Нещо бъркаш, Марсалис. Мога, и още как, защото откаченият психар, който е нарязал Хелена Ларсен и е ял от тялото й, е мъртъв. Ако не за друго, за това поне май трябва да ти благодаря.

— Няма нищо.

— Вярно, не знаем защо Мерин се е върнал, може и изобщо да не разберем. Но това аз мога да го преживея, така както съм преживяла куп неразрешени случаи, докато работех в „Убийства“. Пъзелът не винаги се подрежда докрай. Така е в живота ни, така е и в престъпленията — сложно. Понякога е достатъчно да хванеш лошия, та дори да се налага да сложиш кръст на останалото.

Той се обърна към морето.

— Е, това сигурно е човешка склонност.

— Да. Сигурно.

— Нортън ще е доволен.

Тя обърна глава, издуха нова доза дим към него и го погледна с присвити очи.

— Няма да говорим за Том Нортън, ясно?

— Добре. Няма да говорим за Нортън, няма да говорим и за Рен. Няма да говорим за нищо неудобно, защото ти си получи чудовището на тепсия и само това има значение. Боже, нищо чудно, че вие, хората, сте толкова сбъркани.

В очите й припламна гняв.

— Ние хората? Майната ти, Марсалис. Знаеш ли какво? „Ние хората“ живеем в мир, какъвто тази планета не е виждала никога. Постигнали сме просперитет, толерантност, справедливост…

— Като се изключи Флорида, както се убедих от собствен опит.

— А ти какво очакваше? Флорида е в Джизъсленд. В глобален мащаб, обаче нещата вървят на добре. В Близкия изток вече не се бият…

— Засега.

— … в Африка няма глад, не водим война с Китай…

— Само защото на никой не му стиска да се опъне на китайците.

— Не. Защото се научихме, че „да им се опънем“ не е печеливша стратегия. Вече никой не може да спечели от една война. Промяната е бавна и трябва да дойде отвътре.

— Кажи го на бегълците от черните лаборатории.

— О, спести ми шибаната си псевдосъпричастност, ако обичаш. Изобщо не ти пука за някакви си китайски бегълци, които дори не си виждал. Познавам те, Марсалис. За хора като теб несправедливостта има лични измерения — ако не е застигнала самите вас или някой, когото познавате, изобщо не я забелязвате. Вие не…

— Застигна ме и още как, мамка му!!!

Крясъкът се изтръгна сякаш по своя воля и отекна в огромното пространство под купола. Севги се зачуди дали и криминалистите горе не са го чули. Ръцете му се озоваха на раменете й, пръстите му се забиха в месото й, главата му се наведе към нея, очите му сякаш пробиваха дупки в нейните. Не се бяха оказвали толкова близо един до друг от последното им чукане и нещо в нея, нещо заровено дълбоко, древна подпрограма, дремеща в гените й, се активира от близостта и разпрати из тялото й старите объркани сигнали.

Тази част от себе си Севги мразеше най-много.

Не сведе очи. Посегна и притисна горящото връхче на цигарата в ръката му.

Нещо избухна в очите му и угасна също толкова бързо. Той пусна рязко раменете й. Отдръпна се сякаш на забавен каданс. Тя го тикаше назад с поглед.

— Дръж си ръцете далеч от мен — изсъска му.

— Мислиш, че…

Гласът му беше прегракнал. Млъкна, преглътна и започна отначало:

— Мислиш, че не е възможно да съчувствам на човек, избягал от черна лаборатория? На някой въплътен генетичен експеримент? Аз съм същият като тях, Севги. Какво беше „Орел“ според теб? Аз съм един шибан експеримент, това съм. Израснах в контролирана среда под топлите „грижи“ на шибани костюмари. Изгубих…

Млъкна отново. Отклони поглед. Свъси леко чело. За част от секундата й се стори, че ще се разплаче, и собственото й гърло се стегна в пристъп на съчувствие.

— Копелдак гаден — тихо каза той.

Тя зачака, но накрая не издържа и попита:

— Какво?

Марсалис я погледна. В очите му нямаше и следа от предишния гняв. Каза тихо:

— Бамбарен. Шибаният Манко Бамбарен.

— Какво имаш предвид?

— Когато говорихме горе, при Саксайхуаман, помниш ли? Манко мислеше, че са отделили Марисол — сурогатната ми майка — от мен, когато съм бил на четиринайсет години. Само че това се отнася за проект „Поборник“. В „Орел“ го правеха на единайсет. Работеха по различна методика.

— И?

— Манко знаеше твърде много подробности. Не само за възрастта. Говореше за мъже в униформи и за стоманени фургони. Мъжете в „Орел“ винаги бяха с костюми. И не сме имали фургони, комплексът беше построен специално за целта и доста по-луксозен от онова, което явно имаше предвид Манко.

Тя сви рамене.

— Може да е чел нещо по въпроса. Да е гледал документални филми.

— Не звучеше така, Севги. Беше… лично. Сякаш самият той е участвал. — Марсалис въздъхна. — Знам, знам. Генетично заложената ми параноя, нали?

Тя се поколеба.

— Изглежда ми малко измислено.

— Да. — Той отклони поглед. Сви устни, сякаш събираше сили за нещо трудно. Погледна я отново в очите. — Извинявай, че те стиснах така. Мислех, че съм преодолял онази гадост.