— Той вярваше, че можеш да оформиш един човек според желанията си. Че хората могат управляват съдбата си и вътрешните си импулси. Че битът определя съзнанието. Гледна точка, която отдавна е излязла от мода.

— И неслучайно — погрешността й е очевидна.

— И все пак вие — тринайските — сте били изцяло обработени посредством средата си. Искали са войници, но не са се доверили само на гените ви. От люлката сте възпитавани да приемате бруталността, сякаш тя е неоспорим факт от живота.

Карл се замисли за Севги, за системите, иглите и угасващата й надежда.

— Бруталността определено е факт от живота, по дяволите. Не сте ли го забелязали?

Ертекин се размърда и се обърна към него, сякаш готов да посегне и да хване ръцете му.

Да се хване като удавник за сламка.

— Наистина ли вярвате, че щяхте да се превърнете в това, което сте, без външна намеса? Че ви е било генетически предопределено да бъдете такъв, без значение как са ви отгледали и възпитали от най-ранна детска възраст?

Карл махна нетърпеливо.

— Няма значение в какво вярвам аз. Станал съм какъвто съм станал, а пътят и методите са въпроси от академично естество. Нека учените ги обсъждат колкото си искат, нека си пишат дисертациите и статиите, нека си изкарват прехраната на наш гръб. В крайна сметка всичко това изобщо не ме засяга.

— Да, но може да засегне други като вас в бъдеще.

Сега Карл откри, че е в състояние да се усмихне — трудна усмивка, утайка от отдавна забравено веселие.

— Няма да има други като мен в бъдеще. Не и на тази планета. Още едно поколение и от нас няма да е останала следа.

— Затова ли нямате вяра? Защото се чувствате изоставен?

Усмивката прерасна в нещо като смях.

— Терминът, който се използва за това в психоанализата, доктор Ертекин, е прехвърляне. Самият вие се чувствате изоставен и прехвърляте към мен неосъзнатите си емоции. Аз винаги съм знаел, че ще бъда сам, затова и самотата не ме разстройва.

Марисол се размърда в главата му и го обвини в лъжа. Елена Агиере материализира за миг призрачния си силует и му зашушна в ухото. Карл овладя полазилите го тръпки и побърза да продължи лекцията си:

— А вие пропускате и друг важен момент във връзка с липсата ми на религиозни убеждения. За да си вярващ, не е необходимо само да вярваш, а и да искаш нещо голямо и патриархално да ти свърши работата вместо теб. Трябва да си податлив на обожествяване. А тринайските не се прекланят пред никого и пред нищо. Дори да приемем, че успеете някак да убедите една тринайска, напук на всички доказателства за противното, че наистина има бог, за нея бог ще е само заплаха, подлежаща на елиминиране. А ако съществуването на бог беше реално доказуемо, очевидно? — Той се вгледа напрегнато в очите на Мурад Ертекин. — Момчетата като мен просто щяха да хукнат да го търсят, за да му видят сметката.

Ертекин потръпна, отклони поглед и измърмори:

— Добре ви е избрала.

— Севги ли?

— Да. — Все така гледаше настрани, после бръкна, в джоба на сакото си. — Това ще ви трябва — каза и даде на Карл малко пакетче в хлъзгава антисептична обвивка, бяла с оранжеви предупредителни лепенки. Имаше надпис на непознат език, някой от германските изглежда, с много гласни. Карл го претегли в дланта си.

— Приберете го, моля ви — каза му Ертекин. Паркът започваше да се пълни със студенти и болничен персонал, излезли да се порадват на слънцето през обедната почивка.

— Не причинява болка, нали?

— Не. Произведено е от една холандска компания, която се е специализирала в подобни продукти. Инжектира се венозно и действа бързо. Минута-две.

Карл прибра пакетчето.

— Щом сте го донесли — попита тихо, — за какво съм ви аз?

— Защото аз не мога да го направя — простичко му отговори Ертекин.

— Защото сте мюсюлманин ли?

— Защото съм лекар. — Сведе отново поглед към ръцете си, които висяха унило от коленете му. — А дори и да не бях давал клетва, едва ли бих събрал смелостта да отнема живота на собственото си дете.

— Тя така иска. За това помоли.

— Да. — В очите на Ертекин се събираха сълзи. — И сега, когато е най-важно, аз не мога да й дам онова, което иска от мен.

После изведнъж хвана ръката на Карл. Стисна я здраво; дланта му беше суха като пергамент. Тигровите очи прогориха очите на Карл, възрастният мъж примигна да разкара сълзите и те потекоха по обрулената му кожа.

— Тя е избрала вас. И дълбоко в двуличната си, пълна със съмнения душа аз се радвам, че сте тук. Севги за пореден път се готви да премине граници, които друг е начертал. И този път аз няма да я разочаровам, както направих преди четири години.

Той изтри ядно сълзите си.

— Този път ще застана зад дъщеря си — каза той. — Но ти трябва да ми помогнеш, Карл, за да не я разочаровам отново.

Комплексът „Хааг“ разкъсва системите на Севги като вакуум в космически кораб, получил внезапна пробойна. Клетките се пукат, изтичат жизненоважни флуиди. Отломките се носят наоколо, имунната й система залита, напъва се отчаяно, присламчва се към антивирусните препарати, влени отвън, и въпреки това се проваля. Дробовете й започват да се пълнят с течност. Бъбречните й функции се забавят и трябва да бъдат стимулирани изкуствено, та бъбреците й да не се пръснат. Системи, които вливат, системи, които изливат. Натрупването на отпадъчни вещества в организма започва да й причинява болка.

Става й все по-трудно да запази ясната си мисъл дори за кратък период.

Едва когато в-форматът й стана непосилен, когато нарушената концентрация започна да я вади непрекъснато оттам като някой скучаещ призрак, тя му позволи да я види на живо.

Той седеше до леглото й, изпаднал в шок.

Смяташе, че се е подготвил психически, но стомахът му се обърна като от силен удар при вида на стопилата се плът по костите й, на кухите очи и хлътналите бузи. Направи опит да се усмихне, но изражението угасваше на пресекулки по лицето му, както Севги във виртуалния формат. Видяла смущението му, тя се усмихна на свой ред, само че нейната усмивка беше ярка, като лампа, хвърляща светлината си през изтънялата тъкан на лицето й.

— Изглеждам ужасно — промълви. — Нали?

— Пак си забравила да обядваш, признай си.

Тя се засмя, но смехът й бързо премина в кашлица. Ала той видя погледа в очите й и разбра, че му е признателна за шегата. Опита се да почерпи някаква утеха от това.

Седеше до леглото.

Държеше ръката й.

— Кажи ми една тайна.

— Какво? — Мислеше, че е заспала. Малката стая тънеше в сумрак и тишина сред покоя на болницата нощем. Мракът притискаше гръд към стъклото на прозореца и се процеждаше в стаята. Машините му намигаха с мъничките си червени и жълти очички, шепнеха си нещо, чертаеха неразбираеми синьо-зелени графики по мониторите, обрисувайки онова, което се случваше в тялото на тяхната повереница. Нощната лампа хвърляше златист овал върху леглото и смътния силует на Севги под чаршафите. Лицето й оставаше в сянка.

— Хайде — изграчи тя. — Чу ме. Кажи ми какво точно се случи на Марс. За Гутиерес и теб.

Той примигна да облекчи очите си след дългото безцелно взиране в сумрака.

— Нали уж разкри всичко сама?

— Нищо де, сега ти ми кажи. Права ли бях?

Той обърна поглед назад, към тухли от миналото си, с които не беше опитал да построи нищо през годините. „Това е друг свят и друго време — беше му казал веднъж Съдърланд. — Научи се да го загърбваш.“

— Близо беше — призна той.

— Колко близо? Хайде, Марсалис, изплюй камъчето. — Тих смях се издигна откъм нея като ехо от кладенец. — Изпълни последното желание на една умираща жена.

Устата му се стисна в тънка линия.

— Гутиерес нямаше нищо общо с факта, че спечелих лотарията — каза той. — Мерките за сигурност там са драконовски, н-джиновете — многобройни и последно поколение. А и по принцип не е лесно да нагласиш нещо, което в основата си разчита на случайност, и то да го нагласиш така, че пак да изглежда случайно. За такова нещо ти трябва слабо място.