— Което беше?

— Същото както винаги. Човешкият фактор.

— Ах, тези човеци. — Тя се засмя отново, малко по-силно този път. — Макар че сигурно има смисъл в това. Можеш да им имаш доверие колкото на джизъслендски проповедник в компанията на девойче от църковния хор, нали?

Той се усмихна.

— Нещо такова.

— И кой точно човек изработи ти?

— Нийл Дилейни. — Споменът доведе със себе си и слаба доза презрение, но годините бяха отнели остротата му и сега му изглеждаше по-скоро смешно. — По онова време беше районен администратор в Бредбъри.

— Сега е в надзорния съвет.

— Да, знам. Марс се отразява добре на някои хора. — Карл откри, че е започнал да се отпуска. Думите му идваха по-лесно сега, на слабата светлина от нощната лампа. Само те двамата в мрака и тишината. — Дилейни продаваше на китайците. Фалшифицираше докладите за определени парцели, като намаляваше драстично оценките, отписваше ги като терени с нисък потенциал, така че да останат извън вниманието на КОЛИН. По този начин екипите на Новия народен дом можеха да предявят претенции за парцелите, като си спестят разходите за проучвателна дейност и оценка.

— Копеле гадно! — Но думите й бяха само тих призрак на гняв и възмущение, личеше си, че истинските чувства не са й по силите.

— Ако искаш, приеми го като възлагане на външен изпълнител — ННД изкупува експертизи на КОЛИН под масата, навярно по-евтино, отколкото ако сами си бяха провели проучванията. От пазарна гледна точка си е съвсем разумно. Планетата е голяма, хората са малко. А китайците просто правеха онова, което са правели винаги — предлагаха достатъчно долари където трябва, та западните корпорации да забравят скрупулите си и да вирнат крака.

— По новините едва ли би прозвучало така.

— Да. Същото казахме и на Дилейни. — Карл се замисли и откри, че споменът още поражда слаба топлинка в стомаха му. — Подскочи като ужилен и веднага би отбой. Даде ни всичко, което си поискахме.

— Той те е изпратил у дома.

— Е, той ни даде достъп до лотарийната система. Каза на Гутиерес как да мине през системите за сигурност. Така че, да, аз спечелих лотарията.

— А Гутиерес какво получи от цялата работа?

Карл сви рамене.

— Пари в брой. Услуги. Имаше още няколко души в групата ни, те също си получиха парите.

— Но само ти си получил възможност да се върнеш у дома.

— Ами да. Имаше само едно свободно криогнездо, а и операцията си беше моя идея. Аз събрах екипа и още в началото им обясних какво искам за себе си от сделката.

— Значи… — Тя се задъха. Карл се пресегна за чашата, доближи я до устните й и й прихвана главата. Беше го правил достатъчно често, за да не разлее и капка. — Благодаря. Значи мислиш, че Гутиерес ти е завиждал. И че затова е прецакал криогнездото ти?

— Може би. Или пък Дилейни го е помолил да го направи, с надеждата, че ще откача, преди спасителният кораб да ме намери. Помниш ли онзи тип, който се събуди по обратния път от Юпитер? Научната експедиция до една от луните му, още през осемдесетте? Спиц или нещо такова?

— Спехт. Ерик Спехт. Да, спомням си.

— Полудя, докато чакаше да го спасят. Може би Дилейни се е надявал същото да сполети и мен. Кой знае?

— Ти не знаеш ли?

— Знам, че Гутиерес ми прати един адски уплашен мейл, когато най-сетне се добрах до Земята, в който се кълнеше, че нямал нищо общо с това. Така че може да е било чисто и просто инцидент. Или пък Дилейни е наел друг инфохакер. От друга страна обаче Гутиерес открай време си е лъжливо копеленце, така че, както вече казах, кой знае?

— На теб не ти ли пука?

Той се размърда в стола си и й прати една усмивка.

— Няма смисъл да ми пука, Севги. Марс е друга планета. Друг свят, друго време. Какво можех да направя — да се върна там? Заради едното отмъщение? Една година подготвях бягството си от Марс. Понякога е по-добре просто да обърнеш гръб и да забравиш.

Тя сякаш се сви едва доловимо под завивките и прошепна:

— Да. Сигурно си прав.

Поседяха в мълчание. Тя потърси слепешката ръката му. Той посегна към нейната.

— Защо всъщност се върна, Карл? — тихо попита тя.

Той се ухили в сумрака.

— Помниш ли какво казваха пионерите? Марс е кофти място за живеене.

— Но там си бил свободен. — Тя пусна ръката му и вдигна своята във вял жест. — Знаел си, че може да те интернират, когато се прибереш. Истински късмет е, че не са те пратили в най-близкия лагер.

— Не съвсем. Купих си малко машинно време, преди да се захвана с ужилването на Дилейни. Зададох на н-джина да анализира начина, по който се отнасят на Земята с печелившите от лотарията, а после да екстраполира най-вероятната реакция, ако печелившият е тринайска. Машината ми даде шанс седемдесет към трийсет, че ще измъдрят някакво изключение предвид на това, че съм станал знаменитост. — Той сви рамене. — Това си е доста добър шанс.

— Ами ако н-джинът беше сбъркал в изчисленията си? — Тя проточи врат, сякаш се опитваше да седне. Бледата златиста светлина заля лицето й. Очите й го прегаряха. — Ами ако просто те бяха натикали в лагер?

Ново свиване на рамене, нова крива усмивка.

— Е, тогава щях да намеря начин да избягам. Като всички други мои събратя по нещастие.

Тя се облегна назад, задъхана от усилието.

— Не ти вярвам — каза, след като дишането й се успокои. — Поел си такъв риск само защото Марс бил кофти място за живеене? Абсурд. Можел си да вземеш пари в брой, вместо да се правиш на пътник без билет. Можел си да издоиш от Дилейни кажи-речи всичко, за което се сетиш. Да се установиш, да си създадеш удобен живот. Стига, Карл. Защо се върна, ама наистина?

Той се поколеба.

— Това не е чак толкова важно, Севги.

— За мен е.

Нечии стъпки долетяха откъм коридора. Тихи гласове, отдалечиха се. Той въздъхна.

— Заради Съдърланд — каза накрая.

— Твоят сенсей?

— Да. — Той положи ръце в скута си, сякаш можеше да подреди сложния пъзел върху разтворените си длани. — При таниндо стигаш до един момент, когато… До ниво, когато въпросът вече не е как да го направиш, а защо. Защо тренираш, защо учиш. Защо живееш. А аз не можех да стигна дотам.

— Не си знаел защо? — Тя изду бузи в безсилен смях. — Хей, добре дошъл в клуба. Да не мислиш, че някой от нас знае защо се занимава с тоя лайнян живот?

Карл отвърна механично на усмивката й. Взираше се в светлосенките на леглото и в релефа на тялото й под завивките, сякаш те оформяха някакъв пейзаж.

— Съдърланд твърдеше, че за обикновените хора е по-лесно — тихо каза той. — Вие сте по-добри в метафорите и повече вярвате в тях. Каза, че аз трябвало да намеря нещо друго. И докато не го открия, съм щял да си остана блокиран.

— Съдърланд също е тринайска, нали?

— Да.

— И защо той е успял, а ти — не?

Карл кимна.

— Именно. Той ми даде пътека. Функциониращ заместител на вярата.

— Който беше?

— Каза ми да си направя списък, да не казвам на никого за него и да се съсредоточа върху точките му. Единайсет неща, които бих искал да направя рано или късно в рамките на оставащия ми живот. Неща, важни за мен, неща, които си заслужават усилието.

— Защо не ги закръглихте на десет?

— Броят не е важен. Десет, единайсет, дванайсет, няма значение. Все пак списъкът не трябва да е много дълъг, за да не те обезкуражи, но иначе няма ограничения, просто си избираш едно число и си правиш списък. Аз избрах единайсет. — Той се поколеба отново и я погледна почти извинително. — И си дадох сметка, че за девет от тях трябва да съм на Земята.

Болничната тишина ги затисна отново. Карл я видя как обръща глава към прозореца.

— И изпълни ли ги вече всичките? — тихо го попита тя.

— Не. Още не съм. — Той се изкашля и смръщи чело.

— Но напредвам. И наистина се получава. Съдърланд беше прав.

За известно време му се стори, че Севги не го слуша, че се е загубила в мрака от другата страна на прозореца. После косата й прошумоля като суха слама по възглавницата и тя отново обърна глава към него.