— Искаш ли да ти кажа една моя тайна?

— Да.

— Преди три години планирах да убия един човек.

— Сериозно?

— На всеки му минават такива мисли през главата. Само че при мен наистина беше сериозно. Седнах и планирах всичко. По онова време познавах разни хора, настоящи и бивши ченгета, които ми бяха задължени. Имаше една злополука, убийство по непредпазливост, когато още бях патрулиращ полицай с няма и две години стаж, зелена и неопитна колкото си щеш. — Севги се закашля леко, после продължи: — Историята е дълга и няма да те отегчавам с подробности. Ще кажа само, че ставаше дума за разпит, който излязъл от контрол. Мои колеги работеха по случая, аз също го следях отблизо. Сигурно ще кажеш, че съм била съучастник, волен или неволен. От вътрешния отдел определено се опитаха да ми го пришият. Притиснаха ме и ми предложиха имунитет, ако пропея. Но не можаха да докажат, че съм била в стаята, а аз от своя страна не казах нищо. Което буквално им провали обвинението. Така че преди три години, девет години след онзи случай, по улиците на Ню Йорк се разхождаха хора, които дължаха значките си на мен. И други, които трябваше да отидат в затвора, но им се размина. Можех да го направя, Карл. Можех да го осъществя на практика.

Пак се закашля. Той я вдигна да седне, сложи хартиена кърпичка до устните й и я държа така, докато Севги не изхрачи всичко, което задръстваше дробовете й, след това й избърса устните. Даде й да пийне вода и я положи внимателно на възглавницата. Попи с друга кърпичка потта от челото й и зачака дишането й да се успокои.

После се приведе по-близо до нея.

— И кого искаше да убиеш?

— Шибаната Ейми Уестхоф — горчиво каза тя. — Шибаната кучка, която уби Етан.

— Нали каза, че са били от специалните части?

— Да. Но все някой им е снесъл информацията, разбрал е за Етан и е уведомил представителя на АГЛОН в общината. В Истанбул ти казах, че Етан излизаше с една руса мажоретка от отдела за инфопрестъпления, помниш ли?

— Смътно.

— Това е въпросната Уестхоф. Няколко дни след като Етан се премести при мен, тя ме причака в коридора пред кабинета ми, засипа ме с обиди и заплахи, направо беше пощуряла. Каза, че ще стъжни живота и на двама ни, ако не се откажа от Етан.

— Знаела ли е за него тогава?

— Не знам. По-скоро не. Защото ако е знаела, щеше да го използва още когато Етан се е опитал да скъса с нея.

— Може да го е използвала, но той да не ти е казал.

Това определено я накара да се замисли. Докато тя мълчеше и се взираше в нищото, Карл разкърши врата и раменете си — започваха да се схващат.

— Не, мисля, че по онова време не е знаела — каза накрая Севги. — Може да е подозирала нещо нередно. Ако трябва да съм съвсем честна, и аз бях започнала да се досещам още преди Киган да се появи и всичко да излезе на бял свят. Така де, това е от нещата, за които ние жените си фантазираме понякога, волно или неволно. Толкова много пропаганда, целяща да внуши страх. Всичките предупреждения и паниката, които всъщност са адски секси, всеки път, когато някой се измъкне от Симарон или Танана. „Истината за тринайските“, как да ги разпознаваме, по какво се различават от нормалните мъже. Предупредителни табели, безплатни телефонни линии за консултации, сайтове за публична информация, да не говорим за медийните циркове. Веднъж чаках при адвоката си и в едно женско списание прочетох статия, озаглавена „С тринайска ли спите — тринайсет признака, които ще ви подскажат отговора“. Всякакви простотии от този сорт.

Тя се размърда неспокойно в леглото си, толкова силни бяха обзелите я чувства. Дишането й беше хрипкаво и ускорено. Гласът й — нетърпелив.

— Не знам дали е знаела в началото, но много добре знам, че продължи да държи Етан под око. А после, след като се прецакахме с Киган, и особено след като решихме, че все пак ни се е разминало, тя реши, че е дошло нейното време.

— Знаеше ли за бременността ти?

— Да, ние не го и криехме. В края на третия месец вече ми личеше, а от четвъртия минах на половин работен ден. Знаела е, разбира се, всички знаеха. — Севги спря и изчака дишането й да се успокои. — Не беше в това въпросът. Истината е, че когато забременях, нещо в Етан се промени. Точно тогава започна да издирва генетичната си майка. И преди говореше често за това, че искал да знае коя е истинската му майка и така нататък, но когато разбрахме за бебето…

— Не сурогатната, така ли?

— Не. За него онова беше приключена история. Изобщо не искаше да я вижда. Дори не ми е разказвал за нея. Но си беше навил на пръста, че трябва да открие Пати. И бебето му даде начална скорост.

Карл съзря връзката.

— Мислиш, че е отишъл при Уестхоф за издирването?

— Не знам. Но е отишъл при някого в нейния отдел, в инфопрестъпления. Знам го, защото ми каза, че ще го направи. Те имат най-добрите компютри в града за подобно издирване, а Етан познаваше много хора там, не само Ейми. — Юмруците й се свиха върху завивката. — Ейми така или иначе е разбрала. Спря ме на улицата, поздрави ме за бебето и каза нещо, в смисъл че било много хубаво дето Етан се опитвал да се свърже със семейството си. Тогава предупредих Етан, но… — Тя завъртя глава. — Както казах, бяхме убедени, че всичко ще ни се размине.

— Има ли някакви конкретни доказателства, че именно Уестхоф е уведомила АГЛОН?

— Конкретни в юридическия смисъл ли? — Стори му се, че лицето й се разтяга в усмивка, но главата й оставаше в сянка и не можеше да е сигурен. — Не. Помниш ли, че ти казах как някой от участъка предупредил Етан, че идват да го арестуват?

— Да, от телефонен пост в централното управление.

— Да. — Сега наистина се усмихваше, макар и вяло. — Отделът по инфопрестъпления се намира в централното управление. Говорих с един сержант от отдела и той ми каза, че Ейми Уестхоф се държала странно през целия ден. Била разстроена от нещо, непрекъснато влизала и излизала от кабинета си. Обаждането е дошло от друг етаж на сградата, от празен офис на петия етаж, но тя лесно би могла да отиде там.

— Би могла. Нали каза, че Етан е имал много приятели в инфопрестъпления.

— Никой не е знаел за операцията на спецчастите. Никой освен онзи, който им е снесъл информацията.

— Етан имаше ли някакви приятели в командването на спецчастите? Или в общината, да речем?

— Да бе, и те ще изчакат до последния момент, преди да му се обадят. И ще прекосят целия град за тази цел, до полицейски участък в центъра и право в офис на петия етаж, за който случайно знаят, че е празен. Стига, Карл. Знаеш, че това е несериозно.

— И никой не проведе разследване?

Още една вяла усмивка.

— Никой не пожела. Първо, да предадеш тринайска на властите не е престъпление. По улиците и до днес изникват рекламни табели, които насърчават хората да изпълнят гражданския си дълг, всеки път, когато някой избяга от Симарон или Танана. Не забравяй също, че Етан беше ченге, а онзи, който го е издал, най-вероятно също е бил ченге. В полицията такива неща се покриват по най-бързия начин.

Той кимна. Стори му се, че навън започва да се зазорява.

— И ти си се решила да я убиеш. Да уредиш убийството й. Какво те спря?

— Не знам. — Тя затвори очи. Гласът й прозвуча тих и уморен от вложеното усилие. — Накрая просто не събрах смелост. Убивала съм хора при изпълнение на служебния си дълг, при самоотбрана. Но това е различно. Хладнокръвно. Изисква се хладнокръвие, което аз явно не притежавам.

Нощта определено отстъпваше. Сега Карл виждаше по-ясно лицето на Севги, виждаше по-ясно отчаянието й. Наведе се и я целуна нежно по челото.

— Опитай се да си починеш малко.

— Не можах — измърмори тя, сякаш обясняваше действията си пред съдия, или може би пред Етан Конрад. — Просто не можах.

Дойде Ровайо, неофициално, с цветя. Севги не се държа особено любезно. Шегите й за случайното чукане, изречени с хриплив шепот, не бяха смешни и никой не се засмя. Ровайо издържа стоически, остана колкото беше казала, че ще остане, накрая си тръгна с неискреното обещание да дойде пак. От погледа на Севги стана ясно, че изобщо не й пука ще се върне ли Ровайо, или не. Когато двамата излязоха в коридора пред стаята, Ровайо погледна Карл и въздъхна.