— Май не трябваше да идвам.

— Беше мило от твоя страна. — Затърси някаква друга тема, която да издигне щит пред истината, дебнеща зад вратата, през която бяха излезли. — Получихте ли нещо от местопрестъплението?

Ровайо поклати глава.

Единствените генетични следи са от вас двамата, от мъртъвците и от десетина дребни местни мошеници. Онбекенд сигурно се е бил намазал целият.

— Така си беше. — Карл възкреси спомените си от онази нощ и се изненада от гнева, появил се в комплект с едновременно познатото и непознато лице на Онбекенд. — Светлината направо се отразяваше в косата му, така се беше наплескал с гел. Нищо чудно, че криминалистите ви не са открили негов генетичен материал.

— Да. Което ме кара да се питам защо и Мерин не е прибягвал до същото, вместо да оставя следи навсякъде.

— Да бе, сигурно затова го хванахме толкова лесно.

Ровайо примигна.

— Виждам, че си в страхотно настроение.

— Извинявай. Напоследък почти не съм спал. — Хвърли поглед към затворената врата на болничната стая. — Искаш ли да изпием по едно кафе долу?

— Може.

Седяха един срещу друг на масата с издраскан плот в кафетерията и Карл я заразпитва механично за разкритията около „Котката на Булгаков“. Нямало кой знае какво. Онези от „Даскийн Азул“ държали на своето. Мерин, Рен и другите били обикновени наемни работници, узурпирали политиката и бизнес практиките на компанията за своите си незаконни цели. Всички опити за инкриминиране на собствениците или висшия мениджмънт щели да бъдат оспорени в съда, което на практика обезсмисляло усилията на ССР. Заповедите за обиск вече били оспорени, задържаните били освободени под гаранция и съдебната битка започнала.

— И най-вероятно ще загубим — гласеше киселата преценка на Ровайо. — Още в деня на арестите се появи някакъв мастит адвокат от Свободното пристанище. Цай ще ги гони до дупка обаче, направо е бесен. Но истината е, че никой не говори. До един са или прекалено уплашени, или прекалено самоуверени. Освен ако някой не реши да сключи сделка и да пропее, при това бързо, каузата ни е изгубена.

— Да. — Истината беше, че всичко това не го интересуваше.

Ровайо отпи от кафето си, изгледа го и каза:

— Ще те попитам само веднъж, защото знам, че е глупаво. Тук сигурни ли са, че не могат да надвият онова нещо, с което се е заразила?

— Да, сигурни са. Вирусът мутира толкова бързо, че могат само да го догонват. Още не е създаден н-джин с необходимия за тази цел капацитет за хаотично моделиране. Системата „Хааг“ е създадена да елиминира тринайски, а моята имунна система е почти два пъти по-ефикасна от вашата, така че е трябвало да измислят нещо наистина унищожително.

— Нищо никога не се променя, нали? — изсумтя Ровайо.

— Моля?

— Оръжейната промишленост, която си изкарва прехраната, като плаши всички ни. Знаеш ли, че преди двеста години са измислили съвсем нов вид патрони, защото вярвали, че обикновените не могат да убият чернокож с кокаин в кръвта?

— Чернокож?

— Да, чернокож. С черна кожа, като теб и мен. Първо набеждават чернокожите, че са основните дилъри и потребители на кокаин, и представят проблема като расов. След това решават, че им трябват по-големи патрони, защото всичките сме надрусани. — Ровайо направи широк жест, все едно представя нов продукт, и каза театрално: — Нека кажем добре дошъл на новия „Магнум“, калибър 357.

Карл се намръщи. Терминологията му беше позната само бегло.

— Говориш за нещо джизъслендско, нали?

— По онова време не е имало Джизъсленд. Говоря ти за патрон с голям калибър и специално покритие. Преди двеста години.

Той кимна и потърка очите си с палец и показалец.

— Да, извинявай.

— Същото нещо се случило преди четиристотин години. Този път с автоматичната стрелба. — Ровайо отпи от кафето си. — Някакъв си Пакъл патентовал задвижвана с манивела картечница, която да стреля с квадратни куршуми по настъпващите турски орди.

Карл се облегна назад.

— Будалкаш ме.

— Не. Въпросното изобретение уж стреляло с кръгли патрони срещу християни и с квадратни, ако насреща ти са езичници.

— Я стига! Не е възможно да са създали нещо толкова сложно по онова време.

— Естествено. Устройството така и не проработило. — Гласът й изведнъж натежа. — За разлика от „Магнум“ 357. И „Хааг“.

— Чудовища, а? — тихо каза Карл. — А ти откъде знаеш всички тези неща, Ровайо?

— Интересувам се от история — каза чернокожата жена. — Както аз виждам нещата, ако не знаеш нищо за миналото, нямаш бъдеще.

Аспирират дробовете й, опитват се да възстановят дишането й. Тя просто си лежи, докато те правят всичко това — преди да започнат, докато го правят и след това, — лежи в локвата на собственото си безсилие. Целият процес напомня за движенията на бебето в средата на бременността, но по-силно и много по-начесто, сякаш в пристъп на мъничък истеричен гняв.

Споменът предизвиква сълзи, но те изтичат от очите й толкова бавно, че чувството я е напуснало, преди да са спрели. Няма излишни течности.

Устата й е пресъхнала. Кожата й е суха като хартия.

Ръцете и стъпалата й са отекли и все по-безчувствени.

Когато действието на вливаните й ендорфини отслабне, Севги усеща придвижването на собствената си урина, следи я според леките болки от претъркване по пътя й към катетъра.

Стомахът й е празен и я боли. В същото време й се повръща ужасно.

Когато ендорфините, тези прекрасни хормони на щастието, се влеят отново в кръвта й, тя се връща мислено в градината или на нощния ферибот по вълните на Босфора. Черна вода и весели градски светлинни. Спохожда я ярка халюцинация, уви, само веднъж, как фериботът пристава в Кадъкьой и тя вижда, че Марсалис я чака там. Тъмен и притихнал под лазерните светлини на лампите.

Протяга й ръка.

После през дозата хормони на щастието изплува болка, повлича я назад като ръждиви вериги и внезапно я залива шеметен страх, когато си спомня къде е. Лежи изцедена, напоявана и обезводнявана с торбички. Чаршафи, които имат нужда от смяна, и призрачните стражи на медицинското оборудване наоколо. И през всичко това — раздиращата, непоносима, объркана ярост към собственото й тяло, внезапно превърнало се в капан.

Опитваше се да работи.

Севги през повечето време се носеше по вълните на ендорфина, който й осигуряваше относителен покой. Установил беше, че в тези периоди може да я оставя сама, да излиза и да разговаря с Нортън в чакалните или в притихналите през нощта болнични коридори.

— Днес следобед си спомних нещо — каза на Нортън. — Седях в стаята й и какви ли не глупости ми минаваха през главата. Тогава си спомних, че когато със Севги отидохме да говорим с Манко Бамбарен, той позна якето ми.

И вдигна ръката си с яркия кант по дължина на ръкава.

— Е, и? — попита Нортън, след като хвърли поглед на якето. — Стандартно за Републиката затворническо облекло, сигурно всеки престъпник в Западното полукълбо знае как изглеждат.

— Не е чак толкова стандартно. — Карл се обърна, та Нортън да види надписа на гърба. Служителят на КОЛИН вдигна рамене.

— Сигма. Нищо чудно. Знаеш ли колко затворнически контракти са сключили тези момчета в Джизъсленд? Сигурно са вторият или третият най-голям корпоративен играч в бизнеса с местата за лишаване от свобода. Напоследък участват в търговете и тук, по крайбрежието.

— Да, но Манко ми каза, че имал братовчед, който е лежал точно в този затвор, щатския на Южна Флорида. Информационното замъгляване около Исабела Гайосо може и да ни затрудни, вярно, но затворническите архиви едва ли ще се опънат толкова на н-джина. Ако открием въпросния братовчед, току-виж ни казал нещо полезно.

Нортън кимна и разтърка очи.

— Добре, ще видя какво може да се направи. Бог ми е свидетел, че някаква конкретна задача би ми дошла добре в момента. Знаеш ли как се казва?