— Ние?

— Грешка на езика. Аз при всички случаи отивам. Ти можеш да дойдеш с мен или не, според това как го прецени съвестта ти на нормален човек. Ако дойдеш, ще ме улесниш, но ако решиш да не идваш… пак ще се оправя някак. — Карл сви рамене. — Обещах на Гутиерес да се върна на Марс, за да го убия, и не се шегувах. Андийското плато е много по-близо.

— Бих могъл да те спра.

— Не можеш. При първия признак, че ми подлагаш крак, изчезвам. Едно обаждане и от АГЛОН ще ми осигурят чартърен полет на мига. Още миналата седмица се опитаха да ме качат на совалката. Само да им се обадя и ще се претрепят от бързане. А после ще се кача на суборбитален до Перу за собствена сметка.

— Дори и така, КОЛИН може да ти стъжни доста живота, след като кацнеш.

— Да, обикновено така правят. Нормални рискове при всяка операция на чужд терен. Досега не са ме спирали.

— Корав мъж, а?

— Тринайска. — Карл го погледна в очите. — Нортън, на мен това ми е програмирано, разбери, така е настроена телесната ми химия. Ще издигна паметник на Севги Ертекин от кръвта на Онбекенд и ще премажа всеки, който ми застане на пъти. Включително и теб, ако се наложи.

Нортън се облегна назад и измърмори:

— Мислиш, че само ти си така? Че ние не се чувстваме по същия начин в момента?

— Няма как да знам. Само че чувствата и действията са две различни неща. На Марс има един човек, казва се Съдърланд, който има теория, че хората са изградили цялата си цивилизация върху пропастта между чувствата и действията. Може да е прав, може и да не е — това също няма как да знам. Знам обаче, че преди един час там, в болницата, Мурад Ертекин чувстваше, че иска да избави дъщеря си от страданието. Но не можеше или не искаше да го направи. Няма да го съдя за това, както няма да съдя и теб, ако решиш да не идваш с мен. Може би вие, хората, просто не разполагате с необходимия за целта психически арсенал. Така поне ни учеха в „Орел“. Че сме специални, защото сме в състояние да вършим онова, за което създалото ни общество отдавна няма необходимия кураж.

— Да бе — горчиво каза Нортън. — Вярвай на всичко, което пише на плаката за набор на доброволци.

— Не съм казал, че съм повярвал, казах само, че така ни учеха. Може и да не са били прави. Едно е сигурно — цялата идея не сработи добре нито за нас, нито за вас, хората. — Карл въздъхна. — Виж, не знам, Нортън. Може би фактът, че вече нямате куража да убивате с ръцете си, фактът, че сте на път да забравите как се прави — може би това е хубаво нещо. Може би това те прави по-добър човек от мен, по-добър член на обществото, по-добър мъж дори. Няма как да знам и не ме интересува, защото за мен това е встрани от темата. Аз ще унищожа Онбекенд и всеки, който застане на пътя ми. Така че казвай, идваш ли с мен, или не?

Намери си разни глупави занимания в хотела. Последните четири дни от живота на Севги бяха спрели на пауза собственото му съществуване — освен малкото часове, прекарани в сън, не беше правил друго, освен да седи до леглото й и да чака. Не се беше преобличал от нощта, когато я простреляха, и дори марстехските материи започваха да изглеждат смачкани и провиснали. Сви дрехите си на топка и ги прати за почистване. Поръча си нещо семпло от хотелския каталог, изчака да му доставят новите дрехи, облече се и излезе на улицата да търси телефон. Сигурно можеше да си поръча и апарат заедно с дрехите, но обичайната му предпазливост го спря. А и имаше нужда да се разходи. Дали за да избяга от нещо, или да поеме пътя към друго не беше съвсем сигурен, но нуждата да повърви тежеше в празния му стомах като мехурчета въздух, като възвираща смес от объркване и гняв.

— Братовчедът на Бамбарен се оказа задънена улица — беше му казал Нортън на път към града. Служителят на КОЛИН се беше отпуснал на задната седалка в автотаксито като кукла със счупени стави. — Така че ще трябва да търсиш друг трамплин. Стигнахме до едно име, Суерте Ферер, по прякор Проклятието, уличен мошеник, изпълнявал е дребни поръчки на джизъслендските фамилии. Излежал трите си години в Южна Флорида, но сега е на свобода и напълно е изчезнал от хоризонта.

— Н-джиновете не могат да го намерят?

— Минал е в нелегалност някъде в Републиката, а аз не мога да изискам търсене с н-джин там, без да предизвикам сериозен дипломатически скандал. Не сме им първи любимци, след като те измъкнахме от щатския.

— От местната полиция няма ли да съдействат?

— От коя по-точно? — Нортън зяпаше с празен поглед през прозореца. — Според нашата информация Ферер може да е в десетина различни щата. А и джизъслендските полицейски управления нямат бюджет да пуснат и собствените си разследвания през н-джин.

— Затова вземат време под наем от Ръба.

— Да, правят го. Но им излиза прескъпо, а повечето участъци едвам покриват разходите по заплатите и поддръжката на тактическото оборудване. От другата страна на границата постоянно намаляват данъците, от години, а оттам намалява и бюджетът на обществените услуги, в частност и този на полицията. Така че няма как да вдигна телефона и да въртя подред на старши детективи из цялата Република с молба да закупят информационно време, за да търсят някакъв дребен мошеник, за когото дори не са чували, при това без официално запитване от наша страна и без доказателства за друго престъпление, освен че е роднина на някакъв тип, който ни е трън в очите.

Карл кимна. Откакто си тръгнаха от болницата, мислите му препускаха с адреналинова яснота, която приличаше на ефекта от мощна доза синаптик. Севги вече я нямаше, той беше прибрал спомена за нея на сигурно място в главата си, където можеше да я потърси при нужда от допълнителна доза гняв, и в отсъствието й го беше изпълнила ведростта на ясно зададената цел. Анализира от разстояние веригата от асоциации, довела го до Ферер, и съзря ъгъла, който му трябваше.

— Нортън.

Служителят на КОЛИН само изгрухтя.

— Много ли ще ти е трудно да се добереш до нелицензирано марстехско оборудване?

В северните покрайнини на Чайнатаун, повече или по-малко наслуки, избра скромно магазинче със семплия надпис „Чист телефон“, изографисан с лепящи се зелени лазерни букви върху витрината. Влезе, купи си пакет телефони-еднодневки, излезе на студения вечерен въздух и изведнъж се почувства съвсем сам. Докато бе в магазина, незнайно как всички си бяха намерили неотложни причини да се махнат от улицата. Притисна го силно усещане за нереалност и внезапен подтик на свой ред да се махне, да влезе пак в магазинчето и да провери дали продавачката също не е изчезнала, или пък е отстъпила мястото си зад щанда на Елена Агиере.

Направи физиономия и се огледа, откри Телеграфния хълм и щръкналата Койт Тауър на хоризонта. Тръгна натам. Пушливата привечерна светлина отслабваше и ширналият се град започна да примигва като коледна елха. Стигна до Колумб Авеню и градът изведнъж се съживи отново. Сълзи свистяха край него и в двете посоки, приглушеният напев на двигателите им запълни тишината. Той се смеси с други хора на кръстовището, зачака с тях пролука в трафика, забърза с тях, когато пролуката се отвори, и всички заедно пресякоха към площад „Вашингтон“. Тук имаше повече живот, повече живи хора. В средата на тревната площ тъкмо започваше мач по софтбол, под дърветата вървяха хора на път за вкъщи. Висок кльощав мъж в окъсани черни дрехи го спря и протегна към него просешка паничка, ръцете му се тресяха спазматично. На ризата му беше закачен с карфица надпис на китайски. Карл му хвърли един стандартен за случая поглед от типа „я ми се разкарай от пътя“, но без успех.

— Берлиунт — каза мъжът с хрипкав глас, като току тикаше паничката към него. — Берлиунт.

От изопнатото и сухо като пергамент лице го гледаха хлътнали очи. Карл потисна с усилие гнева си, който и без това си търсеше повод да изскочи на светло.

— Не те разбирам — безстрастно каза той на просяка и забучи пръст в китайския надпис. — Не мога да прочета това.