— Берлиунт. Куту теб. Трява неро.

Очите бяха тъмни и интелигентни, но се стрелкаха непрестанно. Все едно те гледа птица. Паничката пак се появи под носа му.

— Берлиунт. Шерна лабо…ия.

И Карл разбра, и разбирането беше като студена вода във врата му, като докосването на Елена Агиере. Мъжът кимна. Доловил беше промяната.

— Да. Шерна лабо…ия. Верлиунт. Куту теб.

Смразен изневиделица, объркан до дъното на душата си, Карл бръкна в джоба си и измъкна първата попаднала му банкнота. Пусна я в паничката, без да поглежда стойността й. После си тръгна бързо, право към възвишението на Телеграфния хълм. На излизане от парка погледна назад и видя, че мъжът го гледа, застанал в странна поза с вдигната неподвижно ръка като полусъживено плашило. Карл поклати глава, без да знае какво отрича, и избяга към кулата.

Стигна до върха на хълма, останал без дъх от бързото изкачване.

Кулата беше затворена и наоколо почти нямаше хора, с изключение на двама влюбени, които се бяха облегнали прегърнати на ниската панорамна стена с изглед към морето. Карл ги изгледа за миг, запита се дали в техните очи не изглежда като плашило. Присъствието му смути влюбените и след малко момичето затегли приятеля си към стълбите на изхода. Момчето беше атлетично, високо и красиво с бледата хубост на северняците и отначало не искаше да си тръгва. Погледна назад към Карл, сините му очи излъчваха напрежение. Карл се съсредоточи върху задачата да не го убие.

После момичето се наведе и прошепна нещо в ухото на момчето, то отстъпи със сумтене и двамата най-сетне си тръгнаха.

Някъде вътре в Карл нещо прещрака и се счупи като лед в чаша.

Застана до стената и плъзна поглед по водната шир. Светлинки примигваха празнично по дължината на моста, по отсрещния бряг, комплексът Алкатрас грееше. Севги беше във всичко това, в хиляди спомени, от които Карл нямаше нужда. Издиша шумно през носа, извади един от телефоните и набра номер, който не беше вярвал, че ще набере някога пак.

— Братство Сигма — обяви жизнерадостен глас. — Обаждате се по никое време, така че оставете съобщение и гледайте да си струва, по дяволите.

— Дани? Искам да говоря с Гватемалеца.

Гласът мина в горна октава, подигравателно.

— Гватемалеца спи, шибаняко. Обади се в работно време, ясно?

— Дани, а сега ме слушай много внимателно. Ако не отидеш да събудиш Гватемалеца моментално, ще затворя. И когато той разбере, че на своя глава си решил за какво си струва да го будиш и за какво не, ще те прати за подарък на арийците, това ти го гарантирам.

Невярваща тишина.

— Кой се обажда бе?

— Марсалис. Тринайската. Преди две седмици отидох на среща с Дудек в параклиса с една от твоите самоделки, сещаш ли се? А после си тръгнах през парадния вход. Имам за Гватемалеца нещо, което ще му хареса. Така че иди да го събудиш и му кажи какво съм ти казал.

Гласът от другата страна на линията изчезна. На негово място остана мекият статичен шум между затворническите стени. Карл впери поглед през вечерния полумрак над залива, после стисна очи и изтри с палец една сълза. Сърдити гласове разпръснаха белия шум, после се чу как някой грабва телефона от другата страна на линията. Гватемалеца забърбори, развеселен, а може би и леко надрусан.

— Евробоклук? Ти ли си бе?

— Както казах и на Дани, да, аз съм. — Карл подбра внимателно подхода си. — Дудек излезе ли вече от лечебницата?

— Излезе, горкият. Но още не може да припка. Добра работа свърши, евробоклук, признавам. Ти за Дудек ли се обаждаш? Какво, пипнала те е носталгията и искаш да си поговорим за добрите стари времена?

— Не точно. Реших, че може да завъртим малко бизнес. Търговийка с информация. Говори се, че ти си най-добрият. Има нещо, което ме интересува, и си помислих, че може ти да ми помогнеш.

— Информация ли? — Гватемалеца се изкиска. — Ти не рече ли, че си се сдушил с Колониалната инициатива? И казваш, че аз имам информация, дето КОЛИН я няма?

— Точно това ти казвам, да.

Последва дълга пауза.

— И ще ми кажеш ли какво печеля аз от тая работа, евробоклук?

— Първо да видим с какво разполагаш. Интересува ме един дребен мошеник от фамилиите, излежал е тригодишна в щатския и е излязъл преди две години. Помниш ли го?

Още едно бълбукащо кискане долетя по линията.

— Ей, негро, аз помня цяло гробище от онези момченца от Андите. Влизат и излизат като да са вързани на ластик за щатския. Мнооого са горделиви тия, дуят се и на братята, и на арийците, и на всеки, дето ги погледне в очите, ама повечето ги изнасят на носилки. Та теб кой череп по-точно те интересува?

— Ферер. Суерте Ферер. По прякор Проклятието. Излязъл е жив и здрав от щатския, така че или е по-корав, или по-умен от себеподобните си. Това би трябвало да те подсети.

— Да бе, Проклятието. За умен не знам, но че си беше корав, беше. Тъй де. Май бих могъл да си спомня нещо за туй момче, ама ми е поръждясала машинката.

— Добре. Ако ти смажа машинката, дали можеш да ми кажеш къде е сега?

— След като е излязъл от затвора?

— Да.

Замислена пауза се проточи от другата страна на линията. Карл буквално надушваше вонята на недоверие, която лъхаше от нея. В края й гласът на Гватемалеца прозвуча бавно и предпазливо:

— Тук съм от цели девет години, евробоклук. С присъда за тероризъм и организирана престъпност. Защо си решил, че изобщо знам нещо за външния свят?

Карл придаде известна острота на гласа си.

— Не ми се прави на глупак, че не съм в настроение. Сключих сделка с КОЛИН, а не с наркоотдела или нравствената полиция. Не ти въртя номер. Искам Ферер да бъде открит и по възможност прекаран през границата, защото ми трябва тук, в Ръба. Склонен съм да платя за услугата по тарифата на КОЛИН. Така че казвай, ще си помогнем ли взаимно, или не?

Гватемалеца почти не се замисли този път.

— Правилно ли чух… по тарифата на КОЛИН?

— Да, правилно си чул.

Нова пауза, но този път активна. Карл почти чуваше жуженето в главата на Гватемалеца, докато той пресмяташе усилено.

— Уреждането на това-онова във външния свят е бая по-скъпо, отколкото на местна почва — каза накрая.

— Не съм си и помислял друго.

— И доставка през границата на всичкото отгоре. — Гватемалеца си пое шумно дъх, което прозвуча като плюнка върху нагорещена скара. — Това бие към първите места в списъка с услугите, евробоклук. Големи рискове и много високи залози.

— Нелицензирана марстехска продукция. — Карл пусна думите като бомби в изпълнената с очакване тишина в другия край на линията. — Чу ли какво ти казвам?

— Не ми е от голяма полза тук, вътре. — Но вълнението се долавяше ясно под уж небрежния тон на Гватемалеца.

— Е, тогава ще се наложи да я шитнеш навън по някакъв начин. Току-виж парите ти стигнали и да омаеш някой на ниво прокуратура. Или пък ще посееш семена тук-там, а реколтата ще я ожънеш в бъдеще. Човек като теб със сигурност ще знае как най-добре да вложи капитала си. Е, ще ми намериш ли Проклятието, или не?

Пак мълчание, което обещаваше да е кратко. Карл внезапно хвърли поглед през рамо. Нещо беше задействало вътрешната му аларма. Пространството зад него тънеше в полумрак чак до стълбището към кулата. Бордюри от тъмнеещи декоративни храсти. Нищо особено. Той раздвижи рамене и усети възлите от събираното с дни напрежение. Гватемалеца заговори в ухото му:

— Обади ми се след два дни. И си мисли за много голямо число.

И затвори.

Карл сгъна телефона-еднодневка и се заслуша в лекото припукване, с което веригите в апарата дадоха на късо и се стопиха. Издиша продължително и се облегна на стената. Раменете му увиснаха. Напрежението впи пръсти във врата му. Меките крайбрежни възвишения се очертаваха смътно от другата страна на залива. Той впери поглед в последните оранжеви проблясъци на деня по склоновете им, изпълнен с неясен копнеж, чийто обект му убягваше упорито. Корпусът на телефона беше топъл в ръката му от вътрешното топене и въздухът наоколо изведнъж му се стори още по-студен.