— Целиш се много встрани от целта.

Тялото му премина в бойна стойка още преди да е завършил обръщането, ръката му стисна инстинктивно телефона, сякаш можеше да му послужи някак за оръжие.

Тя стоеше при дърветата и Карл разбра, че неясната тревога отпреди малко е била задействана от погледа й. Жената тръгна напред с разперени ръце и обърнати нагоре длани, демонстративно празни. Карл познаваше стойката, гласа. Този път не си беше направила труда да изрисува лицето си.

— Здрасти, Рен.

— Добър вечер, господин Марсалис.

Спря на три метра от него. С леко разтворени крака, стъпили здраво на всемента, ботуши с набити кабари, които предполагаха железни налчета в предния край на подметката. Черни пилотски панталони с джобове на бедрата, обикновено сиво яке с цип, вдигнат чак до високата яка, която подчертаваше релефните извивки на лицето й, косата й — прибрана назад, така че да открие бледото й тясно лице. Той я огледа отгоре до долу за скрити оръжия — не видя нищо подозрително, а и да беше скрила някое под дрехите си, не би могла да го извади навреме.

Заряза бойната стойка и изправи гръб.

— Умно — отбеляза тя. — Дойдох да помогна.

— Ами помагай. Седни с кръстосани крака и с ръце на главата и не мърдай, докато се обадя на ССР.

Тя го удостои с бегла усмивка.

— Боя се, че не съм в чак толкова щедро настроение.

— Да съм казал, че имаш избор?

Нещо се промени в очите й и в начина й на дишане. Усмивката се издигна отново на лицето й, но този път беше усмивката на адреналиновото було, прелюдията към дилемата дръж или беж. Не се опита да я прикрие, напротив, прати му я в небрежни количества, които по любопитен начин повтаряха посланието на показно отворените й длани. Изведнъж го обзеха съмнения в способността му да се справи лесно с нея.

Той се изкашля да прочисти гърлото си.

— Браво. Как го правиш?

— С много упражнения. — Усмивката се стопи, прибрана настрани за следваща употреба. — Ще говорим ли, или ще си отприщиш генетиката отгоре ми?

Сети се за Неван. Изпочупени стъкла и кръв. Нощните улици на Истанбул, пеша назад към Мода Кадеси и…

Сложи турникет на спомена и го стегна докрай. Изкриви лице в гримаса.

— За какво искаш да говорим?

— Какво ще кажеш да ти връча случая на тепсия?

— Вече ти казах, че не съм ченге. А и защо би го направила? Доколкото си спомням, ти си в отбора на Манко Бамбарен.

Наблюдаваше зорко лицето й. Никаква реакция при името.

— Хората, за които работя, ми духнаха под опашката — каза тя. — Задай си въпроса защо оставих Мерин да се бие сам с теб.

Той сви рамене.

— Била си заета да напускаш потъващия кораб като всеки уважаващ себе си плъх. Предполагам.

— Предположението ти е грешно.

— Само ще си говорим или си склонна да подкрепиш твърденията си с някакви доказателства?

— Доказателството е тук — каза тя и потупа джоба на якето си. — Ще стигнем и до него. Преди това искам да си спомниш битката в товарното и да й направиш анализ.

— Май предпочитам да минем директно на доказателството.

Тънка усмивка.

— Събаряш ме, после принуждаваш другите да се върнат в сухия док и обръщаш численото им превъзходство в своя полза. — Рен събра ръце пред себе си, все едно държи пистолет. — Взимаш харпуна за акули от Хуанг, използваш го срещу него и срещу Скоти — ти сигурно го знаеш като Осбърн, хлапето от Джизъсленд. Чувам писъците им, докато съм още на пода, не ми трябва втора покана, за да скоча на крака, и какво виждам — двамата с Мерин сте се счепкали и си прилагате шибаните марсиански хватки от шибаното таниндо. Наистина ли мислиш, че не съм имала достатъчно време да влетя в дока и да ти скоча откъм гърба? Стига, Марсалис. Раздвижи си сивите клетки. Имах предостатъчно време, а работата ми беше да опазя Мерин жив.

Тънка като косъм пукнатина на колебание.

— Да опазиш Мерин жив?

— Точно това казах.

— Някой ти е платил да му вървиш по петите?

— Да му вървя по петите ли? — Тя вдигна вежда. — Не, само да го кача на борда на „Котката“. Да се внедря в „Даскийн Азул“ и да го държа там, да го наглеждам до следващо нареждане.

Пукнатината плъзна мълниеносно по дължина, зейна и се превърна от колебание в тотално объркване.

— Да не твърдиш, че… твърдиш, че Мерин е прекарал последните четири месеца на платформата? И не е ходил никъде другаде?

— Ами да. Е, отне ни седмица да го придвижим от офисите на Уорд до „Котката“, но оттогава… Да. Задачата ми беше да го държа под око, нищо повече. Защо?

Скалната стена на изградената му с толкова труд хипотеза се взриви като при злополука в каменоломна. Експлодира, отломките се издигнаха в рехавия марсиански въздух, последва ги нарастващ рев и трясък, накрая камъните заваляха обратно и вдигнаха прах до небето. И Карл за миг зърна новото скално лице, разкрило се отзад, новата повърхност, излязла на бял свят след взрива.

Лицето на Онбекенд.

Чертите, които му се бяха сторили смътно познати, увереността, че не ги вижда за пръв път, че е виждал Онбекенд и преди, или най-малкото някой, който много прилича на него.

Думите на Ровайо блеснаха в главата му: „Онбекенд сигурно се е бил намазал целият.“.

„Така си беше. Светлината направо се отразяваше в косата му, така се беше наплескал с гел. Нищо чудно, че криминалистите ви не са открили негов генетичен материал.“

„Да. Което ме кара да се питам защо и Мерин не е прибягвал до същото, вместо да оставя следи навсякъде.“

Необозримите размери на конспирацията надвиснаха заплашително над него.

„Има данни — беше му казала Севги в деня, когато се видяха за пръв път, — които поставят този тип в зони на бойни действия, отдалечени на стотици километри, в рамките на един ден; разкази на очевидци, че е получил рани, които не фигурират в никакви медицински архиви, някои толкова тежки, че няма начин да е оцелял. Дори и за дейността му в Южна Америка не можем да сме напълно сигурни, защото се застъпва с други. Бил е в Таджикистан; не, не е бил, тогава още е бил в Боливия; изпратен бил сам, не, командвал поборнически взвод в град Кувейт.“

Идиотският модел на убийствата. Смърт в околностите на Залива, после в Тексас и още по-далеч, после обратно в Ръба и хайде отначало, макар да са минали месеци. Никакъв смисъл нямаше в тези скокове напред-назад, освен ако…

Освен ако…

— Онбекенд — през свито гърло каза той. — Познаваш ли го?

— Чувала съм това име. — Устните й потрепнаха развеселено. — Но то означава…

— Знам какво означава. Работиш ли с човек с това име?

— Не. Работех с един тип на име Емил Ночера, както и с Юлисис Уорд, преди Мерин да се отприщи генетично и да заколи и двамата. След това използвах Скоти като охрана по пътя и се свързах с този-онзи.

— С кого?

— С този-онзи. Не виждам причина да ти съобщавам имената им. Дребни риби, по периферията. Един вид ятаци на територията на Ръба, наети от хората, които наеха и мен.

Карл си спомни момчето с мачетето и откаченото му религиозно бръщолевене.

— Пробутала си на Осбърн някаква история за мен, нали?

— Не пряко. — Рен изведнъж му се стори уморена. — Казах му, че Мерин е… как му се казваше на това… Второто пришествие? Христос, който се е върнал и се крие, защото го дебне черен човек и иска да му стори зло. Миш-маш, признавам, забърках го от малкото, което знаех за джизъслендската идеология, и от бръщолевенето на самия Осбърн.

„Прилича на Христос — беше казал самият той, когато видя снимката на Мерин в досието му. — Направо е като излязъл от Религиозния сателитен канал.“

Карл кимна и каза:

— Не се и съмнявам, че е подействало.

— Е, да. Джизъслендци, какво да ги правиш. Иначе изглеждаше добро момче, но нали знаеш какво правят с мозъка ти старомодните религии. Не беше трудно да му пробутам идеята; в Републиката всеки втори живее с, мисълта, че Спасителят утре-вдругиден ще се появи. Биха дали дясната си ръка за роля в театрото. — Вдигна съвършено рамене. — Плюс това Скоти си беше паднал здравата по мен, имаше и сътресение на мозъка, след като Мерин го фрасна по главата при Уорд. Бедното дете нямаше никакъв шанс.