— Тази нощ спах зле, Грета. На твое място бих взел това предвид.

— Не ме е страх от тебе.

Той, изглежда, разбра, че не го лъже, и се подсмихна.

— Сигурно. И двамата сме членове на един и същ изродски клуб, нали? Сите чудовища заедно.

— Ще те попитам още веднъж. — Отстъпи от ръба на бюрото и изпъна рамене. — Какво правиш, по дяволите?

— Бих могъл да попитам същото Манко. Виж, опитвах се да запазя вежливия тон. Няколко бързи въпроса и щях да ви се махна завинаги от главата. Без никой да пострада. Такива ми бяха намеренията, обаче…

— Не винаги получаваме онова, което искаме, Марсалис. Майка ти не те ли е научила на това?

— Да. Освен това ми казваше, че е невъзпитано да се прекъсва. — Посегна мълниеносно и очилата й изчезнаха — от нейния нос в неговата ръка. Зрението й съвсем се заблати. — Както казвах, Грета, щях да ви се махна от главите само срещу няколко отговора. Вместо това снощи, докато пътувах насам, за да говоря с теб, някой прати банда от прославените ви войничета да ме изчезнат набързо.

Тя примигна енергично с надежда да проясни зрението си. Успя само да раздразни очите си и изруга наум, когато усети, че по страните й се стичат сълзи.

— Жалко, че не са успели.

— Е, трудно се намират свестни помощници напоследък. Въпросът, Грета, е кого според теб трябва да държа отговорен за случката?

Тя килна глава, за да погледне покрай него към свлечения до вратата охранител.

— Като гледам, май вече си стигнал сам до отговора.

— Бъркаш необходимостта с целта. Твоите островитянски приятелчета едва ли биха посрещнали охотно идеята да седнем и да си поприказваме като приятели.

Тя срещна погледа му.

— Нещо не виждам да съм седнала.

За миг двамата се гледаха втренчено. После той сви рамене и метна очилата й на бюрото. Кимна към стола зад него.

— Заповядай, седни.

Тя заобиколи бюрото и седна. При вратата Исак се размърда и тръсна замаяно глава. Марсалис погледна натам, после погледна отново към Грета, вдигна й предупредително пръст и тръгна към самоанеца. Исак изръмжа, изплю кървава храчка и вдигна невярващ и пълен с гняв поглед към чернокожия мъж. Изпъна ръце покрай тялото си с длани на пода.

— Ако станеш — безстрастно го уведоми Марсалис, — ще те убия.

Самоанецът сякаш не го чу. Ръцете му се свиха в лактите, устата му се разтегна в грозна усмивка.

— Исак, той не се шегува. — Грета се наведе през бюрото. — Той е тринайска. Изрод. Стой си там и кротувай. Мога да се оправя с него.

Марсалис я стрелна с поглед.

— Много мило от твоя страна.

— Майната ти, Марсалис. Някои от нас притежават чувство за лоялност, което не може да се купи с пари. — Внезапна, широка, неспасяема прозявка. — Но това ти не можеш да го разбереш.

— Май ти е време за лягане, а?

— Върви по дяволите. Щом искаш да питаш, питай. А после се махай оттук.

— Днес говорила ли си с Манко?

— Не.

Той приседна на ръба на бюрото.

— А вчера?

— Преди да се срещне с теб. След това не съм.

— Защо е прибягнал до услугите на армията, вместо да прати някой талант от фамилията?

— Не можеш да си сигурен, че е той.

— Беше на крачка да ми скочи още горе, при Саксайхуаман. Определено мисля, че е той.

— Нямаш ли си други врагове?

— Разбрахме се, че аз ще задавам въпросите.

Тя сви рамене и зачака.

— Манко има ли някакви интереси в Джизъсленд?

— За които да знам ли? Не.

— В Ръба?

— Не.

— Негов братовчед е лежал във Флорида. Изглежда, е имал яке като моето. За това знаеш ли нещо?

— Не.

— С контрабанда на медицински технологии занимавате ли се?

Тя се пребори с поредната прозявка.

— Ако е изгодно.

— Да си чувала за един тип — Еди Танака?

— Не.

— Тексасец. Дребен мошеник.

— Казах не.

— А за Джаспър Уитлок?

— Не.

— Тони Монтес?

— Не.

— Алън Мерин?

Тя вдигна с раздразнение ръце.

— Марсалис, какво е това, по дяволите? Да ти приличам на Шанън Дукур от „Безследно“? Ние не сме агенция за издирване на изчезнали лица все пак.

— Значи не познаваш Мерин?

— Никога не съм чувала за него.

— А за Юлисис Уорд?

Тя се облегна назад и въздъхна.

— Не.

— Манко добре ли се отнася с теб, Грета?

Тя кипна отново, този път сериозно.

— Това не ти влиза в шибаната работа, ясно?

— Просто се зачудих, нищо повече. — Той махна с ръка. — Така де, ти си хубава и така нататък, но в крайна сметка си изрод, точно като мен, а…

— Изобщо не съм като теб — студено каза тя.

— … а всички знаят какво е отношението на фамилиите към нас. Манко едва ли прави изключение. Сигурно никак не ти е лесно.

Грета мълчеше.

— Е?

— Не чух да ми задаваш въпрос.

— Така ли? — Той се ухили, но не личеше да му е весело. — Въпросът ми беше как така бяла генномодифицирана жена като теб се е озовала на отговорен пост в една от фамилиите.

— Не знам, Марсалис. Може би защото някои от нас, „изродите“, успяват да се издигнат над диктата на собствените си гени и просто си вършат работата. Някога хрумвало ли ти е да пробваш?

— Грета, ти проспиваш една трета от годината, четири месеца от дванайсет. Това би затруднило сериозно организацията на всеки бизнес, в който участваш. Добави към това факта, че си бяла, че си жена и че не си местна. Фамилиите не се славят с прогресивните си възгледи. Така че не виждам логично обяснение, освен ако източниците ми са прави и ти наистина се чукаш с шефа.

В другия край на стаята очите на Исак се разшириха от нова доза неверие и гняв. Тя улови погледа му и поклати глава, после вдигна очи към Марсалис.

— На това ли предпочиташ да вярваш?

— Не, само че точно това ми каза Стефан Неван.

— Неван? — Грета се ухили презрително. — Онзи кретен? Шибаният кандидат-пистако, прекалено тъп да разбе…

Млъкна насред думата.

„Шибаният край на цикъла и шибаните неволни грешки“. Усетила се беше само миг след като се изтърва, но вече беше късно. „Шибана, предателска, трижди проклета генетична модифи…“

Марсалис кимна.

— Прекалено тъп да разбере какво?

— Да разбере, че той има нужда от нас, а ние нямаме никаква нужда от него.

— Не това щеше да кажеш.

— О, значи си станал и телепат на всичкото отгоре?

Той се смъкна от ръба на бюрото.

— Нека не правим нещата по-неприятни, отколкото се налага, Грета.

— Съгласна съм. Нещо повече, предлагам да сложим край още сега — чу се глас от вратата.

Грета вдигна поглед към фигурата на прага, после погледна назад тъкмо навреме да види как лицето на Марсалис се отпуска примирено. Устните му помръднаха, оформяха някаква дума, име всъщност, осъзна Грета, и в същия миг си даде сметка, без сама да е сигурна как и защо, че това е краят.

Севги Ертекин влезе в стаята с марстехска берета в ръка.

Седяха в таксито, разделени от трийсет ледени сантиметра седалка, и гледаха, всеки през своя прозорец, нижещите се отстрани фасади. Слънцето се катереше по безупречно синьото небе, прогонваше утринния хлад и подпалваше белите каменни зидарии на стария град. Основните пътни артерии вече се бяха задръстили и колите се влачеха едва-едва.

— Ще изпуснем шибания полет — сърдито каза тя.

— Ертекин, до Лима има най-малко десет полета на ден. Все ще хванем някой, повярвай ми.

— Да, само че ще е огромен проблем да хванем суборбиталния от Лима за Оукланд, ако изпуснем този.

Той сви рамене.

— Значи ще изчакаме следващата совалка. Онзи, дето са го намерили, е мъртъв, нали? Никъде няма да избяга.

Тя се завъртя рязко към него.

— За какъв дявол отиде там?

— Проверявах евентуален източник на информация. Защо, на теб на какво ти приличаше?