— Та какъв е планът? — попита Марсалис.

— Планът е да поспим малко. Утре ще те заведа в Джеферсън Парк, там е централата ни, да те представя на шефовете. Рот, Ортис и Никълсън ще искат да говорят с теб. После ще се опитаме да открием още нещо за Монтес. Ако теорията ти е вярна, в базите данни все трябва да има някакви следи от предишната й самоличност.

— Надявай се.

— Не се надявам, сигурна съм — сопна се тя. — Никой не може да изчезне напълно, та дори да се крие в Анжелинското свободно пристанище.

— По всичко личи, че Мерин се справя добре с изчезването.

— Неговото е временен феномен.

След тази словесна престрелка продължиха да гледат в различни посоки из празния терминал, докато Нортън не се дотъркаля с безумния си кадилак. Допреди две седмици упорито отказваше да вдигне гюрука, сега обаче нямаше накъде да мърда. Нощният въздух извън сградата хапеше свирепо, предвещаваше настъпването на истинските зимни студове.

— Готина кола — каза Марсалис, докато се качваше.

На мястото до шофьора, моля ви се. Севги завъртя очи и се качи отзад. Нортън й се ухили в огледалото.

— Благодаря — каза и потегли с магнитна тяга до ламарината. На кадилака не му се получаваше съвсем гърленият рев на автомобилите от старите филми, на които Нортън мъкнеше Севги от време на време в арткината, но шумът и така си го биваше, също и скоростта, с която излетяха по изходната рампа. Нортън подкара по магистралата към града. Комплексът на летището се стопи зад тях като коронката на горска фея. Нортън отново погледна в огледалото и попита:

— Как ще решим въпроса с настаняването, Сев?

— Може да ме настаните в хотел — каза с прозявка Марсалис. — Който и да е. Не съм претенциозен.

Севги на свой ред се престори, че се прозява, и се облегна назад.

— Не може ли да го решим утре? Честно казано, не ми се занимава сега. Тази нощ можеш да останеш у нас. Том, утре ще го доведа и на обяд ще те чакаме в службата. Някъде на мецанина. В дванайсет става ли?

С периферното си зрение забеляза, че Нортън се опитва да улови погледа й в огледалото. На лицето му беше изписана онази грижливо моделирана липса на изражение, която означаваше, че някой от непосредственото му обкръжение е на път да допусне сериозна грешка. Често я използваше по време на съвещанията при Никълсън. Севги упорито гледаше през страничния прозорец.

— Може да остане при мен, Сев. Имам достатъчно място.

— И аз имам. — Каза го небрежно. Все така гледаше матовата панделка на мантинелата, която се точеше плавно в мрака край колата. Такси-сълза се стрелна в платното за насрещно движение. — На теб обаче ще ти отнеме цял час да разчистиш боклуците, които държиш в стаята за гости, а аз трябва само да разпъна дивана. Така че ни остави пред нас и нямай грижа.

Сега вече се обърна и срещна погледа му в огледалото. И тя ги можеше безизразните физиономии, когато реши. Том сви рамене и пусна музикалната уредба. Зазвуча древен пънк от ерата на отцепването, който вече никой не слушаше. „Детройтъс“ или „Ерър Коуд“ — Севги така и не се научи да различава двете групи въпреки искрените опити на Нортън да я просветли по въпроса. Загледа се отново през прозореца и се остави на вълната от сарказъм, която се лееше от уредбата под съпровода на познатите мощни баси и насечените стакатови акорди на китара. По някое време дори заприпява наум там, където помнеше текста:

Марсалис се размърда, наведе се напред да погледне дисплея на уредбата, после се облегна пак без коментар. Китарен бяс се лееше от тонколоните. Колата летеше в нощта.

Спряха пред кооперацията на Севги и Нортън изключи двигателя и слезе да ги изпрати до входа. Хубав жест, но излишен — в Харлем от десетилетия нямаше тежки престъпления, а между пазарските сергии вече шетаха подранили продавачи, помъкнали щайги със стока. До два-три часа тук щеше да гъмжи от живот. Севги си напомни да затвори плътно прозорците, преди да си легне. Усмихна се уморено на Нортън.

— Благодаря, Том. По-добре тръгвай.

— Да — колебливо каза той.

— Хубаво, ще се видим утре на мецанина — небрежно добави тя.

— Ами, добре. В дванайсет?

— Да, в дванайсет става.

— Къде предпочиташ да обядваме? При Хенти или…

— Да. При Хенти. — Последното беше казано на заден ход. — Там е добре.

Той бавно кимна и тръгна към колата си. Тя му махна за довиждане. Том потегли, като току поглеждаше назад. Двамата изчакаха, докато кадилакът не се скри от поглед, после Севги се обърна към входа на сградата и вдигна лице към скенера. Вратата се отвори с хидравлична въздишка.

— На/ шестия етаж — каза тя и нагласи сака на рамото си. — Няма асансьор.

— Сериозно? И защо?

— За да се запази автентичността на сградата. Част от чара й. Идваш ли?

Тръгнаха бавно по стълбите. Лазерните панели се активираха с приближаването им към всяка следваща площадка, после постепенно угасваха. Ярката бяла светлина огряваше стенописи в стил графити отпреди отцепването и вградени в мазилката холоснимки на сградата в различни етапи на растежа й. Севги се хвана, че за пръв път от месеци им обръща внимание, разбудена от усещането за мъжа зад себе си, което, изглежда, й разкриваше нови перспективи така, както лазерните панели й осветяваха пътя. Потисна внезапното желание да се изяви като екскурзовод.

Влязоха в апартамента й и тя го поведе от стая в стая да му покаже кое къде е. Марсалис влезе в банята веднага щом обиколката приключи. Докато той беше там, Севги провери прозорците, нагласи ключалките, състави наум списък с нещата, които трябва да направи. Извади чаршафи и юрган от гардероба в стаята. Докато смъкваше бельото от горния рафт, зърна отражението си в огледалото и не можа да се познае. На лицето й беше се беше изписало топлото нервно смущение, което я обземаше все повече, колебанието как следва да подходи към всичко това. Върна, се в хола, включи захранването на дивана и го разпъна с дистанционното. Докато слагаше чаршафите, той излезе от банята и дойде при нея.

— Разполагай се — каза тя, след като подръпна за последно долния чаршаф и се изправи.

— Благодаря.

Стояха и гледаха чистите гладени чаршафи. Той сякаш чакаше нещо. И може би като ответна реакция някаква верига в нея се затвори. Тя пъхна ръце в джобовете си и го погледна в очите. После каза:

— Вратата е с двойно заключване. ДНК кодирана.

Той свъси вежди й я изгледа мълчаливо.

„О, майната му, почва се.“

— Май ще е по-добре да ти го кажа още сега. Рано или късно ще го разбереш, така че по-добре да ти го кажа аз. Последната ми сериозна връзка беше с мъж като теб, тринайска. Той вече не е между живите, но бяхме заедно достатъчно време, за да схвана как вие, тринайските, сте устроени тук. — Тя се почука по слепоочието. — Затова знам, че в момента най-вероятно обмисляш най-прекия път до пресечката на Източна Четиридесет и пета и Първо авеню.

Никаква видима реакция. Тя засили натиска.

— И си преценил правилно — не е далеч. Три-четири километра, минаваш мислената граница и си си у дома. Територия на ООН в самия център на Ню Йорк. Не знам как ще те измъкнат след това, но предполагам, че хората, от които зависи това тук, в Съюза, няма да ритат много. Отношенията им с ООН по принцип са по-добри от отношенията им с КОЛИН, с много малки изключения. Ако трябва да си говорим истината, нас ни харесват почти толкова, колкото харесват и Републиката.

— Това сигурно е голямо разочарование за вас.

— Меко казано. Та, както казах, знам какво ти се върти в главата. И дори не те виня особено. Не е като да си тук по собствена воля, въвлякохме те в нещо, което сам едва ли би избрал. Оказва ти се принуда, а аз отлично знам, че тринайските трудно приемат всяка форма на външно давление. В момента се чудиш как да излъжеш ключалките или да разбиеш вратата.