Имаше две отворени кутии „ЛонгЛайф“. По тежестта им прецени, че едната е пълна почти до половината, а другата е почти празна. Някакъв импулс го накара да приближи нос до разкъсаните картонени опаковки. Смръщи се отвратено и ги изля една след друга в мивката. Съдържанието на по-празната от двете кутии вече се беше сгъстило и се изсипа на лигави бели съсиреци. Карл поклати глава и пусна силно водата да ги отмие.

— Със Зули ще си паснете като дупе и гащи — измърмори и се върна да потърси неразпечатано мляко.

— С кого говориш?

Той се обърна с нова кутия в ръка. Миризмата на кафе вече изпълваше кухнята и или това, или шумът от ровичкането му в шкафовете бе събудил Ертекин. Беше застанала на прага на кухнята, с подпухнали очи и рошава коса, навлякла огромна избеляла тениска с логото на нюйоркската полиция, с което облеклото й се изчерпваше, поне доколкото той успя да прецени. Физиономията й не вещаеше нищо добро.

— Пея си — каза той. — Сам. Направих кафе.

— Виждам, не съм сляпа.

Той вдигна вежда.

— Личи си.

Тя го изгледа продължително и безстрастно, после му обърна гръб. Тениската примамливо погали задника й и дългите й бедра.

— Колко е часът?

— Някъде девет и половина.

— Майната ти, Марсалис. — Гласът й се отдалечи към спалнята. — Ти да не страдаш от безсъние бе?

Шум на пусната вода, после някаква врата се затръшна и го заглуши. Внезапен и неканен образ се пръкна в главата му. Севги Ертекин си съблича тениската и влиза под душа, вдигнала ръце под брадичката си, топлите струи я обливат, гърдите й — полускрити и притиснати от ръцете й, и…

Ухили се криво и наби спирачките на въображението си, преди да е стигнало до слабините. И без това кафето беше готово. Силно и с каймак, ароматът му рязко го върна към прашните сглобяеми мехури на лагер Хуари. Зловещият сърбеж по кожата му от слънце, екранирано от изкуствена атмосфера, едва наскоро сгъстила се достатъчно, за да става за дишане; особеното притегляне на марсианската гравитация, хлабавата хватка на една планета, която не го разпознаваше като един от своите и не схващаше за какво й е притрябвал. Кафе в алуминиеви флакони, хрущящ под стъпките прах и Съдърланд до рамото му: говори ли, говори с басовия си глас като познати до болка обороти на тежка заводска машина. „Тук нищо не е с човешки мащаби. Достатъчно е да заслониш очи и да се огледаш“. И ето ги зашеметяващите висоти на масива Верн, сами по себе си достатъчно потвърждение на думите му. Отпи от кафето и вдигна изненадано вежди. Онова за „истинските генни лаборатории на Марстех“ май беше вярно. Мразеше, когато реалността потвърждава дразнещите хвалби на рекламата.

Наля още една голяма чаша и я остави да изстива на кухненския плот. Пада й се на Ертекин. Взе си своята, отиде в хола и погледна към пазарчето долу. Не познаваше добре града, а тази му част още по-малко, но кооперацията на Ертекин беше от стандартните нанотехнологични ъпгрейди и той реши, че площадчето сигурно е било част от същото преустройство. Притежаваше смътно органичния дизайн на ранното наностроителство. В югоизточната част на Лондон имаше квартали, които изглеждаха по подобен начин. Сгради в саксия — просто ги изливаш и след това ги гледаш как растат.

Чу я да излиза от спалнята, чу я в кухнята. А после я усети в хола, при себе си — стоеше зад гърба му и го гледаше. Изкашля се, сигурно да го предупреди за присъствието си. Той се обърна и я видя в другия край на стаята, облечена и сресана, хванала чашата с две ръце. Вдигна я в неопределен жест.

— Благодаря. — Отклони очи за миг, после пак го погледна. — Аз… Сутрин не съм в най-добрата си форма.

— Нямай грижа. — После добави напосоки, колкото да запълни мълчанието: — Може да се тълкува като знак за величие. И Фелипе Суза се е събуждал в мрачно настроение, ако може да се вярва на биографите му.

Проблясък на усмивка от нейна страна.

— Така ли?

— Да. Всичките му открития в молекулярната динамика са направени нощем. Прочетох биографията му веднага щом се върнах на Земята. Стори ми се редно. Та книгата твърдеше, че когато започнал работа за УНАМ, отказал да води лекции преди обяд. Сигурно е било страхотно да имаш такъв преподавател, нали?

— Не и за теб.

— Е, със структурата на основните кръгли молекули мога да се справя, но от всичко по-сложно ми се завива свят, така че…

— Не, имах предвид ранното ставане. — Тя пак махна леко с чашата, този път само с една ръка. — Едва ли си падаш по…

— О, това ли? — Той сви рамене. — Заради обучението е. Някои навици не се губят никога.

След последните му думи тишината зейна отново. Разговорът стържеше и засядаше в плитките води на нейното упорстващо смущение. Карл затърси нещо, с което да го оттласне от брега. Нещо, което му беше минало през ума снощи, когато най-сетне се беше унесъл в сън.

— Знаеш ли, мислех си за нещо. Прегледали сте записите на бордовия джин на „Хоркан“, нали? Още през юни, когато е започнало всичко това.

— Да. — Каза го с лекичко удвояване на съгласната и въпросителна интонация. Хареса му как прозвуча. Зачуди се как да продължи по-нататък.

— И на кого възложихте задачата? На вътрешен екип?

Тя поклати глава.

— Съмнявам се. Ние получихме готовите транскрипти. Извличането сигурно са го възложили на някое генийче от факултета по машинни интерфейси на Масачузетския технологичен. Обикновено те поемат поддръжката на н-джиновете ни. Защо, мислиш, че може да са пропуснали нещо?

— Винаги има такава възможност.

Последното му спечели скептичен поглед.

— Нещо, което те са пропуснали, а ти ще хванеш?

— Добре де, не точно да са пропуснали нещо. — Отпи от кафето. Махна с ръка. — Просто нещо, което не са се сетили да потърсят, защото аз не съм бил част от картинката тогава. Някаква връзка между мен и Мерин. Някаква съпоставка.

— Връзка? Нали каза, че не го познаваш.

— Не го познавам. Стига, Ертекин, ти си ченге. Все трябва да знаеш нещо за теорията на комплексността. За социалните мрежи.

Тя сви рамене.

— Знам нещичко. В курсовете по демодинамика ни обясниха основните постулати. Интуицията „Ярошанко“, Чен и Дъглас, Рабани. Назад, чак до Уотс и Строгац, всичките онези простотии за малкия свят на глобалните мрежи. И какво? Озовеш ли се реално на улицата, теорията на демодинамиката ти върши кажи-речи толкова работа, колкото поезия в бардак.

Той успя да устиска усмивката си.

— Може и така да е. Но малкият свят на глобалните мрежи е полезна теория. А обществото на тринайските на Марс е един много малък свят. Като самия Марс. Не познавам Мерин лично, но бас ловя, че може да бъде открита връзка помежду ни с отклонение две степени, може и по-малко. А ако такава връзка съществува, то кой би могъл да я открие по-добре от н-джин?

— Прав си. Защо обаче питаш конкретно за този на „Хоркан?“

— Защото той е последният, имал контакт с Мерин. Логично е именно…

Тиха камбанка откъм вратата.

Ертекин си погледна механично часовника. Очите й се присвиха объркано.

— Том май наистина не смее да ни остави сами — спокойно каза Карл.

Объркването изчезна, заменено от пренебрежение, което той прецени като изфабрикувано. Ертекин отиде до вратата и вдигна слушалката на гласовата уредба.

— Да?

Очите й се разшириха. Тя кимна, каза „да“ още няколко пъти, вече без въпросителната, после затвори. Погледна Карл. Лицето й беше намръщено по всички правила на изкуството. Той не можа да прецени дали е притеснена, ядосана, или и двете.

— Ортис — каза тя. — Долу е.

— Каква чест! Винаги ли посреща лично новоназначените служители? — Успя да прикрие изненадата си.

— Не знам за такъв случай, поне откакто аз работя за него.

— Значи причината трябва да е в мен.

Надявал се бе да прозвучи небрежно и с много ирония. Само че някъде през последните четири месеца беше изгубил това си умение. Тежестта на казаното не му убягна, не убягна и на Ертекин.