— Да. — Тя го погледна. — Причината трябва да е в теб.

Беше виждал Ортис, но шефът на КОЛИН едва ли го помнеше. И двете им срещи бяха преди години, и двете в изкуствената и неискрена атмосфера на дипломатически посещения, а Карл беше само един от няколкото агенти по залавяне на тринайски сред тълпата служители на Агенцията, които си чакаха реда да стиснат ръката на шефа. Второто Мюнхенско споразумение още беше в бъдещето, носеха се слухове, че КОЛИН ще се върне на масата за преговори, за да подпише договора, с всичките му клаузи този път, и всички много внимаваха в картинката. По онова време — помнеше го смътно, защото това му беше последна грижа тогава — Ортис все още беше новак, наскоро нает политически съветник, направил успешна политическа кариера в щатите на Ръба и далеч от сегашното си високопоставено положение в КОЛИН. Беше забравил подробностите, помнеше само прошарена коса и силен слънчев загар, плюс стройна фигура на танцьор, нетипична за годините на мъж, доста попрехвърлил четирийсетака. Леко дръпнати сериозни кафяви очи, които може да му бяха наследство от филипински предтеча или от биоскулптиране, целящо да внуши на гласоподавателите именно това. Приятна усмивка.

От своя страна, по онова време Карл беше зает да се наслаждава на новопридобитата си анонимност. Медийният шум около пътуването му до Земята и драматичните събития на борда на „Фелипе Суза“ беше заглъхнал предната година, а жадната за знаменитости рекламна машина, при липса на всякакви опити от негова страна да подклажда интереса й, се беше отегчила от него и се беше насочила към поредната си жертва. Вярно, беше се измъкнал жив и що-годе нормален от заседнал в дълбокия космос кораб, но какво друго беше направил напоследък? АГЛОН пазеше ревниво вътрешните си дела и беше пасивна по отегчително бюрократичен начин, нищо общо с шумно рекламираната дейност на други организации, която мрежите обичаха толкова много. А и не липсваха и други случаи от висок обществен интерес. Като подрастващия син на някакво африканско кралско семейство, който си разиграваше коня на европейска сцена, демонстрираше екстразомния си капацитет в един от колежите на Кеймбридж и лъскавата си чернолика хубост в нощните клубове на Лондон. Семейство Банистър пък беше получило гражданство в Съюза въпреки общественото недоволство. Една таитянска филмова звезда се омъжваше. И така нататък. Незаспиващото медийно око се беше насочило другаде и Карл чувстваше отсъствието му като неочакван заслон от свирепия пек на марсианското слънце.

Слязоха на улицата. Студът го удари през тънката материя на якето „С(т)игма“, което си беше изпросил във Флорида.

Ортис ги чакаше от другата страна, облегнат на служебната лимузина. Беше с невзрачно черно палто и пиеше кафе, купено от близката будка. Холографското лого в черно и жълто примигваше слабовато на ясната зимна светлина по сергиите на пазарчето, същото лого се кипреше и върху картонената чашка в ръката на Ортис. Над чашата се вдигаше пара и се срещаше с парата от дъха му в студения въздух, когато я вдигаше към устните си. Един бодигард стоеше малко встрани, зает да не се набива на очи и да се прави на небрежен; очите му оглеждаха фасадата зад тъмните очила.

Щом ги видя, Ортис остави кафето върху покрива на лимузината и когато Карл го наближи, направи крачка напред и му протегна ръка. Без да мигне дори, без знак, че очаква вътрешната мобилизация, която се изписваше по лицата на хората, когато се ръкуваха с него, след като знаеха какъв е. Вместо това върху слабото му загоряло лице цъфна ведра усмивка, която свали петилетки от иначе сериозното му излъчване.

— Господин Марсалис. Радвам се да се видим пак. Доста време мина — може и да не помните, но сме се виждали в Брюксел.

— Пролетта на и трета — каза Марсалис, като се опита да прикрие изненадата си. — Помня.

Ортис се намръщи театрално.

— Каква каша беше тогава, а? Две коренно противоположни становища, които упорито се отдалечаваха, вместо да се сближават. Направо не е за вярване, че изобщо си направихме труда да водим преговори.

Карл сви рамене.

— Говоренето по принцип е лесната част. Прави добро впечатление и не струва нищо.

— Да, съвсем вярно. — Ортис смени темата с полираната лекота на професионален политик. — Госпожо Ертекин. Дано ми простите, че се натрапих така. Том Нортън ми каза, че ще идвате, и реших, че ще е добре да ви осигуря ескорт след всички преживени неприятности. И понеже така или иначе минавах наблизо…

„Реши, че не е за изпускане възможността да впишеш в баланса си дребна услуга към служител на ООН. Или пък да позяпаш на воля една тринайска.“

Но въпреки сарказма си откри, че му е трудно да изпита неприязън към Ортис. Може да беше заради спокойното ръкостискане и усмивката, или пък заради контраста с последните четири месеца в Републиката. Обърна се да провери реакцията на Ертекин, да види дали ще разчете нещо по лицето й. В тигровите й очи и…

… нещо невидимо разсича въздуха между тях.

Карл се задейства, преди да е осъзнал причината за реакцията си.

… нещо черно се стрелна в периферното му зрение…

Връхлетя върху Ертекин, събори я и я натисна на паважа. Посегна да извади оръжие, каквото нямаше. Над главата му въздухът избухна в съскаща ярост.

„Магнитен огън.“

Първото, което чу ясно, беше как купето на лимузината отива по дяволите — звук като внезапно излял се проливен дъжд. Някой извика, после изохка от болка. Някакви хора падаха зад него. Писъци. Той лежеше върху Ертекин, натискаше я и се оглеждаше трескаво за…

Ето ги!

От другата страна на пазарчето, отвъд писъците и паниката на хората — три приклекнали черни силуета, характерното полюляване на скейтъри. Държаха късите електромагнитни пръскачки ниско пред слабините си и сърфираха през тълпата. Отваряха си път с рамене — хората от двете им страни залитаха и падаха като покосени. Мрежата представяше движенията им на забавен каданс. С подхранена от хлоридите яснота той моментално закова вниманието си върху водещия скейтър — стойката му се промени, миг по-късно той вдигна дулото на пръскачката, очите му се разшириха още повече в бледия процеп на черната скиорска маска. Деляха ги най-много шест метра — този път нямаше да пропусне мишената си.

Карл улови погледа му, изръмжа и се отлепи от паважа.

По-късно щеше да се пита дали е било заради погледа, заради звука, който издаде, или заради осигурената му от мрежата допълнителна скорост, но някое от тези неща или всичките заедно му спасиха живота. Може би по лицето на онзи се беше изписала смесица от погнуса й страх, когато Карл се хвърли към него, но заради маската трудно можеше да се прецени. Така или иначе, Карл вече връхлиташе върху него. Три — преброй ги, една! две! три! — широки стъпки и порция светкавични хватки таниндо. Ръбът на лявата му ръка се заби под брадичката на водещия скейтър, дясната само добави височина и векторно завъртане. Паднаха един върху друг. Пръскачката се търкулна на паважа. Карл се надигна и заудря скейтъра в лицето и гърлото.

Другите двама си знаеха работата. Дясното крило прескочи боричкащите се на пътя му тела, приземи се леко върху колелцата и продължи напред. Карл забеляза всичко това смътно, защото беше твърде зает да убива водещия скейтър. Другото крило се опита да изпълни същата маневра, но я оплеска, понеже закачи с единия ролер рамото на Карл при скока. Политна с главата напред, почти грациозно, удари се в паважа и се претърколи. Падането му беше контролирано, така че до секунда-две пак щеше да е на крака. Мрежата нижеше миговете като мъниста. Карл заби още веднъж лакът в лицето на своя човек и той изведнъж се отпусна под него. Докато катурналият се скейтър ставаше от земята, Карл се хвърли към пръскачката на водача им. Хвана я несръчно, с лявата ръка, пролази настрани, за да си осигури линия за обстрел, и стреля.

Магнитният заряд издаде звук като вряща вода, докато излизаше от дулото. Нямаше откат — слава Богу! — нямаше нужда и да се прицелва особено, изстрелът беше почти от упор. Карл лежеше в неудобна позиция и гледаше как куршумите се забиват в мишената. Скейтърът пак залитна напред, но този път без грам изящество. Срина се по лице, крайниците му се сгърчиха — и повече не помръдна.