— Не, прав си. — Джеф отпи от чашата. Държеше я с две ръце и гледаше в празното пространство. — Когато Ортис отишъл при него, Онбекенд веднага схванал какво трябва да се направи.

Марсалис се ухили. Гледката не беше от приятните.

— Пълно почистване, а? Точно като в Уайоминг.

— Това бил единственият начин — каза Джеф.

— Дотук добре, но Онбекенд не е глупав. Знае, че няма как да му се размине убийството на трийсетина бивши войници от секретно подразделение, че колкото и да внимава, все ще остави генетичен материал на някое от местопрестъпленията. А пуснат ли генетичния материал в системата, щял да загази точно както би загазил и ако остави изнудвачите на Ортис да надуят сирената. Защото уж единствената жива тринайска с този генетичен отпечатък била на далечния Марс. И ако тези генетични следи започнели да се появяват във връзка с множество убийства на територията на Ръба и Републиката, историята щяла да се размирише до небето. Точно това изтъкнал той на Ортис като слабо място на плана му.

— Само че Ортис е голяма клечка в КОЛИН — тихо вметна Нортън.

— Именно. И Ортис измисля идеалното алиби за Онбекенд. Не само ще върнат Мерин от Марс, за да обяснят евентуалната поява на генетични следи, а ще нагласят така нещата, че да му лепнат всичките убийства. Ще го държат в тила, докато Онбекенд вършее на воля, а после ще уредят смъртта му по правдоподобен начин и ще оставят на ССР да навърже пъзела. А с малко повече усилия и късмет дори биха могли да нагласят нещата така, че глупаците от ССР сами да го намерят и убият. Проявилите се щели получат медали и случаят бързо-бързо щял да бъде закрит. В края на краищата с генетични следи не се спори, а чудовището вече щяло да е отстреляно и да лежи мъртво в прахта.

Нортън погледна брат си и не успя да определи емоцията, която се надигна в гърдите му. Надяваше се да е съчувствие.

— Нищо чудно, че Ортис е платил известна сума в началото, Джеф — каза той. — Нуждаел се е от време да организира всичко. Трябвало е да върне Мерин на Земята, преди Онбекенд да се хване на работа.

— А Онбекенд се е прехвърлил през границата в Тексас и е започнал с Танака — каза Марсалис и кимна. — Можело е да спре дотам, ако е знаел, че е уцелил в десетката още от първия път. Само че не е знаел, а дори да беше изтръгнал истината от Танака, навярно не би рискувал да му повярва. Така или иначе, продължава по план. Избива набелязаните цели в Републиката, защото там е най-лесно — недофинансирани полицейски управления, скапани инфотехнологии, най-високото ниво на тежки престъпления в света и огромна в процентното си изражение нисша прослойка, в чиито среди да изчезне. Връща се в Ръба чак когато е приключил с лесната част, и продължава на по-ниска скорост, защото трябва да се съобразява с тамошните служби за сигурност. Елиминира Джаспър Уитлокс и Лола Монтес, остават му само още неколцина, когато…

И двамата се обърнаха към Джеф Нортън.

— Какво стана? — попита тихо Марсалис. — Уплашил си се и си решил да подхванеш двойна игра? Решил си, че Ортис те е разкрил, че е разбрал за твоята роля в изнудването? Уплашил си се, че последният куршум на Онбекенд ще е за теб?

— Не!

— Не ме лъжи, по дяволите.

— Тогава какво беше онова в Ню Йорк? — Нортън впери поглед в лицето на брат си. — Някой е платил Ортис да бъде убит. Със сигурност не е бил Танака, защото по онова време вече беше мъртъв. Оставаш, само ти, Джеф.

Джеф погледна встрани и измърмори:

— Идеята беше на Танака. Неговата застраховка живот. Объркаше ли се нещо, трябваше да звънна на един номер в Хюстън, ако на него не му е останало време сам да се погрижи за това, преди да си плюе на петите. Или ако… ако му се случи нещо. Беше им платил предварително, аз трябваше само да се обадя.

— Бая си почакал — изсмя се Марсалис. — Или на тримата гении са им трябвали четири месеца да се придвижат от Тексас до Съюза?

Нортън щракна с пръсти.

— Уитлок.

Видя как брат му потръпна. „О, Господи, Джеф!“ Каза го на глас, за да го чуе, за да повярва.

— Онбекенд се е върнал на територията на Ръба и на втори октомври е убил Уитлок. Сигурно си видял репортажите и си познал Уитлок.

— Да, не къде да е, а в Залива — каза Марсалис с мнима съпричастност и дори подсвирна. — Точно под носа ти, нали, Джеф? Доста притеснително.

— И тогава си се обадил — довърши Нортън.

— Добре де, обадих се, мамка му!

— И добре смазаната машина набива спирачки — изръмжа Марсалис — Онбекенд минава на изчакване, поне докато не стане ясно ще оцелее ли Ортис.

— Ти ми се обади тогава, точно след убийството на Уитлок — изведнъж се сети Нортън. — Подхвърли ми да измъкна Марсалис от Джизъсленд и да го наема като консултант. Защо? За да засилиш допълнително натиска върху Онбекенд, да го държиш на нокти?

На лицето на чернокожия мъж се изписа искрено удивление.

— Ти си ме измъкнал от щатския на Южна Флорида? На теб ли дължа благодарност за това? — Избухна в смях. — Стига бе, човек, ега ти майтапа.

— Писна ми да чакам — сопна се Джеф, гласът му изтъня от внезапна ярост. — Минали бяха две седмици, откакто се обадих на онези в Хюстън, а още не бяха направили нищо. Не знаех нищо за тях, дали ги бива, или…

— Не ги биваше, изобщо — сериозно го уведоми Марсалис.

— Е, да, но аз си помислих, че може да са ги спипали на границата, когато са се опитали да влязат в Съюза. Или че просто са духнали с парите. Нямаше как да знам, Том. Уплаших се. Знаех, че няма да допуснеш АГЛОН в разследването, опитах се да те убедя, ако си спомняш, мислех, че това може да стресне Ортис и той да прекрати операцията. Но ти не се съгласи. — Джеф стрелна с поглед Марсалис. — Тогава реших, че Ортис може да се уплаши от него.

Нортън гледаше как чернокожият мъж отива до бюрото и взема едно преспапие, което Джеф беше донесъл от медения си месец с Меган в Англия. Претегли го в ръка.

— Има още едно-две неща, които бих искал да знам, Джеф — каза небрежно. — След това ще приключим.

— Да? — Джеф пак вдигна чашата и се намръщи от парещия гърлото коняк. — Какво?

— Рен. Тя не знаеше нищо за Онбекенд. Интересува ме как тогава е била въвлечена.

— Не, не. Тя е наемник, използвали сме я и преди. Включих я, защото ни трябваше човек, който познава добре Ръба. Ортис искаше да държим Мерин далеч от цялата тая работа.

— А „Даскийн Азул“? Те са твои хора, нали?

Джеф сви рамене.

— Силно казано. Знаеш как става — фондацията им е правила някои услуги в миналото и ни бяха задължени.

— И кой ги прати да намерят онзи труп в мрежите? Ти ли?

Джеф поклати глава.

— Онбекенд. Чул, че ти и ченгето от КОЛИН душите наоколо. Каза ми да изместя развръзката напред.

Марсалис се върна при дивана с преспапието в ръка. Мръщеше се.

— Въпреки заповедите на Ортис?

— Ортис беше в болницата. — Джеф махна вяло с ръка. — Никой не знаеше какво ще стане. Познаваш ли Онбекенд?

— Бегло.

— Е, когато той ти каже да направиш нещо, го правиш, и толкова. Не спориш.

Марсалис продължаваше да се мръщи.

— А войниците?

— Какви войници?

— Някой прати наказателен взвод в униформи след мен и Ертекин. По пътя от Куско за Арекипа.

— За това не знам нищо. Може някой там да се е паникьосал.

— Бамбарен — тихо каза тринайската. Клекна, така че очите му да са на едно ниво с очите на Джеф. — Смяташ ли, че Манко Бамбарен е знаел за съществуването на Мерин? На другия Мерин?

— Изобщо не познавам Манко Бамбарен — каза Джеф и изгледа горчиво Марсалис. Вече беше тотално пиян. — Откъде да знам какво знае и какво не знае, по дяволите!

— Жалко — тихо каза чернокожият. — Кажи ми, Джеф, ти ли насъска Онбекенд срещу мен, след като се върнах от „Котката на Булгаков“?

— Не! Не бях аз, кълна се. Онбекенд искаше да те отстрани от картинката, не знам, може да е говорил с Ортис, но изглежда го беше вбесило нещо друго. Казах му, че е по-добре да кротува, но той изобщо не пожела да ме чуе. Ти не знаеш какъв е. Реши ли нещо, няма начин да го разубедиш.