— А в неговия случай следващата възможност е била КОЛИН.

— Точно така, братле. — По лицето му се изписа негодувание. — Шибаният Ортис изкара седем години на избираем пост в Ръба, а после го изтъргува за консултантски пост в Колониалната инициатива. Още шест години там, през които се изкачи до върха и на това дърво, а сега го спрягат за ООН.

— Направо си плаче да го издоиш — каза Марсалис.

— Да, до същия извод стигнал и Танака. — Джеф отпи голяма глътка от коняка и потръпна. — Идеята му беше, че из цяла Северна Америка има двайсет или трийсет бивши служители на „Скорпион“, всичките с нова самоличност, следователно Ортис нямало да знае кой точно го изнудва, а едва, ли щял да тръгне да ги издирва всичките, за да ги убие. Да не говорим, че имал достъп до фондовете на КОЛИН и можел да отклони по някой и друг милион, така че да ни плати, без да бърка в собствения си джоб. Линията на най-малко съпротивление.

— Ортис не би постъпил така — механично посочи Нортън и се стресна от собствените си думи.

— Да. Факт, който убягна на Танака.

— И на теб, очевидно — каза Марсалис. — А и за какво си му бил на Танака изобщо? Защо не е играл соло?

Джеф вдигна за пореден път рамене.

— Каза, че му трябвал буфер. Не знам, може просто да е имал нужда от приятел, от човек, с когото да работи. Сигурно не е лесно. Да живееш с чужда самоличност до края на живота си. Да криеш минало, за което на никого не можеш да кажеш и дума.

Марсалис изгледа Джеф, сякаш едвам се сдържаше да не го размаже на пихтия.

— Боже, направо ми късаш сърцето. И защо въпросният Танака е чакал четиринайсет години, преди да се сети да изнудва Ортис?

— Не знам — уморено каза Джеф. — Когато ни разпръснаха, ни дадоха пари, с които да се устроим, това беше част от сделката. Само че не всеки умее да ги вложи правилно. Може би на Танака са му трябвали четиринайсет години да пропилее своя дял. Или пък е извадил лош късмет и е изгубил спечеленото година-две преди да ме потърси. Ако загазиш финансово в Републиката, нямаш много възможности да си стъпиш отново на краката.

— Вярно. Значи този банкрутирал дребен мошеник и бивш скорпион идва при теб с идиотския си план как да притиснете един от най-силните мъже в корпоративния и политически живот на Америка. И ти ей така се съгласяваш да му помогнеш?

Джеф отново пресуши чашата си и се изгърби над нея.

— Ми да. Що не? Можеше и да стане.

— Е това вече държа да го чуя. Как по-точно можеше да стане?

Джеф посегна към бутилката.

— Според плана Танака щеше да изпрати исканията си до мен, а аз щях да ги предам на Ортис, като се направя на адски уплашен. Щях да му внуша, че е по-добре да плати, като му подхвърля някоя и друга идея откъде да вземе парите и му предложа да действам като свръзка, така че той да остане чист.

Нортън поклати глава.

— Но Ортис просто не е такъв. Никога не би… За Бога, ти би трябвало да го знаеш, Джеф. Как не си го разбрал?

Джеф го изгледа смутено. После пак отвори коняка.

— А ти как мислиш, братле? Подлъгах се по шибаните пари.

— Да, но все е трябвало да…

— Стига, Том, престани. Става ли? — Тропна с бутилката по масичката толкова силно, че конякът се плисна от гърлото й. Повиши отбранително глас, изпълнен с горчива ярост. — Какво изобщо знаеш за живота ми, а? Ти си си добре, нали, с шибаната си значка от КОЛИН, с повишението, което аз ти уредих, с шибания си мезонет на Крайбрежната улица и с волния си живот на високи скорости, без отговорности и без непосилни разходи. Знаеш ли колко изкарвам тук, във фондацията? За четиринайсетчасов работен ден, шест, а понякога и седем дни в седмицата, знаеш ли колко получавам? Имам две деца, Том, жена с вкус към скъпите вещи, а дори пенсионна осигуровка нямам. Какво знаеш ти за всичко това, Том? Ти просто си се носиш по вълните на живота. Така че не ми казвай, ако обичаш, какво е трябвало и какво не е трябвало да знам. Исках парите — и точка. Затова се съгласих да участвам.

Нортън го гледаше, твърде изтръпнал, за да подреди парченцата. Идваше му нанагорно, идваше му в повече. Целият му свят беше на път да се разпадне.

— Не живея на Крайбрежната, Джеф — тъпо посочи той. — Никога не съм живял там. Живея на Лиспенард. Мислех, че знаеш.

— Не ми казвай какво трябва да знам, по дяволите!

— Я по-добре ни кажи какво се обърка? — предложи Марсалис. — Ортис отказа да ви играе по свирката, така ли?

— Да. — Джеф отново посегна към бутилката. — Е, в началото отстъпи. Прехвърли известна сума от собствените си средства като аванс и ми каза да му спечеля време. А после, когато му занесох следващото искане от Танака, просто ме накара да седна и ми каза какво сме щели да направим.

Марсалис кимна.

— Щели сте да елиминирате всички възможни извършители.

— Той… — Джеф размаха безпомощно ръце. — Оказа се, че има досиета за всички. Знаеше къде са. Или поне къде са били в началото. Някои се били преместили впоследствие, така каза, и щяло да отнеме известно време, докато ги издирим. Но по един или друг начин всички трябвало да бъдат елиминирани. Седях срещу него, Том, и не вярвах на ушите си. Така де… — Гласът на Джеф стана почти плачевен. — Не бяхме поискали чак толкова много в края на краищата.

— Въпросът не е бил в парите — разсеяно каза Нортън.

Марсалис се пресегна и взе бутилката от треперещите ръце на Джеф.

— Номинациите за ООН. Само на една крачка. Настъпили сте не когото трябва и във възможно най-неподходящия момент.

— Да. — Джеф се облегна назад и погледна чашата, която тринайската току-що му беше напълнил. — И той така каза. „Залогът е твърде висок, Джеф. Не можем да рискуваме. Налага се да взема крути мерки“. Опитах се да го разубедя, да му кажа, че парите не са чак толкова много. Но той изобщо не ме слушаше. Казах му, че ще го разкрият, че никой не може да уреди убийството на толкова хора и да се измъкне сух, при това хора от бивше секретно подразделение. Че ще му трябва цял екип професионалисти, за да осъществи плана си, а после същите тези професионалисти току-виж решили да го изнудват на свой ред.

— Или пък — каза Марсалис — прибягваш до единствения човек от стария екип, на когото можеш да повериш подобна задача. Единственият човек, когото разкриването на истината би засегнало не по-малко от самия теб и който не би позволил на носталгията и старото другарство да му попречат. Единственият човек, който е програмиран за това — тринайска.

Джеф въздъхна и остави говоренето на чернокожия мъж. Самият той се чувстваше опразнен до дъно.

— Всички си мислят, че Мерин е отишъл на Марс — продължи Марсалис и кимна, одобрително сякаш. — Тринайска на име Мерин наистина е отишла на Марс. Което осигурява на другия Мерин, Онбекенд, идеалното прикритие тук, на Земята, един вид шапка-невидимка. Направил е номера с изчезването, намерил си е сурогатен брат в андийските плата, които са си истинско убежище, откъдето и да ги погледнеш. От време на време е влизал в ролята на pistaco, за да угоди на братчето си, когато местните лоши момчета е трябвало да бъдат сплашени, но иначе е разполагал свободно с времето си. Докато изведнъж старият му шеф не цъфва на прага с новината, че всичко това е на път да приключи. Някакъв неблагодарен шибаняк от стария екип заплашвал да разкрие всичко и единственият начин да се предотврати това било да се елиминират всички живи членове на стария екип. Искал ли Онбекенд да се заеме с това? — Марсалис разпери ръце. — Сигурно не, но имал ли е избор всъщност? Ако Ортис не платял, изнудвачите щели да се ядосат и да хвърлят „Отклик Скорпион“ на медиите. А докъде щяло да се разплете след това кълбото, само Бог знаел. Всичко, което Онбекенд бил изградил за себе си под крилото на Манко Бамбарен, било под заплаха. Като нищо можел да свърши в някой лагер, защото открият ли го, го чакал или куршум, или интерниране. Можеш да ме поправиш, Джеф, ако греша или пропускам нещо.