Колинските акредитиви на Нортън им осигуриха мълниеносен преход през летищната охрана и двамата се качиха на борда преди останалите пътници. Карл си избра място до прозореца и зачака совалката да се напълни, като току хвърляше поглед към паркинговата площадка, брулена от носения на пелени дъжд. През плътните тъмносиви облаци отвъд очертанията на терминала се процеждаше бледа навъсена светлина. Времето се беше развалило през нощта и не даваше признаци за подобряване.

Метеоролозите обещаваха студено, сухо и ясно време за Ню Йорк. Мислите в собствената му глава бяха в унисон с прогнозата.

Суборбиталната совалка се намести плавно върху листовия си постамент, после бавно започна да се изтегля назад. Карл раздвижи дясната си ръка в китката, после я сви в шепа. Спомни си гладката тежест на стъкленото преспапие върху бюрото на Джеф Нортън. Обърна очи към Том Нортън, който седеше до него. Служителят на КОЛИН усети погледа му и вдигна глава — лицето му беше изопнато от борбата с демоните, които не му бяха дали да заспи.

— Какво?

Карл поклати глава.

— Нищо. Просто се радвам, че дойде.

— Остави ме на мира, Марсалис. Дадох обещание и ще го спазя. Не са ми притрябвали твоите бойни ритуали по приобщаване.

— Няма нищо общо с приобщаването. — Карл отново обърна глава към прозореца. — Радвам се, че си тук, защото без тебе щеше да ми е сто пъти по-трудно.

Кратко мълчание. Совалката зави по пистата и сградата на терминала се скри от поглед. Нортън явно се колебаеше.

— Но и да не бях тук, това нямаше да те спре, нали? — каза накрая.

Карл обърна глава към него, както се беше облегнал, почти потънал в меката тапицерия на седалката. Самият той също не беше спал като хората. Елена Агиере се беше материализирала и изчезвала в тъмните ъгълчета на хотелската му стая през цялата нощ — преструваше се безуспешно на Севги Ертекин.

— Да, нямаше да ме спре.

— Така ли се прави?

— Кое?

— Така ли се става тринайска. В това ли е тайната — да не позволяваш на нищо да те спре?

Карл го изгледа изненадано.

— Не. Въпрос на генетично програмиране. Защо, чувстваш се изключен от купона?

— Не. — Нортън също потъна в седалката си. — Просто се опитвам да разбера.

Совалката се придвижваше равномерно по пистата. Дъждът шибаше стъклото на прозореца, лееше се по диагонал, носен от поривите на вятъра. Тиха камбанка даде знак, че е време да се стегнат с предпазните мрежи, на лазерното табло над главите им се появиха анимирани инструкции. Двамата се заеха със задачата да нагласят и пристегнат широките подплатени каиши на специалната материя. Също като при подготвителната омайно-приспивна песен в гнездото на виртуален формат, Карл инстинктивно се бунтуваше срещу чувството на безпомощност в хватката на предпазната мрежа — то задействаше слаби импулси за бягство из цялото му тяло и се налагаше да ги потиска съзнателно чрез спокойствието, на което го бяха научили в „Орел“. Този път обаче, когато нагласи кръстосващите се колани и си пое дълбоко дъх, откри — с потрес, като да вдигнеш крак за стъпало, което не е там, — че не изпитва никакъв дискомфорт. Чувстваше единствено сигурността на набелязаната цел, пълзяща в студен поток из тялото му като събуждащата се мрежа.

— Съжалявам — каза на мъжа до себе си. — За брат ти. Съжалявам, че трябваше да стане така.

Нортън не каза нищо.

Мек, но тревожен сигнал в салона даде знак, че някой идиот не се е вързал правилно. Една стюардеса мина на бърз ход по пътечката да помогне на идиота. Двигателите на совалката вече набираха мощност. На лазерния панел се появи виолетов надпис на китайски, после на английски, после на испански, накрая на арабски. Готови за излитане.

Карл погледна към умълчалия се служител на КОЛИН.

— Това е една от причините да си тук, нали?

— Севги е причината да съм тук — отвърна Нортън през зъби.

Двигателите завиха пронизително, совалката се отдели и се стрелна на собствена тяга по пистата. Карл усети как гърбът и главата му потъват в меката тапицерия, този път под въздействието на сила, която беше извън неговия контрол.

Затвори очи и се предаде.

Прорязаха небето с писък на турбини, суборбиталното гориво се възпламени и ги изрита в дъга около света. Предпазната мрежа ги стегна в грижовна прегръдка.

— Шибаният Ортис — каза високо Нортън.

Сред шума и друсането на траекторията не стана ясно дали го казва на Карл, или си говори сам. Тонът му беше особен и труден за дефиниране, но на Карл му се стори, че зад всичко останало долавя и нещо, което прилича на отчаяние.

Нортън не се изненада особено, когато Джеф изтърси името, но не защото беше очаквал да го чуе. Не, просто изненадата вече не беше на дневен ред като опция, жлезите, които би трябвало да осигурят необходимите за проявлението й вещества, отдавна бяха били отбой от претоварване, още от предната вечер, когато Карл му беше пуснал записа на телефонния разговор и му беше казал за Рен. А и не би трябвало да го засегне по-силно от предателството на собствения му брат, нали така.

Само че беше станало точно обратното, кой знае защо.

Още помнеше промяната, когато Ортис пое нещата в централата, когато стройният енергичен политик от Ръба се издигна от консултант по политическите въпроси до директор, отговарящ за корпоративната политика на територията на двата американски континента. Помнеше внезапното усещане за лекота, когато цели бюрократични пластове бяха впрегнати в ефективна работа или направо отстранени и персоналът бе сведен до възможния минимум. Помнеше как разни дребни феодали като Никълсън и Зикомо станаха по-ниски от тревата и по-тихи от водата. Новите назначения и повишения, Андреа Рот, Лена Ойейеми, Самсон Чанг. Самият той. Приливът на промяна и чистият въздух, които Ортис донесе със себе си, сякаш някой изведнъж беше отворил всички прозорци.

При други обстоятелства сигурно би обвинил приносителя на тази вест в безсрамна лъжа, би отказал да повярва.

Но се бяха струпали и толкова други неща. Познатият му мизансцен беше изгорял до основи — Севги, Джеф, конспирацията около случая Мерин — всичко гореше и накъдето и да посегнеш, те чакаше болка.

— Всичко беше идея на шибания Танака, от самото начало — разприказва се Джеф, щом свали картите. Носът му временно беше спрял да кърви благодарение на топчета накъсани салфетки, набутани в ноздрите му; чашата му пак беше пълна, а думите — леко завалени от изпития вече коняк. — Дойде при мен преди две, две и половина години с тая тъпа идея. Можели сме да издоим здравата Ортис, ако го заплашим, че ще извадим историята за „Отклик Скорпион“ наяве.

— Защо се е обърнал точно към теб? — попита Марсалис.

Джеф сви рамене.

— Нямало е към кой друг. Когато през деветдесет и четвърта се пръснахме, прекъснахме всякакви връзки помежду си. Единствено аз и Ортис запазихме самоличността си и останахме на светло с публичната си дейност. Танака — преди се казваше Асано, Макс Асано — ме видял по новините, в репортаж от конференцията в Банкок за проблема с бегълците по тихоокеанското крайбрежие. Промъкнал се през границата, разбрал къде живея и ми се изтърси с безумния си план. Всичко бил обмислил, чак до дискретните банкови сметки на Хаваите. Само трябвало да посегнем и да вземем паричките.

— Ортис? — Нортън още не можеше да нагласи парченцата от пъзела. — Хоакин Ортис е ръководел „Отклик Скорпион“? Защо му е било да се забърква в нещо такова, за Бога?

Джеф го изгледа отегчено.

— О, порасни, Том. Защото е шибан политик, брокер на влияние, готов да се хване за всяка възможност. Винаги е бил такъв. По онова време, точно след отцепването, беше обикновен младши сътрудник в администрацията на Ръба, но с големи амбиции. Възложиха му „Отклик Скорпион“ и той се възползва от новата си задача максимално, изкатери се с главоломна скорост по политическата стълбица. Когато се появи докладът „Якобсен“ и протоколите за надзор станаха толкова стриктни, че вече не си струваше риска, той побърза да закрие дейността ни и насочи усилията си към следващите избори. Така се прави, Том. Играеш с няколко хода напред, усещаш кога е моментът да скочиш от потъващия кораб и си отваряш очите за следващата възможност.