Тя вдига ръка, бавно, сякаш е ученичка и не е съвсем сигурна, че знае верния отговор. Маха му.

— Искам да говоря с нея — казва той на чичкото.

— Не може, Карл.

— Искам.

Чичкото смръщва чело. Телената ограда се връща в първоначалното си положение със същия тих звук и трептене.

— Знаеш, че не бива да говориш така, нали? Твоите желания са нещо съвсем маловажно в този свят, Карл. Ти си ценен заради онова, което умееш да правиш, а не заради онова, което искаш да правиш.

— Къде я водите?

— Тя си отива. — Чичкото надвисва над него. — Всички си отиват. Свършила си е работата и се прибира у дома.

Вече го е знаел, някак, но въпреки това думите са като шамар, като силния вятър в лицето му, изкарват му въздуха, блъскат го. Усеща как коленете му се подгъват, земята под краката му сякаш се накланя. Иска му се да падне или поне да седне някъде, но не е толкова глупав, че да го покаже. Плъзва поглед по сгушените сгради на „Морски орел 18“, редиците спретнати къщурки, училището и столовата, тук-там светят лампи — късният следобед бързо отстъпва пред вечерния сумрак. Голите възвишения на крайбрежната пустош под тъмнеещото бакърено небе, далечните склонове на загладените от времето планини. И студеният Атлантически океан на север.

— Нейният дом е тук — казва той в опит да убеди сам себе си.

— Вече не.

Карл вдига рязко поглед към лицето на мъжа. На единайсет вече е висок за възрастта си и чичкото е само с половин глава над него.

— Ако я отведете, ще те убия — казва той, този път убеден в думите си, толкова силно, колкото е убеден и във внезапното си откровение за Марисол.

Чичкото го събаря с един удар на земята.

Ударът е къс и бърз, в лицето — по-късно ще открие, че кожата на скулата му е сцепена, — но Карл пада не толкова заради удара, колкото от изненада. А когато моментално скача на крака, точно както са го учили, и отвръща, отпуснал юздите на гнева си, чичкото блокира атаката му и го удря отново, този път с юмрук в корема, така, че да му изкара въздуха. Карл залита назад, чичкото го настига и го удря с твърдия ръб на дланта си по врата.

Карл полита назад и пада, дробовете му са празни, сякаш изведнъж се е озовал във вакуум. Паднал е с гръб към хеликоптерната площадка и Марисол. Тялото му се мята конвулсивно на асфалта в трескав опит да се обърне, да вдиша. Само че чичкото добре познава точките за натиск и ги е открил точно и без усилие. Тялото му се тресе безпомощно, мускулите не се подчиняват на съзнателни команди. Карл си мисли, че някъде зад него Марисол сигурно тича да му помогне, но ги делят бодливата тел, оградата, другите лелки и чичковци…

Чичкото кляка пред него и оглежда пораженията, които е нанесъл. Изглежда доволен от огледа.

— Повече да не съм те чул да говориш така на някой от нас — спокойно казва той. — Първо, защото всичко, което си имал някога, включително и жената, която мислиш за своя майка, ти е осигурено от нас. Гледай да запомниш това, Карл. Редно е да показваш поне малко благодарност и уважение. Всичко, което представляваш, което си научил и което ще научиш тепърва, дължиш на нас. Това е първата причина. Втората причина е, че ако пак те чуя да говориш така на някой от нас, лично ще се погрижа да бъдеш наказан така, че случилото се с Род Гордън ще ти се струва детска игра. Разбираш ли ме?

Карл само го гледа яростно с насълзени очи. Чичкото вижда това, въздъхва и се изправя.

— С времето ще разбереш — казва сякаш от огромна височина.

А в далечината се чува равномерното боботене на транспортния хеликоптер, приближаващ през есенното небе като селскостопанска машина, дошла да прибере лятната реколта.

Събуди се в легло, което не му беше познато, сред чаршафи, от които се излъчваше слабо ухание на жена. Лека усмивка докосна устните му като противоотрова на горчивия вкус, останал му от детските спомени.

— Нещо лошо ли сънува? — попита го Ровайо от другия край на стаята.

Седеше на два метра от него, на меко канапе под прозореца, свита на топка и само по бели гащички. Беше с видеослушалки и четеше нещо на проекционния дисплей. Меката светлина от уличното осветление галеше абаносовите извивки на тялото й, плъзгаше се по линията на едното вдигнато бедро, по купола на коляното. Споменът го връхлетя като тежкотоварен камион — същото това тяло, увито около него; той стои на колене в леглото и стиска в ръце дупето й все едно е плод, а тя се движи, извила гръб, по дължината на ерекцията му и издава дълги и дълбоки гърлени стонове, отново и отново, като човек, който опитва съвършено приготвена храна.

Седна. Примигна и втренчи поглед в мрака зад прозореца. Нещо определено не беше наред с пространствено-времевата му ориентация.

— Колко спах?

— Не много. Час може би. — Тя свали слушалките и ги сложи на облегалката на канапето, без да ги изключва. Мънички панели синкава светлина грееха откъм наочниците като критичния поглед на бавачка-робот. Ровайо тръсна коса назад и му се ухили. — Все пак си заслужи малко почивка.

— Проклетата времева разлика. — Последният му смътен спомен, дълго след като ръцете и устата й бяха изчерпали възможностите си като стимулиращо средство към поредната ерекция, беше как лежи с глава на бедрото й и вдишва уханието й, което незнайно защо му напомня за мириса на морето. — Чувството ми за време дава на заето. Защо реши, че съм сънувал нещо лошо?

— Защото се мяташе, все едно се биеш на ринга за купата на Калифорния, затова. Уплаших се, че ще ми потрошиш леглото; — Тя се прозина, протегна се и стана от канапето. — По едно време се чудех дали да не те събудя, но нали казват, че е по-добре кошмарите да се извъртят докрай, за да се отлее напрежението — или нещо такова. Не помниш ли какво сънува?

Той поклати глава и излъга:

— Нищо не помня.

— Е, може би си сънувал мен тогава. — Сложи ръце на кръста си и се усмихна широко. — Изкарал си петия рунд насън.

Той отвърна подобаващо на усмивката й.

— Не знам. Но в момента определено се чувствам като бита карта.

— Ами да — замислено каза Ровайо. — Но пък имаше вид на човек, който знае какво иска.

Последното не можеше да го оспори — изхвърчал беше от прожекционната зала извън кожата си от гняв заради Ертекин. Спрял се беше в средата на подземния кабинет и когато видя Ровайо да го гледа, приседнала на ръба на бюрото си, тръгна към нея като стрелката на компас към севера.

— Проблеми ли? — спокойно го беше попитала тя.

— Може и така да се каже.

Тя кимна. Наведе се назад през плота на бюрото към инфосистемата и въведе кода за отмяна. После погледна отново към него с потъмнели от въпроси очи.

— Нещо за пиене искаш ли?

— Точно това искам, да — намусено отговори той.

Излязоха от кабинета и взеха асансьора нагоре през нивата на комплекса, първо подземните, после и надземните, където слънцето и небето най-после се показаха през прозорците. Това свали донякъде напрежението. Слязоха на една от високите тераси и Ровайо го заведе в ресторантче за бързо хранене от веригата „Лима Алфа“ с маси на открито и гледка към залива. Взе алкохолни коктейли „Писко“, седна срещу него и го фиксира със замислен поглед. Карл отпи от коктейла и установи, че е страхотен. Гневът му започваше да утихва. Говореха си за дреболии, пиеха и се грееха на късното следобедно слънце. По някое време преминаха от аманглийски на испански. Седяха отпуснати на столовете. Никой от двамата не подхващаше флирт.

Накрая телефонът на Ровайо прекъсна идилията. Тя сви устни, извади го и го вдигна към ухото си, на аудиорежим, без картина.

— Да? — Заслуша се, после пак направи физиономия. — Пътувам към къщи, защо?

Мъжки глас долиташе пискливо откъм телефона, далечен и неразбираем.

— Рой, не съм се прибирала от трийсет, не, чакай… — Погледна си часовника. — От трийсет и пет часа. Не съм спала от дванайсет, а и тогава дремнах само час — час и половина на дивана в службата…