Рейес се напрегна, но жената направи друго почти недоловимо движение с глава и той отстъпи. Гутиерес седна внимателно на стола и примижа от болка. Потупа джобовете си за пакета цигари, намери го и лапна една. Завъртя крайчето й, то се разкъса и припламна. Издиша дима през устата и го пое обратно през носа. Севги реши, че се опитва да спечели време. Инфохакерът сви рамене.

— Е, какво ви интересува?

— „Гордостта на Хоркан“ — каза Рейес.

— Да, споменахте го вече. Голям кораб, потегли за Земята миналата година. Чух, че паднал в морето. — Издиша нова струя светъл дим. — И какво по-точно?

— Защо си го направил?

— Какво да съм направил?

Двете колониални ченгета се спогледаха с театрално раздразнение. Рейес тръгна към хакера, пукаше пръстите на ръцете си.

— Задръж — каза жената. Прозвуча репетирано, особено след почти недоловимите сигнали, които двамата си бяха разменяли досега.

— Да, задръж, ако обичаш — съгласи се Гутиерес. — Смятате, че имам нещо общо с кораб, катастрофирал на друга планета? Така де, преди време наистина ме биваше. Но вече, уви, не е така.

— Ние чухме друго — изръмжа Рейес.

— И какво по-точно?

— Ти ни кажи, задник.

Гутиерес килна глава.

— Аз да ви кажа на вас какво сте чули вие? Да не съм телепат?

— Слушай, дрисльо…

Марсалис изпъшка драматично. На Севги й идеше да направи същото. Колегите й от Колониалната се проваляха с гръм и трясък.

Въпреки това останаха да изгледат записа до края. Разпитът направи още няколко пълни оборота, от спокоен разговор до средна телесна повреда и обратно, но по неспасяемо низходяща спирала. Гутиерес смучеше цигари и сила в спокойните периоди и издържаше бруталните методи на Рейес, когато им дойдеше редът. Не отстъпи и на милиметър. Изведоха го куцащ, с разцепена устна, насинено око и изкълчена китка. На излизане инфохакерът метна кървава усмивка към една от камерите. Мониторите за жизнените показатели се изключиха, след като той напусна стаята, старшият офицер обяви официално край на разпита и записът свърши.

Марсалис въздъхна.

— Сега доволни ли сте?

— Първо ми кажи какво мислиш.

— Какво мисля ли? Мисля, че освен ако не го подложат на професионални изтезания с електроди и психотропни вещества, Гутиерес няма да каже нищо свястно на тези нещастници от Колониалната полиция. Кога е бил разпитът?

— Преди два дни. Нортън е пратил заповед за арест вечерта, когато ние излетяхме за Истанбул.

— И оттогава го обработват?

— Едва ли. Само с това разполагаме. Не мисля, че ще увеличат натиска, освен ако не получат нещо солидно от нас.

— Да, а дори и тогава сигурно пак ще е губене на време. И на Земята, и на Марс фамилиите инвестират твърде много в хора като Гутиерес. Привличат най-добрите още в младежките им години и ги подлагат на същата синаптична обработка, която получават и агентите от тайните служби. От тях нищо не може да се изкопчи, по-скоро мозъците им ще се превърнат на каша, отколкото да издадат забранена информация.

— Мислиш, че наистина са му вградили нещо такова? — попита Ровайо невярващо.

— Ако работеше за мен, отдавна да съм го направил. — Марсалис се прозина и се протегна на стола си. — А не забравяйте и друго — че Гутиерес е инфохакер. Тези момчета буквално живеят във виртуална среда и са свикнали да се изключват от сетивните реалности на физическия свят, същите реалности, върху които въздействат изтезанията. За друго може и да не ги бива, но умението им да се дистанцират от собствените си тела е ненадминато. В началото, когато технологията беше още нова, а хакерите много по-безразсъдни, мнозина умираха от обезводняване или се задушаваха до смърт в апартаментите си, защото не са чули противопожарната аларма. Гутиерес веднъж ми каза, че по тялото си разбираш какво ще ти струва онова, с което се занимаваш. С годините той се е усъвършенствал до такава степен, че на практика никакъв разпит не може да го пречупи. А с фамилиите зад гърба му не го е страх и от физически увреждания, защото знае, че има кой да плати за поправката.

— От смъртта го е страх обаче — сопна се Севги.

— Да, и това е част от вашия проблем. Колониалната администрация е банда разбойници, спор няма, може да те ступат, да те притиснат, но няма да те убият, освен неволно. Виж, хората, за които Гутиерес работи, фамилиите, те са друго нещо. Ако решат, че е проговорил, или дори че е възможно да проговори, няма да се колебаят и секунда. Ще го премахнат незабавно и той го знае. Така че, да, Гутиерес го е страх от смъртта като всички. Но не го е страх от празни заплахи.

Поседяха мълчаливо няколко секунди с лица към тъмните лазерни екрани. После Севги погледна Ровайо и я попита:

— Би ли ни оставила за няколко минути?

— Не — каза той веднага щом останаха сами.

— Не съм казала, че…

— Знам много добре накъде биеш и ти казвам, че няма да стане. Забрави. Те са на Марс, Ертекин. Видя записа. Мислиш, че мога да уплаша Гутиерес повече от онези двамата? От двеста и петдесет милиона километра?

— Да — спокойно каза тя. — Мисля, че можеш.

Той поклати глава. В гласа му се прокрадна раздразнение.

— И защо, ако мога да попитам?

— Защото се познавате. Аз съм ченге, Марсалис. Единайсет години съм изкарала на служба, така че недей да пренебрегваш полицейските ми инстинкти, ако обичаш. Видях те как реагира, когато името му изскочи при сканирането с н-джина. Видях те и как го гледаше сега, на екрана. — Пое си дълбоко дъх, после издиша шумно. — Именно Гутиерес е нагласил системата така, че да се събудиш на половината път към Земята, нали?

— Така ли мислиш? — Този път в гласа му нямаше абсолютно никаква емоция.

— Да, така. — Марсалис седеше като истукан и това й вдъхна увереност. — Съвпадението е твърде голямо, за да е случайност — две тринайски, които се събуждат по-рано от предвиденото. Според мен ти си сключил някаква сделка с Гутиерес, за да спечелиш лотарията, само че впоследствие Гутиерес се е отметнал. Нещо не му е харесало. И те е засилил към дома с лек ритник за довиждане. Нагласил е системата да те събуди предварително, с надеждата, че ще откачиш преди пристигането на спасителния кораб. Така е станало, нали?

Той обърна към нея глава, както я беше отпуснал на високата облегалка, погледна я и тя изведнъж и за пръв път от дни насам се уплаши от него.

— Нали си ченге — хладно каза той. — Всичко ти е ясно, така че за какво съм ти аз?

Тя скочи на крака, тръгна с бърза крачка към екрана, спря и се обърна да го погледне. Каза си, че не може да става и дума за отстъпление.

— За да погледнеш Гутиерес така, както току-що погледна мен, ето за това си ми нужен. Да го погледнеш в очите и да му кажеш, че ще го убиеш, ако не ни каже каквото знае.

— Това е стандартна оперативна процедура в нюйоркската полиция, така ли?

Севги изведнъж се озова на полето в покрайнините на Ню Йорк, обвита от утринна мъгла и воня на разлагаща се плът. Под замислените погледи на детективите от вътрешния отдел.

— Майната ти!

— Виждаш ли? Дори теб не мога да уплаша. А сме в една стая. Как тогава ще уплаша Гутиерес, който е на Марс?

— Знаеш какво имам предвид.

Той въздъхна.

— Да, знам какво имаш предвид. Имаш предвид митологията, легендите, нали? Мислиш, че щом Гутиерес е бил фен на тринайските, значи задължително вярва на всичките глупости за безмилостните генетични бойци. Само че той е на Марс, Севги. Делят ни стотици милиони километри празно пространство, които не можеш да прекосиш с едно щракване на пръстите. Имаш ли представа как се отразява това на всичките шибани човешки императиви, за които говори Якобсен? Как се отразява такова едно разстояние на любовта и лоялността, на доверието, на отмъщението? Марс не е просто друг свят, той е друг живот, по дяволите. Каквото стане там, си остава там. Върнеш ли се, то остава зад гърба ти. Все едно си сънувал сън и после си се събудил. Гутиерес ми помогна да се върна у дома. Никога няма да повярва, че бих се върнал на Марс, за да му отмъстя, камо ли пък по ваша поръчка.