— А каква е тя според вас?

— Едгар напусна почти седем месеца преди онзи кошмар. След цели осем години работа при нас.

— Къде е отишъл?

— Никой не знае. Един ден просто не дойде на работа. Попитах мистър Ръсел, но той отговори, че това не е моя работа.

— Ясно — кимна Шон. — А вие чухте ли се с Едгар?

— Ние с него бяхме приятели — сведе поглед Джуди. — Той… Той беше добър човек, но доста срамежлив.

— Не разбрах дали сте се чули с него — настоя Шон.

— Една вечер ми се обади. Ей така, без предупреждение. Попитах го какво става, защо вече не идва на работа. Той отвърна, че има нова служба, но не може да ми каже нищо повече.

— Обясни ли ви защо?

— Каза само, че става въпрос за нещо, хммм… чувствително… Точно тази дума употреби.

— А после обади ли ви се отново?

— Не. От начина, по който говореше, останах с чувството, че обаждането му е…

— Риск, който е поел? — помогна й Мишел.

— Да, точно така — вдигна поглед Джуди. — Риск от негова страна.

— Сигурно е държал на вас, след като го е направил — подхвърли Мишел.

— Аз също държа на него, и то много — разцъфна в усмивка младата жена.

Шон я огледа от глава до пети, изчака малко и подхвърли:

— Значи не вярвате, че е избил онези хора?

— Абсолютно. Познавам Едгар… Е, може би колкото всички останали. Но той не е убиец. Не би могъл да бъде просто защото психиката му не е такава. Беше изключително нежен и внимателен. На мравката път правеше.

Шон й подаде визитката си.

— Обадете ми се, ако си спомните още нещо.

Тя стисна картичката, но остана на място.

— Вие… Вие видяхте ли Едгар? — попита със запъване тя. — Имам предвид на онова… място?

— Да.

— Как е?

— Не е добре.

— Ще му предадете ли поздрави от Джуди? — Тя замълча за момент, после, вече с по-твърд глас добави: — Кажете му, че вярвам в неговата невинност.

— Ще му предам.

Качиха се в колата и потеглиха.

— Слава богу, че поне един човек проявява загриженост към Едгар — прошепна Мишел.

— Двама — поправи я Шон. — Забравяш доведената му сестра.

— Прав си.

— Значи един ден той просто не се появил на работа. Шефът му в данъчното си държи езика зад зъбите. Никой не знае нищо. После той поел риска да се обади по телефона на приятелката си, на която признал, че новата му работа е „чувствителна“.

— От друга страна, се оказва, че Мърдок е в спецчастите за борба с тероризма — намръщено добави Мишел. — Следователно става въпрос за националната сигурност или за някакъв шпионаж. А ти добре знаеш, че ненавиждам шпионажа…

— Искаш да кажеш, че зад тая работа се крие двойна или дори тройна постановка?

— Най-вероятно да.

— Значи смяташ, че този човек има нещо общо с шпионажа?

— Нищо чудно, особено при неговите способности.

— Не виждам какво друго може да им предложи, освен физическите си габарити — сви рамене Шон. — Но силно се съмнявам, че ЦРУ или другите шпионски централи поддържат баскетболни отбори. Значи отива да работи за шпионите, а после всичките тези неприятности се стоварват отгоре му. Новият му работодател трябва да има дойна крава.

— Нещата съвпадат. Само така могат да се обяснят всичките тези типове с черни костюми, сателитното проследяване и намесата на ФБР.

— Все пак бих искал да надникна в заключенията на патолога — въздъхна Шон.

— Да се надяваме, че в моргата ще бъдат по-любезни от онзи клоун в данъчното — направи гримаса Мишел. — От днес нататък трябва да съм готова за всякакви данъчни проверки.

Два часа по-късно Шон се сдоби със заключението на патолога и резултатите от криминологичните изследвания.

— Дано от всичко това да изскочи нещо — отбеляза Мишел.

— Не вярвам да е кой знае какво — поклати глава Шон. — Ако тук някъде е имало димящ пистолет, полицията отдавна да го е надушила. Според мен делото е наникъде не само защото Едгар Рой е заключен във федералната лудница.

— Със сигурност са повлияли и други фактори — кимна Мишел. — Нещастникът е бил обект на височайше внимание твърде дълго време.

— Което говори за силите, които са действали задкулисно.

— Да, плашещи сили.

— Дай да си вземем нещо за ядене и да видим какво има в това заключение.

Купиха си сандвичи и кафе. Шон разгърна папката и зачете, коментирайки детайлите с партньорката си.

— Никакви изненади. Труповете са били в различна фаза на разложение. Според патолога най-разложеният от тях е бил мъртъв почти от година. А най-пресният — от около два месеца.

— Това означава, че е убил шест души за по-малко от година.

— Имало е случаи и на по-активни серийни убийци. Освен това времето на заравяне горе-долу съвпада. Би могло да бъде и по-дълго. Ако телата са останали незаровени, по тях би трябвало да има ларви. Но дори да са били заровени, по тях пак могат да бъдат открити полезни неща, например червеи.

— Каква приятна тема по време на хранене — намръщи се Мишел и остави сандвича с риба тон в чинията си.

Шон прибра папката в куфарчето и огледа малкото заведение.

— Вдясно от теб някакъв тип с пуловер и джинсово яке прави отчаяни усилия да прилича на студент. Той е…

— Знам. Засякох го още преди десетина минути. Под якето си крие пистолет, а в ухото му има миниатюрна слушалка.

— ФБР?

— Вероятно. Какво ще правим?

— Ще действаме според наръчника. Преди всичко не трябва да усети, че сме го разкрили.

Мишел отново посегна към сандвича си.

— Веднага ми се върна апетитът — каза тя.

— Но едно друго нещо може да го прогони…

Сандвичът спря на сантиметър от устата й.

— Има нещо в заключението на патолога, което ме озадачава — подхвърли Шон.

— Изгарям от нетърпение да го чуя.

— Каква беше почвата в хамбара на Рой?

— Червеникава глина, разбира се. Това е Вирджиния. Защо питаш?

— В доклада е отбелязано, че по всички тела са открити следи от пръст, която е различна от тази в хамбара.

Сандвичът на Мишел отново се върна в чинията.

— Но това е възможно само ако…

— Извинете — обади се един глас до тях.

Двамата едновременно вдигнаха глави. Човекът с джинсовото яке стоеше на крачка от масата им.

— Какво има? — попита Шон, ядосан от факта, че не беше забелязал приближаването му.

— Бихте ли ме последвали навън?

— А защо да го правим? — попита Мишел, докато дясната й ръка се плъзгаше към пистолета на колана, а лявата се свиваше в юмрук.

— Да го направим цивилизовано — предупредително рече непознатият.

— Аз пък казвам изобщо да не го правим! — сопна се Мишел.

Мъжът бръкна под якето си и това беше първата му грешка.

Мишел рязко се завъртя и левият й крак се заби в слабините му. Той отлетя назад и блъсна съседната маса в стената.

Втората му грешка беше, че не се отказа. Преди да направи дори крачка, сабленият удар с левия крак го улучи в брадичката, вдигна го във въздуха и го стовари по гръб върху пожълтелия линолеум. Шон скочи на крака и смаяно се наведе над него.

Онемели от изненада, малцината останали клиенти — предимно възрастни хора, наблюдаваха развоя на събитията, без да помръднат от местата си.

— Малко недоразумение, нищо повече — успокоително им подхвърли Мишел. — Ей сега ще дойдат да го изнесат. А вие се хранете спокойно и не забравяйте да си поръчате десерт. — Тя посочи мъжа на пода. — Той плаща! — Замълча за миг, после се обърна към Шон и тихо подхвърли: — Давай да изчезваме от тук, преди да се е появил ударният отряд. Няма да можем да си допием кафето.

Той кимна, хвърли няколко банкноти на масата и каза:

— Здравата сме загазили, ако тоя е федерално ченге.

— Не се легитимира, освен това посегна към оръжието си. — Върхът на обувката й отметна якето и на колана му проблесна пистолет.

— Въпреки това — поклати глава Шон.

— Ще прекосим този мост, когато стигнем до него. В личен план започва да ми писва от начина, по който ни подмятат кавалерите на значката и палката. Освен това търпението не е сред моите добродетели.