— В замяна на това Шон е страхотен адвокат по наказателни дела — успокои я Мишел. — Имал ги е стотици.

— Да, ама в момента го няма, а аз изпитвам сериозни затруднения с изготвянето на документите за съда.

— Страхувам се, че в това не мога да ти помогна — въздъхна Мишел.

— Мърдок пак беше тук.

— Какво искаше, по дяволите?

— Прояви специален интерес към работата ми в момента.

— Естествено.

— Струва ми се, че се отдалечаваме от истината. Бавно, но сигурно.

— Достатъчно е да открием едно малко късче от мозайката и всичко ще си дойде на мястото — успокои я Мишел.

— Не бива да разчитаме на това — възрази Меган.

— Е, ще ни трябва и малко късмет.

— Предполагам, че е така.

— Предлагам ти да поспиш. Ще се видим на закуска, точно в девет. Тогава ще поговорим повече. В момента просто ми се затварят очите.

— Добре — въздъхна Меган. — Но мисля да заключа вратата и да я подпра с бюрото.

— Идеята не е лоша — кимна Мишел, после стана и се насочи към стаята си.

Прозя се широко, а после изведнъж се разсъни. Бе доловила някакво движение на долния етаж. В първия момент помисли, че е мисис Бърк, но нямаше причини старата дама да се придвижва на тъмно в собствения си мотел. Тя измъкна пистолета си, приклекна и пропълзя обратно по стълбите. Вниманието й беше насочено към движението долу. Моментално разбра, че става дума за млад човек — пъргав, гъвкав и добре трениран. Мисис Бърк просто не беше в състояние да се придвижва толкова безшумно.

— Максуел, ти ли си?

— Добкин?

— Ако си извадила пистолет, прибери го. Не искам да бъда застрелян по погрешка.

— В такъв случай не се промъквай посред нощ в чужди къщи.

— Имам ключ. Освен това съм полицай.

Мишел прибра пистолета и се спусна по стълбите.

— Насам.

Добкин застана пред прозореца, фигурата му се очерта на лунната светлина. Беше с униформа и изглеждаше нервен.

— Горе ли е партньорът ти? — попита той.

— Не — отвърна тя. — Какво става?

— Не си ли чула?

— Какво да съм чула?

— Преди около час са открили Карла Дюкс мъртва в дома й.

Пилотът се справи добре с въздушните течения над Ист Ривър и самолетът докосна пистата на „Ла Гуардия“ точно навреме. Шон беше сред последните пътници, които преминаха през ръкава, но ускори ход веднага след като влезе в терминала. Непознатият беше далеч напред и крачеше бавно и спокойно. Малко преди кацането стюардесата беше съобщила към кой изход трябва да се насочат пътниците за краткия полет до Вирджиния. Никой не бързаше, защото до полета имаше цели три часа.

Шон се отби в близкия бар и си взе кафе и сандвич с яйца. После бръкна в джоба си и включи джиесема. Мишел го беше търсила няколко пъти и той побърза да я набере.

— Слава богу — прозвуча гласът й в мембраната. — Няколко пъти те търся, но телефонът ти беше изключен. Имам куп новини.

— Не ми казвай, че още някой е умрял — подхвърли той.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Какво? — помръкна той. — Просто се пошегувах. Кой?

— Карла Дюкс. Научих го от Добкин, който се появи в мотела малко след като се прибрах.

— Посред нощ? — подозрително попита Шон. — Защо го е направил?

— Не знам. Може би още се чувства задължен за оная работа с Мърдок. Но това не променя нещата. Жената е мъртва, заподозрян няма. Случаят е поет от ФБР.

Шон отпи глътка кафе и захапа сандвича. Беше гладен, защото по време на полетите не предлагаха храна. Вече не помнеше кога за последен път беше слагал нещо в уста и мазният сандвич му се стори адски вкусен.

— Каза ли на Добкин какво видяхме снощи? — попита той.

— Ти да не си пиян? — сопнато отвърна Мишел. — Разбира се, че не. Първо исках да говоря с теб.

— Не искам да бъда обвинен във възпрепятстване на разследването, но и не съм готов да се обвързвам с каквото и да било — мрачно отвърна Шон.

— Значи засега мълчим и изчакваме?

— Точно така.

— Ако Дюкс е била убита поради разговора си с човека, когото следиш, нещата бързо могат да поемат в опасна посока.

— Така е, но ако успея да открия за кого работи, това ще бъде огромна крачка напред.

— Ако преди това не ти видят сметката.

— Ще внимавам. А ти си отваряй очите и пази Меган.

— Как мислиш да го проследиш във Вашингтон?

Шон погледна към магазина за подаръци в другия край на залата.

— Все ще измисля нещо. Ще ти звънна, когато стигна до базата му.

Той изключи телефона, хвърли поглед към непознатия, който седеше на една от пейките с разтворен на коленете лаптоп, и забърза към магазина за подаръци. Две минути му бяха достатъчни, за да открие онова, което търсеше.

Пожарникарски шлем играчка, плюс тубичка лепило. Насочи се към тоалетната, влезе в една свободна кабинка и разтвори кутията. Пръстите му сръчно откъснаха златната пластмасова значка в предната част на шлема. Със свободната си ръка измъкна картата на частен детектив и залепи значката на обратната й страна, използвайки тубичката. После прибра картата в джоба си, изхвърли кутията, шлема и лепилото в кошчето за боклук, изми лицето и ръцете си и забърза обратно.

Полетът до летище „Дълес“ се изпълняваше от двумоторен реактивен самолет на „Канейдиън Риджънъл“, нает от авиокомпания „Юнайтед“. Шон се качи на борда преди неговия човек, зае едно свободно място в дъното на салона и разтвори вестника, който някой беше оставил в джобчето на облегалката пред него. Обектът си избра място няколко реда пред него, внимателно сгъна сакото си и го остави в багажното отделение над седалките. Едновременно с това говореше по телефона, но Шон беше твърде далече, за да чуе нещо. После вратите се затвориха и стюардесата напомни всички електронни уреди да бъдат изключени. Мъжът прибра телефона в джоба на панталона си и седна. Минута по-късно машината излезе на пистата за рулиране и рязко увеличи скоростта си. Пръстите на обекта побеляха върху страничната облегалка.

Доста нервен пътник, отбеляза наум Шон.

Издигнаха се във въздушното пространство над Ню Йорк и описаха плавен завой на юг. Самолетът продължаваше да набира височина. Не след дълго бордовите компютри регистрираха достигането на въздушния коридор за полета, поставиха машината в хоризонтално положение и фиксираха скоростта на 880 километра в час.

Трийсет минути по-късно започнаха снижаването към летище „Дълес“. Навлязоха в гъсти облаци, корпусът започна да се тресе от силната турбуленция, която ги подхвърляше в различни посоки. Шон гледаше как дясната ръка на обекта стиска страничната облегалка при всяко разтърсване на кабината.

Тоя никога не би издържал задължителните тестове за постъпване в Сикрет Сървис, помисли си той.

Кацнаха без проблеми и самолетът започна да рулира към терминал В. Пътниците слязоха. Мястото беше подбрано така, че да не се налага превоз от по-далечните терминали към изхода и чакащите там посрещачи.

Шон последва обекта си, който се насочи към изхода, използвайки различни стълби и ескалатори. Човекът тръгна към въртележката за получаване на багажа, а той моментално отгатна какво предстои. Обектът пътуваше без багаж, а това означаваше, че някъде там ще го чака шофьор.

Ето го най-трудния момент от проследяването.

Водачите на лимузини се бяха наредили около въртележката за багажа с големи табели в ръце. Шон се напрегна в мига, в който обектът махна към един от тях. На белия картон, който едрият мъж държеше, беше изписано името на пътника.

Мистър Ейвъри?

Двамата се насочиха към изхода. Шон ги последва, като бързо огледа стоянките за таксита, пред които се извиваха внушителни опашки. Ейвъри и шофьорът му крачеха към насрещния паркинг, където обикновено чакаха служебните лимузини.

Беше време за действие.

Шон се насочи с решителна крачка към близката опашка, извади служебната карта и я размаха пред очите на униформения служител, който се грижеше за реда. Направи го бързо и уверено, позволявайки на човека само да зърне златната значка.