Шон отново се обърна назад.

— Случайно да разполагате с домашния номер на Хилари?

Меган му го продиктува от списъка в джиесема си. Той го набра и зачака.

— Хилари? Обажда се Шон Кинг. Имам един бърз въпрос.

Попита за къщата на Бърджин и притисна телефона към ухото си.

— Да, разбрах. На какво разстояние сте от там? — Нова пауза, после: — Ще отскочите ли с колата да проверите за някакво оживление около нея? Благодаря много. Ще чакаме да се обадите. О, и още нещо: да сте имали посещение от ФБР? Имам предвид в кантората. Никой? Добре, благодаря.

Изключи телефона и погледна към Мишел, чиито очи шареха от двете страни на пътя като лъчи на маяк.

— Нещо подозрително?

— Едва ли ще засечем червената точка на оптиката преди попадението — сви рамене тя.

Вероятно дочула репликите, Меган бързо се смъкна надолу на седалката.

— Дълго ли ще имате нужда от мен тук? — попита тя.

— Може би.

— Но в даден момент все пак ще се наложи да се върна обратно — промълви тя, гледайки с нарастващо притеснение сгъстяващата се тъмнина около колата.

— Всички се надяваме по някое време да се приберем у дома. За съжаление това вече не важи за Тед.

Усетила промяната в тона му, Меган побърза да каже:

— Не си мислете, че искам да избягам, но…

Шон отново се обърна да я погледне.

— Изобщо не ми приличате на страхливка, Меган. Не се поколебахте да вземете самолета до тук. Видяхте пораженията на колата ни, но не подвихте опашка. Все неща, за които се иска кураж.

— Честно казано, бях на ръба — призна Меган. — Но искам да помогна с каквото мога.

— Поведението ви заслужава похвала — кимна Шон, после изведнъж се сети за нещо: — Хилари напускала ли е офиса през деня?

— Да. Когато се върнах от съда, тя беше навън. Нещо във връзка с погребението на мистър Бърджин. Но докато бях там, никой не се появи.

— Ясно — каза Шон и зае нормално положение на седалката си. — Но аз изобщо не съм сигурен кога ще освободят тялото.

— Господи! — изхлипа Меган. — Още не мога да повярвам, че е мъртъв!

По лицето й потекоха сълзи. Шон се пресегна и взе ръката й.

— Всичко ще бъде наред, Меган — опита се да я успокои той.

— Но не можете да обещаете, нали?

— Така е. Мога да обещая, че ще направим всичко възможно да стане така.

Меган тръсна глава и избърса сълзите си.

— Край! — обяви тя. — Вече съм спокойна. Никакъв плач.

— Срещу скръбта няма закони — поклати глава Мишел.

— Според мен обстоятелствата тук са такива, че едва ли имаме време да скърбим.

Шон и Мишел си размениха погледи, в които се четеше уважение.

— И така, какъв е дневният ред? — попита с укрепнал глас Меган.

— Прибираме се в „Мартас Ин“, вечеряме, а после варим голяма кана кафе и започваме преглед на материалите — отвърна Шон.

Телефонът на Мишел звънна около час по-късно. Беше Ерик Добкин от щатската полиция на Мейн. Мишел мълчаливо го изслуша и прекъсна линията.

— Иска да се срещнем — късо поясни тя. — Имал някаква информация за нас. Предлагам да ви оставя в мотела и да отскоча да се видя с него. Това ще ни спести време.

— След случилото се преди няколко часа мисля, че не бива да се разделяме — възрази Шон.

— Аз мога да се грижа за себе си.

— Знам. Имах предвид себе си и Меган.

— Аз владея таекуондо — обади се Меган. — Имам зелен пояс.

— Прекрасно — кимна Шон, опитвайки да скрие усмивката си. — Но ако използват досегашните си методи, положително ще останат далеч от желязната ви хватка.

— Ооо!

Очите му се прехвърлиха на Мишел.

— Добре, иди да се срещнеш с Добкин — реши най-сетне той. — И бездруго не ни трябваш при обсъждането на юридическите въпроси. Къде ще се видите?

— В дома му. Той ми даде адреса.

— Добре. Но бъди готова за игра на високо ниво. През цялото време. Ясно?

— Аз владея само тази игра, Шон. Мислех, че това отдавна ти е известно.

Къщата на Ерик Добкин се оказа на близо километър извън обхвата на джипиеса и Мишел отново набра телефона му, за да получи допълнителни указания. В крайна сметка зави зад някакъв ъгъл и видя светлините й. На алеята пред нея беше паркиран последен модел пикап додж, до който се гушеше миниван крайслер с три детски столчета, монтирани на задната седалка.

„Охо, рече си тя. Обзалагам се, че в този дом не се спи много.“

Къщата беше изградена от борови трупи, с покрив от кедрово дърво и входна от врата от солиден бук. Градинката пред нея отдавна беше изгубила лятната си свежест.

Тя почука.

Някъде отвътре се разнесоха леки стъпки. Вероятно на съпругата. В главата й изплува разположението на стаите, за което можеше да съди по екстериора.

Антре, три спални около просторна дневна, кухня отзад. Без гараж. Което в Мейн си беше чиста лудост. Голяма и малка баня. Трупите на външните стени изглеждаха солидни, прилепени плътно една до друга.

Вратата се отвори. Жената беше дребна, с момченце в ръце. Добре оформеното й коремче свидетелстваше, че чака още едно, и то скоро.

— Аз съм Сали, а вие трябва да сте Мишел — приветливо рече тя, въпреки че в гласа й се долавяше лека умора. — Това е Адам, най-големият. Току-що навърши три. — Момченцето я гледаше втренчено и смучеше палеца си.

— Имате три, нали?

— Как разбрахте?

— От столчетата във вана.

— Наблюдателна сте. Ерик каза, че двамата с партньора ви сте добри в работата си. Да, имаме три момчета. — Ръката й леко потупа издутия корем. — И четвърто на път. Всяка година по едно.

— Не си губите времето — рече Мишел, влезе в антрето и дръпна ципа на якето си.

— Нещо за пиене? — попита Сали. — Ерик ей сега ще дойде. Довършва нещо в кабинета.

Мишел се огледа, преди да отговори. Кабинет? Значи беше пропуснала едно помещение при предварителните изчисления.

— Не, благодаря — отказа тя.

Сали изчезна. Минута по-късно се появи Добкин, облечен с дебели джинси, бяла памучна риза и скиорско яке без ръкави. Русата му коса беше леко сплъстена, вероятно от продължителното носене на шапката.

— Времето е доста хапливо — рече тя.

— Хапливо ли? — развеселено я погледна той.

— Е, може би по южняшки стандарти. Къщата ти е на края на света.

На лицето му изплува усмивка.

— Няма и осем километра до първия светофар. Трябва да видиш къде живеят някои други хора. Наистина на края на света.

— Сигурно си прав.

— Партньорът ти е зает, а?

— Опитва се да покрие всички бази. Благодаря ти за обаждането. Предполагам, че не ти е лесно.

— Ела да отидем отзад.

Минаха покрай кухнята. През отворената врата се виждаше Сали, която хранеше Адам и още едно, около двегодишно хлапе, което беше толкова сънливо, че всеки момент щеше да забие нос в чинията пред себе си. Най-малкото вероятно е вече в леглото, съобрази Мишел.

Влязоха в малко помещение, обзаведено със старо мръсносиво бюро, дъсчена лавица на стената и изподраскан шкаф за документи с две чекмеджета. Върху бюрото имаше включен червен лаптоп „Дел“. До него лежеше затворена метална кутия, в която Добкин най-вероятно държеше служебния си пистолет. При три любопитни хлапета в къщата това беше задължително.

Прозорецът гледаше към задния двор. Правоъгълният син килим правеше каквото може, за да смекчи голотата на дъсчения под. Добкин се настани зад бюрото и посочи стола с кожена облегалка пред него. Мишел го придърпа и седна.

Погледът му се насочи към кръста й.

— Ново желязо, а?

Тя погледна надолу към зиг-зауера, който стърчеше изпод якето.

— Налага се, особено когато си в Мейн. А и Мърдок не даде смислен отговор на въпроса кога ще ми върне оръжието.

— Чух, че сте отскочили до „Кътърс Рок“ да се видите с Едгар Рой.

— Да. Мястото е доста впечатляващо. Не са пестили парите.

— Така е. Откриха доста работни места, и то добре платени. А това никога не е излишно.