— Благодаря, че ме приехте, сър — изправи се тя.

— Добра работа, Елън — разтърси ръката й той. — Много добра работа.

Докато крачеше по обратния път, Фостър оглеждаше широките прозорци по коридора, сякаш искаше да им вземе мерки за нови пердета.

Имаше чувството, че в момента всичко е възможно. Абсолютно всичко.

Шон гледаше през прозореца, а Мишел почистваше пистолетите им на кухненската маса. Току-що се беше обадил на Меган Райли, която беше много разстроена от факта, че продължават да я пренебрегват, и мрачно обяви:

— Оттеглям се от защитата!

— Моля те, Меган, не го прави! Нуждаем се от теб.

— Нуждаеш се от един здрав ритник в задника, Шон!

— Ти си част от екипа.

— Не се чувствам като част от нищо. Не виждам смисъл. Вече дори не живея там, където живеете вие. Прибирам се във Вирджиния, а ти можеш да минеш през мотела, за да прибереш документите по делото.

— Дай ни още два дни, Меган! Наистина се нуждаем от теб.

— Само приказки, Шон. Къде остана действието?

— И твоето време ще дойде, обещавам ти.

Младата жена дълго мълча.

— Добре, Шон — въздъхна най-сетне тя. — Нека бъдат два дни. Но след това си тръгвам.

Той предаде разговора на Мишел, която бавно кимна.

— Не я обвинявам. Но ако напусне кораба, ще трябва да търсим друг адвокат. Или ще се наложи ти да поемеш защитата.

— Но тя знае много, а това означава, че ще бъде изложена на опасност.

— Така е, но не виждам какво можем да направим.

Шон измъкна телефона от джоба си и изчете току-що пристигналия есемес.

— По дяволите!

— Какво има? — вдигна глава Мишел.

— Някой ми е оставил съобщение. Докато съм говорил с Меган.

Включи телефона и изслуша посланието.

— От кого е?

— От Питър Бънтинг.

— Какво иска?

— Да поговорим.

— Значи Кели Пол беше права, че сам ще ни потърси.

Шон бързо набра номера. Насреща вдигнаха на второто позвъняване.

— Ало?

— Обажда се Шон Кинг.

— Благодаря, че се свързахте с мен.

— Изненадан съм, че се чуваме след последната ни среща. Ние с партньорката ми извадихме голям късмет, че все още дишаме.

— Не знам какво е станало, след като се разделихме — отвърна Бънтинг. — Но въпреки това се извинявам, ако съм ви поставил в опасност. Не съм имал подобни намерения. Останалата част от нощта беше доста неприятна и за мен.

— Ясно.

— Не ми вярвате, нали?

— Напротив.

— Искам да се видим.

— Това вече го чух по гласовата поща. Защо?

— Имам едно предложение.

— Променихте мнението си, а?

— И така може да се каже.

— Притиснали са ви здравата, нали?

— Искам да знам само едно: с вас ли работи Кели Пол?

— Кой?

— Нямаме време за игрички! — раздразнено извика Бънтинг. — Да или не?

— Да — отвърна след кратко колебание Шон.

Насреща настъпи тишина.

— Бънтинг? — остро попита Шон.

— Тук съм. Наистина трябва да се срещнем.

— Но как ще се измъкнете от тях? Знаете, че ви наблюдават. А най-вероятно подслушват и този разговор.

— Невъзможно — отсече Бънтинг.

— Защо?

— Защото използвам кодираща технология, с която не разполага дори президентът на Съединените щати. Напълно недостъпна за АНС и сродните й агенции. Тя покрива и вашия телефон от мига, в който го включихте.

— Но това не отговаря на въпроса как физически ще им се изплъзнете.

— Оставете това на мен. Ако бях тъпак, едва ли щях да изградя бизнес за един милиард долара в областта на разузнаването.

— А семейството ви?

— Ще имам грижата. Предполагам, че сте близо до Едгар Рой. Да се срещнем някъде по средата, става ли? Например в Портланд, щата Мейн?

— Кога?

— Довечера.

— Къде по-точно в Портланд?

— В един ресторант на крайбрежната улица, казва се „При Кланси“. Не затварят по-рано от полунощ. С жена ми ходехме там, когато бяхме гаджета.

— Имайте предвид, че ако сте намислили нещо…

— Семейството ми е в опасност, мистър Кинг. Длъжен съм да взема всички предпазни мерки.

Шон замълча, вслушвайки се в напрегнатото дишане на човека отсреща.

— Добре, ще се видим в Портланд — отвърна най-сетне той.

На следващата вечер семейството на Бънтинг излезе на обичайната разходка — разбира се, в компанията на двамата охранители, които крачеха няколко метра след тях. Времето беше все така студено и по тази причина фамилията беше облечена подобаващо — с шапки, ръкавици и шалове. Хванал ръката на съпругата си, Питър Бънтинг не провери нито веднъж джиесема си за входящи съобщения.

Двайсет минути преди това пред къщата им спря камион за доставки на мебели, в каросерията на който имаше три големи сандъка. Не беше нещо необичайно, защото мистър Бънтинг беше известен с честите покупки на ново обзавеждане.

Наблюдателите на отсрещния тротоар видяха да внасят в къщата три големи сандъка, които малко по-късно бяха натоварени обратно в каросерията, очевидно празни. Но това не важеше за единия от тях. Камионът забоботи надолу по улицата, а скритият вътре Бънтинг се молеше на Бога всичко да мине успешно. Така изминаха три километра. Никой не ги спря и той вдигна капака, изскочи навън и седна на металната извивка над калника.

Не мислеше за опасното положение, в което се намираше. Не мислеше нито за Едгар Рой, нито за Е-програмата. Всичките му безпокойства бяха свързани с безопасността на съпругата и децата му. Съвсем скоро те трябваше да изпълнят следващата точка от плана му, а той горчиво се упрекваше, че ги беше замесил в опасния си план. И горещо се молеше той да успее.

Трябваше да успее.

Разходката на семейството приключи след около час и те се прибраха в дома си. Децата се втурнаха към стаите си, а Джули Бънтинг съблече палтото си и го закачи в гардероба. После се обърна към мъжа, който също свали шапката, ръкавиците и шала си. Той беше проникнал в къщата в сандъка, с който Бънтинг се беше измъкнал.

— Питър каза, че знаете какво да правите — подхвърли тя.

Мъжът имаше същия ръст и стойка като съпруга й, а дрехите, които носеше, го превръщаха в пълен негов двойник.

— Знам, мисис Бънтинг — кимна той. — През цялото време ще бъда до вас.

Джули седна на един стол във фоайето. Когато съпругът й я запозна с онова, което предстоеше да направи, малкият й затворен свят буквално рухна. Тя беше умна и образована жена, изцяло отдадена на семейството си, което обаче не означаваше, че живее под стъклен похлупак. Кръвта й се смрази от малкото, което Питър пожела да сподели с нея.

Никога не се беше интересувала с какво точно се занимава той. Знаеше, че работи за сигурността на държавата, но нищо повече. Приемаше охраната като част от неговата работа, а и поради факта, че богато семейство като тяхното се нуждае от сигурност. Всичко останало беше свързано със собствения й начин на живот — семейството, благотворителната дейност, блестящият социален живот на онези нюйоркчани, които разполагат с достатъчно пари за харчене. Беше всичко, което искаше.

Сега обаче нещата се промениха. Студената реалност я отрезви. Изпитваше вина, че толкова дълги години беше обръщала гръб на неговия свят, който й бе осигурил такъв чудесен живот.

— В опасност ли си? — беше го попитала тя.

Обичаше съпруга си. Бяха се оженили още преди да стане богат. Изпитваше дълбока загриженост към него, би дала всичко за сигурността му.

Той не отговори, но мълчанието му беше по-красноречиво от всякакъв отговор.

— С какво мога да ти помогна? — беше следващият й въпрос.

Така стигнаха до изработения в детайли план.

В момента предстоеше да реализират втората му част, за която изрично беше настоявал съпругът й. Тя вече беше наясно защо. Той търпеливо я въведе във всичките му фази и престана едва след като се увери, че тя ще се справи без грешка. Децата бяха подготвени, прислугата — също. Тя направи всичко възможно нещата да изглеждат като игра за най-малкото, но другите две отлично съзнаваха, че става нещо много сериозно.