— Което отново повдига въпроса как така е станал защитник на Рой. Той би трябвало да го помоли, но никъде в документите не е отбелязано, че двамата са имали и предишни професионални контакти.

— Може би мистър Бърджин е бил нает от семейството му?

— Това щеше да бъде следващият ми въпрос, но в папките липсват платежни документи.

— Според мен Хилари държи тези неща отделно.

— Липсва и кореспонденция с клиента, която би трябвало да фигурира сред документацията.

— Може би съм я пропуснала, макар че уж прибрах всичко.

Телефонът на Шон иззвъня. По ирония на съдбата насреща беше Хилари.

— Току-що се връщам от дома на мистър Бърджин, Шон — съобщи тя. — Там няма никой.

— Няма сега, но може би е имало преди.

— Мястото е доста изолирано, до къщата се стига през чужд имот. Познавам жената, която живее там. Не е забелязала нито полиция, нито агенти на ФБР, въпреки че не е излизала от дома си.

— Добре, Хилари, много съм ви благодарен за услугата. Меган е тук, при мен. Да, току-що долетя. Заедно с папките по делото. Но в тях няма нито дума за самоличността на хората, които са наели Тед. Не може да е Рой, или поне аз мисля така. Папката с кореспонденцията също я няма. На кого изпращахте фактурите?

— Няма фактури.

— Какво? Нима Тед е поел защитата му безплатно?

— Не знам, може би. Или е договорил друг начин на плащане.

— Но все пак някой трябва да го е ангажирал. И да е под държал контакт с него. Някъде трябва да има споразумение за юридическа защита, подписано от пълномощник на Рой.

— Не знам за такова споразумение.

— Това обичайно ли е за Тед?

— В смисъл?

— В смисъл да крие самоличността на клиентите си от вас?

Преди да отговори, Хилари мълча в продължение на няколко дълги секунди.

— За пръв път постъпи така — отвърна тя след кратка пауза.

— Добре, Хилари, благодаря. — Шон изключи телефона, извърна се към Меган и въздъхна. — Мистерията се задълбочава.

Вратата рязко се отвори.

На прага се изправи агент Мърдок с няколко колеги зад гърба си.

— Меган Райли?

Младата адвокатка скочи на крака и разля чая си.

— Да?

— ФБР. Трябва да дойдете с нас! — Агентът се обърна към Шон. — Трябва да ми благодариш, че все още не съм те обвинил във възпрепятстване на разследването!

— Това няма как да стане.

— Ти си знаел, че тази жена има отношение към разследването!

— Има отношение, но не е пряк свидетел. А аз имам пълното право да провеждам свое собствено разследване.

Мърдок понечи да каже нещо, но Шон го изпревари:

— Всъщност аз ти направих услуга, като я докарах в Мейн. Предвид създалите се обстоятелства ще се наложи да ви изпратя сметката за самолетния й билет и разноските по пребиваването й тук.

— Има да чакаш! — изрева Мърдок и подхвърли на младата жена: — Да вървим, мис Райли!

Меган спря умолителен поглед върху Шон.

— Спокойно — рече той. — Звънни ми, като свършат, и ще дойда да те взема.

— Това няма да стане! — отсече Мърдок.

— Защо? Нима я задържаш против волята й?

— Не.

— Тогава ще я взема в мига, в който ми се обади.

— Внимавай какви ги вършиш!

— Съветвам те да направиш същото, агент Мърдок!

Питър Бънтинг нервно опипа вратовръзката си и кимна на служителя, който беше дошъл да го посрещне. Безброй пъти беше идвал тук, но сега беше различно. Сега щяха да му сритат задника, и то здравата.

Изведнъж се закова на място и се втренчи в мъжа, който излизаше от вратата, към която се беше насочил.

Мейсън Куонтрел беше с петнайсет години по-възрастен от него и по-нисък, с гърди на булдог и масивна челюст. Вълнистата му коса все още беше гъста, макар и посивяла. Чертите на лицето му бяха остри като ума му, очите му не пропускаха нищо. Той беше президент на Мъркюри Груп, една от най-могъщите компании в областта на националната сигурност, с два пъти по-големи приходи от фирмата на Бънтинг. В замяна на това обаче Бънтинг се беше възползвал от предимствата на платформата на Е-програмата, за да си осигури по-голямо влияние сред разузнавателната общност. Куонтрел беше от старата школа, която разчиташе на широка мрежа от внедрени агенти. Пчеличките си вършеха работата и захранваха държавната фабрика с хартиени доклади, които никой нямаше време да чете. Но това беше достатъчно за динозавъра, който печелеше милиарди долари на гърба на Чичо Сам. Куонтрел го беше наел направо от студентската скамейка, но по-късно Бънтинг успя да се отдели и да си изгради собствена империя. Преди две десетилетия Куонтрел беше детето–чудо в тъмните дебри на частния сектор, но Бънтинг постепенно го измести.

Двамата не бяха приятели. В някои отношения бяха дори нещо повече от конкуренти. Но във Вашингтон нямаше победители и победени, а само оцелели. Бънтинг беше наясно, че Куонтрел би направил всичко възможно да го свали от високия пиедестал.

— Изненадан съм да те видя тук — рече Куонтрел.

Бас държа, че е така, помисли си Бънтинг.

— Как върви бизнесът?

— Никога не е вървял по-добре.

— Така ли? Аз пък чувам други неща.

— Изобщо не ме интересува какво чуваш, Мейсън.

— Добре, добре, Пит — разсмя се Куонтрел. — Не карай дамата да те чака. Сигурно има да ти казва доста неща.

След тези думи той се обърна и се отдалечи по коридора. Бънтинг остана да гледа след него, сякаш броеше крачките му. Трепна едва когато служителят го докосна по рамото и промърмори:

— Министър Фостър ще ви приеме веднага, мистър Бънтинг.

Въведоха го в широкия ъглов кабинет с поликарбонатни стъкла на прозорците, които пропускаха достатъчно светлина, но не и куршуми. Той седна срещу жената зад бюрото, облечена в любимия си бледосин цвят. Елън Фостър беше на четирийсет и пет, разведена, без деца, амбициозна като него и изключително интелигентна. Такава и трябваше да бъде. До това ниво се стигаше през много гъсто сито. Беше руса, стройна и привлекателна, способна да бъде както желязната лейди, така и мила жена, която няма нищо против някой лек флирт. Това не беше нещо необичайно, особено в този град, в който медът и оцетът често се използваха като заместители на обичайните афродизиаци.

Фостър управляваше сравнителното новото Министерство на вътрешната сигурност, създадено след събитията от 11 септември. Посрещна го с леко кимване, но лицето й остана непроницаемо. Бънтинг знаеше, че като превъзходен тактик, тя бе оглавила най-голямата институция за сигурност в страната, която смучеше средства от държавния бюджет като гигантска прахосмукачка. Това предизвикваше завистта и нескритата омраза на останалите разузнавателни агенции. Но светът се беше променил и това беше основната причина за присъствието на Фостър в този кабинет. Тя се радваше на подкрепата и доверието на президента. Прекрасно знаеше, че те са по-ценни от злато. Вероятно затова си позволяваше да демонстрира великодушие към своите конкуренти, а може би го правеше просто защото знаеше, че в крайна сметка пак тя щеше да се наложи.

— Радвам се да те видя, Питър — надигна се от стола си Фостър. — Как е семейството?

— Добре, госпожо министър. Благодаря.

Тя посочи канапето и креслата в дъното на просторния кабинет. На масичката имаше каничка с кафе и чаши.

— Нека се поотпуснем малко — подхвърли тя. — Все пак срещата ни е неофициална, нали?

Бънтинг не се остави да бъде заблуден. Професионалните екзекуции се случваха именно по време на неофициалните срещи.

Седнаха.

— В коридора се сблъсках с Мейсън Куонтрел — подхвърли той.

— Предполагам — кимна Фостър.

— Нещо ново около „Мъркюри“?

Тя се усмихна и побутна захарницата към госта си. Очевидно нямаше намерение да отговори на този въпрос.

— Може би той не знае за…

— Да се съсредоточим върху теб, Питър — хладно го прекъсна тя.

— Добре.

Дамата нанесе удара си миг преди устните му да докоснат чашата.