— Прехвалената Е-програма май излезе от релсите.

Глътката кафе се оказа прекалено голяма и очите му се насълзиха от горещата течност. Той остави чашата и избърса устни с носната си кърпа.

— Действително имаме известни проблеми, но нещата са под контрол.

— В какъв смисъл?

— Правим всичко възможно да ликвидираме пропуските. Аз лично…

Тя вдигна пръст да го прекъсне, посегна към телефонната слушалка и произнесе две кратки думи:

— Докладите, моля.

Секунди по-късно в кабинета се появи сътрудник с делови вид, който постави една дебела папка на масичката и се оттегли. Фостър бавно я прелисти, а той стоически чакаше, преглъщайки с усилие ироничната забележка, която му беше на устата. Не е ли странно, че все още използвате хартиени носители?

— Качеството видимо се влошава. Полезната информация от Е-програмата се е свила с трийсет и шест процента. Самите доклади са объркани и неясни. Липсват предишната обосновка и логически заключения. Ти ме увери, че операцията няма да бъде засегната, но на практика е обратното.

— Вярно е, че летвата беше вдигната много високо, но…

— Ти прекрасно знаеш, че аз съм най-верният ти поддръжник — отново го прекъсна Фостър.

Това беше абсолютна лъжа, но Бънтинг покорно кимна.

— За което съм ви дълбоко благодарен. В тези тежки моменти за мен вие действително се проявихте като чудесен лидер.

Усмивката й продължи задължителните няколко секунди, след което се стопи.

— Но има хора, които не споделят моя ентусиазъм. С течение на времето Е-програмата започна да усвоява бюджетни средства на други агенции. Това е Светият граал на нашето време. По-голямо парче от баницата за едни означава по-малко за други.

Така е, но МВС прилапва най-голямото парче, помисли си Бънтинг.

— Въпреки всичко няма спор, че Е-програмата е изключително успешна — рече на глас той. — Тя предлага на страната далеч по-голяма сигурност, отколкото конкуренцията между отделните агенции. Този модел вече не работи.

— Не бих казала, че съм съгласна с тази оценка — бавно отвърна Фостър. — Но главният въпрос си остава: какво направи за мен днес? Варварите са на прага ни. Даваш ли си сметка какво ще се случи, ако тези неща станат публично достояние?

— Гарантирам ви, че това няма как да се случи.

— Не съм убедена, Питър — въздъхна тя и затвори папката. — Никак не съм убедена. На същото мнение са и други влиятелни хора. Когато директорът на ЦРУ научи, щеше да получи инфаркт. Според него това е колосална бомба с часовников механизъм, която всеки момент ще избухне. Какво би му отговорил?

Бънтинг отпи още една глътка кафе, за да спечели време.

— Аз съм твърдо убеден, че можем да променим нещата — заяви накрая той.

— Това ли е отговорът ти? — погледна го с недоумение тя. — Наистина ли?

— Точно така — твърдо отвърна той. Беше прекалено уморен, за да измисли нещо по-умно. Което също нямаше да има значение, защото жената насреща му очевидно вече беше взела решение.

— Може би не те разбирам, Питър — каза тя и направи малка пауза, за да придаде повече тежест на онова, което предстоеше да каже. — Някои хора са на мнение, че обстоятелствата налагат изпреварващ удар.

Бънтинг навлажни устните си. Той прекрасно разбираше какво означава това.

— Според мен би било крайно неразумно.

— Наистина ли? — вдигна вежди тя. — Какво ще препоръчаш тогава? Да изчакаме кризата да ни погълне? Това ли е твоята стратегия, Питър? Да се свържа ли с президента и да го уведомя какво предлагаш?

— На тази фаза е излишно да го безпокоим.

— Днес се държиш различно от разумния човек, когото познавам. Ще ти го кажа максимално ясно — това няма да рикошира върху нас по никакъв начин. Разбираш ли? Ако възникне подобна опасност, веднага ще нанесем изпреварващ удар.

— Аз ще направя всичко възможно подобно нещо да не се случи, госпожо министър.

Жената се усмихна на официалното обръщение.

После стана и му протегна ръка. Той я стисна, усещайки дължината на маникюра й. Тези нокти можеха да извадят очи. А може би да пробият кожата и да стигнат чак до сърцето.

— Не изгаряй мостовете, Питър. Иначе бързо ще откриеш, че няма на какво да стъпиш.

Бънтинг напусна кабинета с изправен гръб, опитвайки се да спаси поне част от достойнството си. Съзнанието му беше заето от една-единствена мисъл — да тръгне към Мейн. Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Фостър допи кафето си. Секунди по-късно в кабинета се появи мъжът, на когото беше изпратила текстово съобщение.

Джеймс Харкс застана мирно.

Метър и осемдесет и пет, около четирийсетгодишен, със сребърни нишки в късата тъмна коса. Изглеждаше заплашително силен, с огромни ръце и загрубели като рачешки щипки пръсти. Раменете му бяха масивни и мускулести, но въпреки това се движеше безшумно като котка. Плавно, пестеливо, без нито едно излишно движение. Този мъж беше изпълнявал много мисии за Америка и нейните съюзници. Винаги безупречно, без да допуска грешки.

Фостър допълни чашата си с кафе, но на него не му предложи.

Отпи една глътка и най-сетне се обърна да го погледне.

— Чули всичко?

— Да — кимна Харкс.

— Какво ти е мнението за Бънтинг?

— Умен и находчив, но без много възможности за избор. Не воюва с вятърни мелници, което означава, че не бива да го подценяваме.

— Не обели нито дума за инцидента със Сохан Шарма.

— Да, така е.

— Светът, в който живеем, става все по-непредвидим.

— Това е вярно. Имате ли нови заповеди?

— Ще ги получиш, когато му дойде времето. Но бъди готов.

Доловил лекото й кимване, Харкс побърза да се оттегли. Тя допи кафето си и се насочи към бюрото. Чакаше я работа. В защита на себе си и на родината. Точно в този ред.

„Кътърс Рок“. Малко преди полунощ.

Часовете за посещения отдавна бяха отминали. Пазачите наблюдаваха периметрите си. Спираловидната мрежа блестеше на ярката лунна светлина. По средната ограда течеше ток с високо напрежение, готов да овъгли всеки нещастник, който се докоснеше до нея.

Външният портал се разтвори да пропусне юкона. Без електронни проверки, без външен оглед на превозното средство. Без показване на лични документи и без физически обиск. После изсъскаха хидравличните амортисьори на вратите. В същия момент се отвориха и вратите на юкона. Питър Бънтинг слезе пръв. Огледа обстановката, а ръцете му машинално придърпаха полите на палтото. Придружаваше го младият му помощник.

Частният самолет го чакаше на едно летище за корпоративни клиенти, отстоящо на по-малко от час път с кола. От там бяха поели направо за „Кътърс“.

Карла Дюкс ги посрещна на входа.

— Здравей, Карла — поздрави я Бънтинг. — Как е положението?

— Не е проронил нито дума, мистър Бънтинг. Само седи и мълчи.

— Скорошни посетители?

— ФБР. Плюс онези частни детективи — Шон Кинг и Мишел Максуел. И мистър Бърджин, разбира се.

— И той не им каза нищо?

— Абсолютно нищо.

Бънтинг обнадеждено кимна. Беше използвал много връзки, за да назначи Карла Дюкс за директор на „Кътърс Рок“. Тя му беше предана до гроб, а в този момент той се нуждаеше от нея повече от всякога. Особено тук, в затвора. Никой не трябваше да разбере кой всъщност е Едгар Рой. Включително адвокатите му и ФБР.

— Кажи ми нещо за Кинг и Максуел.

— Настоятелни, умни, неотстъпчиви — бързо отвърна тя.

— Нищо изненадващо, защото са бивши агенти на Сикрет Сървис — обади се Ейвъри.

— Аз не обичам изненадите — каза Бънтинг и кимна на Дюкс. — Заведи ни при него.

Не след дълго се озоваха в същата стая, в която Шон и Мишел бяха провели срещата си с Рой. Минута по-късно се появи и затворникът. Надзирателите го настаниха на стола. Той веднага протегна дългите си крака и се втренчи в нищото.

— Това е всичко, благодаря — подхвърли Бънтинг, обръщайки се към Дюкс. — Изключи аудио и видео апаратурата, ако обичаш.