— Нали каза, че сме важни свидетели, и ни забрани да напускаме района?

— Промених мнението си. Можете да си тръгвате.

— Живеем в свободна страна — възрази Шон.

— Която всеки момент може да се превърне в несвободна! — отсече Мърдок.

Мишел го изчака да се отдалечи и пристъпи към един от служителите на бензиностанцията, който се мотаеше наблизо.

— Къде е най-близкият оръжеен магазин? — попита го тя.

— На около три километра на север, направо на пътя — отговори човекът. — Казва се „Форт Мейн Гънс“.

— Надявам се, че предлагат достатъчно модели пистолети.

— О, да. Вие стреляте, така ли?

— Само когато се налага.

Мишел напъха 9-милиметровия зиг-зауер в кобура на колана си и въздъхна с облекчение.

Шон развеселено я наблюдаваше.

— Не можеш без него, а? — подхвърли той.

— Защо ли имам чувството, че да имаш пистолет тук е добра идея? — невинно го погледна тя.

— Защото наистина е така.

— Успях да свикна с онзи хеклер, но трябва да призная, че винаги съм предпочитала зиг.

— Доколкото си спомням, по едно време носеше и глок.

— Знаеш как е — някои момичета си падат по обувки, а други по пищови.

— За пръв път го чувам.

Тя пъхна в чантата си две кутийки с патрони.

— Хайде да тръгваме. Време е да приберем бебето адвокат от летището в Портланд.

Изминаха трийсетина километра в мълчание, после Мишел се обади:

— Май си имаме компания.

— Къде? — попита, без да се обръща Шон.

— Тъмен седан на двеста метра след нас. Изостава по завоите, после бързо наваксва.

— Може би просто пътува в нашата посока.

— Е, ще видим.

Стигнаха отклонението към междущатската магистрала, а колата след тях продължи направо.

— Май ще излезеш прав — обади се Мишел.

— Добре е да сме нащрек — рече Шон. — Продължавам да си мисля за разговора ни с онези хора в „Грейс Лодж“. В девет вечерта Бърджин все още е бил в стаята си. Това означава, че му се губят близо три часа, ако приемем, че е бил убит в полунощ.

— Със сигурност не се е върнал в „Кътърс“. Там заключват още на свечеряване.

Куршумът проби дясното странично стъкло, свирна на сантиметри пред двамата пътници и пръсна стъклото откъм страната на шофьора.

Шон светкавично се снижи, а Мишел рязко завъртя волана наляво и колата стъпи на банкета.

Шон се обърна и предпазливо надникна над облегалката.

— Виждаш ли друга кола?

— Не. Изстрелът е от далекобойно оръжие.

— Отбий там! — рязко й нареди той и посочи дърветата встрани от пътя. — Остани на мястото си!

Фордът стъпи на меката трева и плавно спря под дърветата. Двамата се измъкнаха навън и запълзяха по корем, оставяйки колата между себе си и посоката, от която беше долетял куршумът. Стиснала новия зиг в ръка, Мишел внимателно оглеждаше местността. Шон надникна над покрива и бързо се смъкна обратно.

— Не забелязвам отблясъците на оптика — констатира той.

Мишел замислено огледа пръснатите странични стъкла.

— Страхотен изстрел предвид високата скорост на движение — промълви тя.

— Според мен беше предупредителен.

— И аз мисля така — кимна тя. — Човек, който умее да стреля по този начин, лесно би могъл да ни улучи. Още имам чувството, че видях как куршумът минава пред носа ми, въпреки че това е невъзможно. Съвременните автомобилни стъкла нямат нищо общо с някогашните. Нужна е голяма начална скорост на изстрелване, за да пробиеш цели две от тях, без куршумът да остане в купето.

Шон продължаваше да оглежда местността.

— Слаб вятър, много дървета — констатира той. — Стрелецът е заел позиция на някой хълм със слънцето в гърба. Всички условия за добър прицел. Резултатът е наистина впечатляващ. Страхотен изстрел предвид факта, че се движим перпендикулярно със сто километра в час.

— Сто и петнайсет — поправи го Мишел. — Което изисква невероятни изчисления от страна на стрелеца. Наистина съм впечатлена.

Шон бавно кимна.

— Може би снайперист с военна подготовка? — подхвърли той.

— Напълно възможно. Въпросът е на кого служи. Ако е от нашите, картинката става доста мрачна. А ако се запитаме защо, отговорът е очевиден.

— Едгар Рой — промърмори Шон, опря гръб на калника и се отпусна на земята. — Счетоводител на държавна служба?

— Така пише в досието.

— Списък с лица под наблюдение, изготвен от ФБР. Убийство на адвокат. Изключително гостоприемство в „Кътърс Рок“. Дългобоен предупредителен изстрел, имащ за цел да ни сплаши.

— Нещо не ти се връзва, а?

— Ама никак.

— Мислиш ли, че е безопасно да продължим?

— Мисля, че трябва да рискуваме. В този смисъл имаш официалното ми разрешение да шофираш така, сякаш се бориш за участие в НАСКАР.

Полетяха по магистралата. Повече предупредителни изстрели нямаше.

Изминаха в обратна посока пътя, по който бяха дошли предишната вечер, и стигнаха до летището на Портланд десет минути преди кацането на самолета от Вашингтон. Почистването на седалките от ситните стъкълца им отне две–три от тях просто защото обезопасените стъкла бяха изпълнили предназначението си — да останат цели въпреки многобройните пукнатини около дупките, маркиращи преминаването на куршума.

Шон остана да чака в залата за пристигащи пътници, а Мишел отиде да наеме друга кола.

От самолета слязоха трийсет и девет пътници. Меган Райли беше последна.

„Май не е изгаряла от желание да слезе“, помисли си Шон.

Тя очаквателно го погледна.

— Меган? — попита той.

Младата жена кимна и тръгна към него. В същия момент се появи и Мишел.

— Прилича на кандидат-гимназистка — прошепна тя.

Райли беше дребна, с луничаво лице и червена коса, падаща свободно на раменете. Бореше се с количка за багаж, натоварена с тежко на вид адвокатско куфарче, което несъмнено съдържаше работните материали на Тед Бърджин, събрани в старомодни хартиени папки. Шон го свали от количката, стисна ръката на Райли и й представи Мишел.

Тръгнаха към форда. На крачка от него Райли забеляза пробитите стъкла и сепнато се закова на място.

— Господи! Какво се е случило?

— Можеше да е и по-зле — отговори Шон, хвърляйки кос поглед към Мишел. — Проблемът е там, че на летището няма свободни коли под наем. Надявам се, че имате дебело яке, Меган.

— Инцидент ли беше? — объркано го погледна момичето.

— Не съвсем — отвърна Шон и й отвори задната врата.

— Запазихме ви стая в „Мартас Ин“, Меган — каза Шон, докато Мишел пое по обратния път. — Двама от гостите току-що я освободиха.

Очите на Меган не се отделяха от дупките в стъклата, а ръцете й инстинктивно придърпаха тънкото яке, с което беше облечена.

— Докладвахте ли за това? — попита тя.

— Още не, но ще го направим — обърна се да я погледне Шон. — За съжаление полицията е заета с други задачи. Според мен неуспешната стрелба по частни лица съвсем не е в техните приоритети.

— А аз познавам един агент на ФБР, който със сигурност съжалява за неточността на стрелеца — добави Мишел.

— Техният приоритет е убийството на мистър Бърджин, така ли? — попита Меган.

— Наричайте го Тед.

— Не мога. За мен той винаги ще бъде мистър Бърджин.

— Нещо полезно в документите, които носите? — попита Мишел.

— Не мога да кажа. Вчера цял ден бях в съда. Отговорих на обаждането ви в момента, в който се прибрах в офиса. Взех всичко, което ми се стори уместно.

— За което ви благодарим — обади се Шон.

— За ФБР ли работите? — попита момичето.

Шон хвърли кос поглед към Мишел и кимна.

— Нещо такова.

— А знаете ли дали ФБР е претърсило къщата на Бърджин в Шарлотсвил? — попита партньорката му.

— Не. Имали значение?

— Ако стигнем първи там, вероятно ще има голямо значение.

— Но това няма ли да бъде вмешателство в официално разследване?

Мишел вдигна вежди, но запази мълчание.