Шон се облегна назад и се вслуша в тихото бръмчене на машините, които поддържаха живота й. Тя бе млада и силна, бе преживяла безброй премеждия. Не можеше да изгуби живота си само защото една предателка я беше пробола с нож в гърба. Просто не можеше.

Опря челото си на хладната рамка на леглото и стисна ръката й. Щеше да остане тук, докато единият от двамата престанеше да диша.

Дано да съм аз.

Нощта се превърна в ден. А после денят — в нощ.

Мишел продължаваше да лежи, без да помръдне.

Шон не се отделяше от леглото й нито за миг.

Апаратите продължаваха да издават странните си звуци.

Шон чакаше чудото.

Лекарите и сестрите влизаха и излизаха. Подхвърляха му по някоя окуражителна дума, проверяваха състоянието на Мишел, отчитаха показанията на апаратите и после бързо излизаха.

Той беше абсолютно наясно, че шансовете й намаляват с всеки изминал ден.

Течностите продължаваха да се вливат в тялото й, а после да се изливат навън.

Часовникът тиктакаше.

Апаратите бучаха и съскаха.

Лекарите и сестрите влизаха и излизаха.

Шон продължаваше да седи до леглото, вплел пръсти в нейните.

Представяше си как тя изведнъж се надига от леглото и му се усмихва. Или как той излиза от банята и я вижда седнала на канапето с книга в ръце. Или, защото я познаваше прекалено добре — как прави безброй коремни преси, а после похапва десертни блокчета и пие литри енергийни напитки. Понякога сънуваше, че леглото й е празно, защото вече са я изнесли. Събуждаше се моментално и тръскаше глава, за да прогони тези мисли.

Вдигна глава. Примигна няколко пъти, за да фокусира зрението си.

Погледна ръката й, погледна своята, после поклати глава и докосна рамката на леглото.

Точно затова пропусна мига, в който Мишел отвори очи.

— Шон? — прошепна тя. След дългото мълчание гласът й прозвуча дрезгаво и несигурно.

Той отново вдигна глава. Очите му срещнаха нейните.

Сълзите им рукнаха.

Едновременно.

— Тук съм, Мишел. Тук съм, до теб!

Чудото се беше случило.