— Но как останахте в сенчестата част на живота му, след като сте се занимавали с всичко това? След ареста му в пресата не се е появила никаква информация нито за сестра, нито за някакви други роднини.

— Нямаше ме дълго време. Не бях се прибирала у дома с години. Освен това нося друга фамилия. Огромната част от помощта ми беше от разстояние.

— И все пак…

— Аз съм затворен човек.

— Това ли е причината да се преместите тук? — попита Мишел.

— Отчасти — кимна Пол и отпи глътка кафе.

— А знаете ли, че убиха и Хилари? — внезапно попита Шон.

Кели Пол за пръв път изгуби самообладание. Остави чашата на масата, вдигна ръка към лицето си, после я отпусна обратно.

— Кога? — тихо попита тя.

В тона й се долавяше любопитство, примесено с гняв. И може би мъничко съжаление, помисли си Шон.

— Снощи, в дома на Бърджин.

— Как?

Мишел хвърли кос поглед към Шон, който спокойно отговори:

— Подмамили са я там и са я застреляли. — Приведе се над масата и настойчиво попита: — Имате ли представа какво става, мис Пол?

Жената тръсна глава да прогони мислите си, прокашля се и каза:

— Преди всичко трябва да сте наясно, че брат ми не е убил онези хора. Набедили са го, поставили са му капан.

— Защо? От кого?

— Ако знаех, нямаше да имам нужда от вас. Бих добавила обаче, че това е работа на влиятелни хора.

— А защо те са набелязали точно вашия брат?

— Е, не мислите ли, че това е въпросът за шейсет и четири хиляди долара?

— А вие отговаряте, че нямате ни най-малка представа, така ли?

— Не казвам нищо. Вие сте детективите.

— Значи знаете, че Бърджин ни е наел?

— Аз самата му го предложих. Той ми беше разказвал за вас, Шон. Прочетох и някои неща за работата, която сте вършили. След което му казах, че имаме нужда от двойка като вас, защото работата няма да е лека.

— Кога за последен път се видяхте или разговаряхте с брат си? — попита Шон.

— Искате да кажете, преди да спре да говори?

— Откъде знаете, че брат ви е спрял да говори?

— От Теди. За последен път се чух с брат ми по телефона около една седмица преди да го арестуват.

— Какво ви каза?

— Нищо важно. Със сигурност не подозираше, че в семейната ферма са погребани шест трупа.

— Откога фермата е собственост на семейството?

— Майка ми и вторият ми баща са я купили веднага след като са се оженили. Наследихме я от нея. Но аз живеех в чужбина и я оставих на Еди.

— А той е живял с майка си и след като е получил държавна служба?

— Да. Работеше в данъчната служба на Шарлотсвил, но често ходеше и до Вашингтон. Едгар никога не е имал амбиции за собствено жилище. Въпреки че се намира на отдалечено място, фермата му харесваше. Може би заради тишината и спокойствието.

— И е останал да живее там след смъртта на майка ви?

— Не е имал друг избор. А аз бях в чужбина.

— Къде по-точно? — попита Шон. — И с какво се занимавахте?

Очите на Пол се отместиха от стената над главата на Шон и се заковаха в лицето му.

— Не знаех, че съм обект на вашето разследване. Но въпросите ви се въртят все около скромната ми личност.

— Обичам да изяснявам нещата.

— Това наистина е предимство. Но не е зле да насочите усилията си към брат ми и ужасните неща, в които го обвиняват.

Шон прие жлъчната забележка, без да мигне, въпреки че ясно усети промяната в тона.

— Запознахме се с полицейския доклад за телата, открити във фермата — каза с равен глас той.

— Шест трупа, всичките на бели мъже на възраст под четирийсет. Все още никой от тях не е идентифициран.

— Доколкото знам, няма пръстови отпечатъци, нито ДНК.

— Много необичайно — усмихна се Пол и отпи голяма глътка кафе. — Полицията показва всичко по телевизията, а достъпът до базата данни е въпрос на секунди.

— Бих приел, че двама, дори трима от тях нямат полицейски досиета — поклати глава Шон. — Но не и всичките шестима.

— Според мен вие с Мишел трябва да разровите тая работа.

— Това означава ли, че ни наемате официално?

— Мисля, че вече съм го направила.

— Смъртта на Бърджин усложнява нещата. Името на сътрудничката му Меган Райли го има във вестниците. Тя е амбициозна, но й липсва опит. Не съм сигурен, че съдът ще я допусне като единствен защитник.

— Вие също сте адвокат — погледна го Пол.

— Проверили сте ме?

— Разбира се. Обратното би било глупаво. Спокойно можете да поемете защитата заедно с Райли.

— Отдавна не практикувам — поклати глава Шон.

— Според мен трябва да си помислите. Няма да ви е чак толкова трудно. Две дини под една мишница.

— Добре, ще си помисля — кимна Шон. — В момента Меган Райли се намира в някоя от килиите на ФБР в Мейн, където й промиват мозъка.

— А вие се надявате, че вашата зелена адвокатка ще издържи на натиска на Бюрото? — внимателно го погледна Пол.

— Не знам — призна Шон.

— Брандън Мърдок? — подхвърли тя.

— Откъде знаете това име?

— Теди ми каза, че Мърдок се е опитвал да разбере по всякакъв начин кой на практика го е наел. Каза още, че засега е успял да пресече опитите на Мърдок.

— Обикновено ФБР постига всичко, което иска.

— Не споря. Но нека ги накараме да се поизпотят. Не съм юрист, но мисля, че разкриването на убийците на шестимата мъже, а после на Теди и Хилари е доста по-важна задача от това да се разбере кой плаща за защитата на Еди.

— Според вас всичките убийства са свързани помежду си, така ли? — изгледа я с любопитство Мишел. — Шестимата във фермата, Бърджин и секретарката му са станали жертва на едни и същи хора?

— Теди Бърджин нямаше врагове. А защо им е да убиват Хилари, освен заради нещо, което е знаела? Това е достатъчно доказателство, че Еди е невинен. Няма как да е напуснал „Кътърс Рок“, за да ги убие.

— Имате право — замислено промълви Шон. — Ако наистина има връзка.

— Доказателствата са очевидни. Просто трябва да ги откриете.

— Ще изготвя договор за адвокатски услуги, който трябва да подпишете.

— С удоволствие.

— Нещо друго, което трябва да знаем?

— Мисля, че вече имате предостатъчно материал, който се нуждае от анализ.

Двамата станаха да си вървят, а Пол тръгна да ги изпрати.

— Мисля, че не е разумно да оставите прекалено дълго горката Меган в ръцете на ФБР — подхвърли тя. — Може би трябва да вдигнете малко шум за незаконно задържане или нещо подобно. Просто за да им вдигнете кръвното. Кажете, че ще се обърнете към някоя телевизия или към вестниците и ще им дадете пресконференция направо там, пред централата им. Няма как да не си размърдат задниците.

— Май имате доста опит при контактите с ФБР, а? — озадачено подхвърли Шон.

— Повече, отколкото можете да си представите, мистър Кинг.

Питър Бънтинг седеше в кабинета си в Манхатън. Обичаше Ню Йорк. Имаше офис в центъра на Вашингтон, седалището на компанията му беше в Северна Вирджиния, но Ню Йорк беше уникален. Кипящ от енергия. Това беше неговият град. Убеждаваше се в това всяка сутрин, докато отиваше на работа, изминавайки пеша разстоянието от солидната си къща на Пето Авеню.

Протегна врат и разгледа досието на бюрото си. То, както всичко останало в кабинета, беше в електронен вариант, качено на тънък таблет. Никъде в офиса не се използваха хартиени носители. Важната информация се съхраняваше в непробиваеми сървъри, далече оттук. Секретната електронизация бе на почит в света на Питър Бънтинг.

Той остана впечатлен от кариерите на Шон Кинг и Мишел Максуел, които беше проучил подробно с безкрайно внимание. И двамата бяха усърдни, умни и практични в своята работа. В същото време успехите им се дължаха до известна степен и на невидимата ръка на късмета, намесила се в решаващите моменти. Но човек не можеше да разчита на късмета постоянно. Разбира се, той все още нямаше представа как би могъл да се възползва от това.