— ФБР — обяви той. — Това такси ми трябва за проследяването на заподозрян.

Уловили блясъка на значката, хората на опашката се отдръпнаха, а униформеният дори му отвори вратата.

— Хайде, иди да го хванеш — подхвърли той.

— Няма начин да го изпусна — отвърна с усмивка Шон, въпреки че се чувстваше гадно.

Таксито потегли и той набързо инструктира шофьора. Не след дълго напуснаха района на летището и се залепиха зад черния линкълн. Шон си записа номера му, просто за всеки случай. Поеха по Дълес Тол Роуд. Местността бе известна още като „Източната Силиконова долина“ поради многобройните компютърни фирми, разположени в нея. Шон знаеше, че освен тях тук се намираха и офисите на много компании, които работеха за Министерството на отбраната или за разузнаването. Няколко от бившите му колеги от Сикрет Сървис се бяха установили тук и правеха големи пари като частни бизнесмени.

Колата пред тях напусна магистралата и пое на запад. Таксито я последва. Не след дълго линкълнът отби и спря пред някаква офис сграда. Шон нареди на шофьора да спре и му подаде банкнота от двайсет долара.

— Върши си работата — поклати глава човекът. — Нали се грижиш за нашата сигурност?

Леко засрамен, Шон прибра банкнотата и започна да оглежда сградата. Веднага разбра, че тя не е собственост на една компания, а по-скоро дава подслон на няколко фирми. Това беше проблем, но той нямаше друг избор, освен да продължи. Отлично знаеше, че шансът в подобни случаи се появява само веднъж и трябва да бъде използван.

Линкълнът плавно потегли, а Ейвъри се насочи към входа. Шон стигна до фоайето в момента, в който обектът влизаше в асансьора. Беше единственият пътник в кабината. Зад мраморния плот до вратата стърчеше униформен охранител.

— Външните посетители се регистрират тук, сър — подхвърли мъжът.

Шон тръгна към него и бръкна за портфейла си. Изпусна го на крачка от плота и се наведе да го вдигне. Сръчно размести картите в него, връщайки ги на обичайните им места. После се изправи и погледна към асансьора. Ейвъри беше спрял на шестия етаж.

Кабината започна да слиза.

Обърна се към униформения служител и подхвърли:

— Може и да не ми повярвате, но не съм от тук и май съм се загубил.

— Случва се — сухо отвърна човекът, очевидно недоволен от обяснението.

— Търся „Крайтън Корпорейшън“, която трябва да е някъде тук, но секретарката ми явно е объркала адреса.

— „Крайтън“? — сбърчи вежди охранителят. — Никога не съм я чувал, но със сигурност не е в тази сграда.

— Знам само, че е на шестия етаж.

— Единствената компания на шестия етаж е БИК — поклати глава мъжът.

— БИК? Това изобщо не ми звучи като „Крайтън“.

— Абсолютно.

— „Крайтън“ работи в областта на разузнаването. Държавни поръчки.

— Повечето фирми в района са такива. Всички чакат доларите на Чичо Сам. Иначе казано, паричките от моите данъци.

— Много добре те разбирам — ухили се Шон. — Окей, благодаря.

Обърна се, после спря и подхвърли:

— БИК ли каза? Като онези производители на химикалки?

— Няма нищо общо — поклати глава човекът. — Става въпрос за Бънтинг Интернешънъл Корпорейшън.

— Бънтинг ли? Това не беше ли един играч на бейзбол, който по-късно стана сенатор?

— Вероятно имаш предвид Джим Бънтинг от Кентъки. Но той вече е пенсионер.

Усетил, че търпението на униформения се изчерпва, а подозренията му се усилват, Шон побърза да добави:

— Е, добре, време е да вървя, защото ще пропусна срещата си. — Измъкна джиесема си и добави: — Но първо ще вдигна скандал на тъпата си секретарка!

— Приятен ден, сър.

Шон излезе навън и набра Мишел.

— Най-накрая имаме пробив! — тържествуващо обяви той.

— Кога? — попита с треперещ глас Питър Бънтинг. Седеше зад огромното си бюро и притискаше слушалката до ухото си. Току-що го бяха информирали за убийството на Карла Дюкс в собствения й дом.

— С какво разполага полицията? Има ли заподозрян? Човекът насреща отговори.

— Добре, ясно. Искам да ме информираш в мига, в който научиш нещо.

Бънтинг лично беше избрал Карла Дюкс за позицията директор на „Кътърс“. Двамата се познаваха отдавна. Не бяха близки приятели, но той я уважаваше заради отличните й професионални качества. Сега обаче се оказа, че неволно я беше тласнал към смъртта.

Реши да използва телефона, вместо да се разходи до сградата с пицарията.

Джеймс Харкс вдигна на второто позвъняване.

— Какво става, по дяволите? — попита Бънтинг.

— Не съм сигурен, че разбирам въпроса ви.

— Снощи Карла Дюкс е била убита.

Харкс не отговори. В слушалката се чуваше спокойното му и равно дишане.

— Чу ли какво ти казвам?

— Притежавам отличен слух, мистър Бънтинг.

— Тя беше мой оперативен работник. Изпратих я в „Кътърс“ със специална мисия.

— Разбрано.

— Какво значи разбрано? Попитах те защо си я убил!

— Трябва да се успокоите, мистър Бънтинг. В думите ви няма смисъл. Не бих имал причини да убивам мис Дюкс.

Бънтинг нямаше как да знае дали Харкс казва истината, но инстинктивно усещаше, че лъже.

— Тя беше добър човек и професионалист — каза той. — Сега оставам без очи и уши в „Кътърс“.

— На ваше място не бих се тревожил, сър. Държим нещата под контрол.

— По какъв начин?

— Просто трябва да ми се доверите.

— Говориш глупости, Харкс! Аз не се доверявам на никого! Особено пък на хора, които не отговарят на въпросите ми!

— Обадете се, ако имате други проблеми — спокойно отвърна Харкс и прекъсна връзката.

Бънтинг бавно остави слушалката, после стана и пристъпи към прозореца. В главата му се блъскаха мрачни сценарии, всеки по-лош от другия.

Защо са убили Дюкс? Тя беше директор на „Кътърс“, но на практика не разполагаше с никаква власт. Ако убиецът е Харкс, защо го е направил?

Върна се зад бюрото и позвъни на Ейвъри, който току-що се беше върнал във Вашингтон след снощната си среща с Дюкс. Тя беше организирана в последния момент чрез спешен имейл, който сътрудникът му беше получил само ден след появата си в Мейн. Жената беше настоявала за среща с Бънтинг, но той я прехвърли на Ейвъри, който и бездруго вече беше там.

— Карла Дюкс е убита, Ейвъри. Станало е малко след срещата ти с нея.

— Току-що го научих от новините — отвърна с нестабилен глас сътрудникът му.

— Каква беше причината да поиска тази среща? В имейла си не споменаваше нищо и аз й предложих да се види с теб.

— Шон Кинг се е появил в дома й.

— Кинг ли? Защо?

— За да й съобщи, че знае за кого работи, а това скоро ще стане известно и на ФБР. Жената беше доста разтърсена.

— Откъде е разбрал, по дяволите?

— Нямам представа.

— Според мен просто е налучквал — подхвърли Бънтинг.

— Тя беше доста уплашена, защото Кинг й поставил нещо като ултиматум.

— Какво е искал от нея?

— Искал е нас, предполагам.

— Надеждно ли е прикритието ни?

— Никой от служителите в „Кътърс Рок“ не би разговарял с него.

— Но те са имали определени подозрения — възрази Бънтинг, после трепна от ужасната мисъл, която се появи в съзнанието му. — Дали е разговаряла с Кинг малко преди да се срещне с теб?

— Да. Беше много разстроена. Изпрати ми кодирано съобщение, според което Кинг я предупредил, че ФБР подслушва телефона й и следи електронната й поща.

— Къде се срещнахте?

— На предварително уговореното място — една зона за пикник край затънтен дори за Мейн треторазреден път.

— Значи Кинг е успял да я стресне до такава степен, че тя веднага е хукнала към теб. А дали Мишел Максуел е присъствала на срещата им?

— Не, Кинг е бил сам.

— По дяволите!

— Какво има?

— Изиграли са ни.

— Как е възможно това?

— Докато Кинг е заплашвал Карла, партньорката му е била заета с нещо друго. Най-вероятно е поставяла проследяващо устройство в автомобила й. После Кинг я е излъгал за подслушването на телефоните й от ФБР, за да я принуди да поиска лична среща с нас.