— Запознат съм с параметрите на различните оръжия, госпожо — каза лейтенантът. — Вашето е „Хеклер и Кох“ четирийсет и пети калибър — идентично с пистолетите, които използва полицията в този щат.

— На практика то е подобрена версия на онези, които преди малко насочихте към нас — поправи го Мишел.

— В какъв смисъл подобрена версия?

— Вашите пистолети са по-стар модел. За разлика от тях моят е по-ергономичен, с пълнител за десет патрона вместо обичайните дванайсет. Това се дължи на допълнителните екстри. Ръкохватка с ергономични улеи за пръстите, разположена по-ниско за по-добър контрол на отката, удобна за стрелба и с двете ръце, универсална релса „Пикатини“ вместо нормалния Ю Ес Пи на „Хеклер и Кох“ за обичайните аксесоари. Освен това е оборудван с многоъгълна цев, пригодена за тежки високоскоростни муниции, способни да откъснат главата на всякакво живо същество. Особено от близко разстояние.

— Личи си, че сте добре запозната с оръжията, госпожо — многозначително подхвърли лейтенантът.

— Тя е много повече от това — обади се Шон, забелязал опасния блясък в очите на партньорката си. — Тя е истински ценител.

— Защо, нима жените не могат да имат познания за тези неща? — не му обърна внимание Мишел, забила хладен поглед в лицето на полицая.

Онзи изведнъж се ухили, смъкна шапката си и приглади с длан русата си коса.

— По дяволите! В тази част на Мейн всички умеят да боравят с оръжие. По-малката ми сестра най-редовно ме побеждава на стрелбището.

— Ето, виждате ли? — усмихна се Мишел, моментално потиснала надигащия се гняв в душата й. — Освен това можете да изследвате ръцете ми за следи от барут. Сигурна съм, че няма да откриете такива.

— Може би сте използвали ръкавици — не се предаваше лейтенантът.

— Може да съм направила още куп неща — отряза го тя. — Ще направите ли проба или не?

Лейтенантът махна на един от криминалистите, който взе проби от дланите на Шон и Мишел и веднага се зае с анализите.

— Чисти са — обяви минута по-късно той.

— Ами сега? — победоносно се ухили Мишел.

— Твърдите, че сте частни детективи, нали така? — подхвърли лейтенантът.

— Точно така — кимна Шон. — Бърджин ни нае да му помогнем по случая „Едгар Рой“.

— С какво да му помогнете? Случаят е ясен като бял ден.

— Това друг ще го реши, както сам вие споменахте преди малко.

— Имате ли разрешително за Мейн?

— Попълнихме формулярите и платихме таксата — поясни Шон. — Сега чакаме потвърждение.

— Значи не сте лицензирани.

— Все още не сме започнали работа. Подадохме документите си в момента, в който бяхме ангажирани. Нашият щат поддържа реципрочни отношения с Мейн, а това означава, че става въпрос за обикновена формалност. Всеки момент ще получим разрешение за практикуване в Мейн.

— Частните детективи обикновено имат някаква специална подготовка в миналото. Каква е вашата? Военна или полицейска?

— Тайните служби на САЩ — кратко отвърна Шон.

В очите на лейтенанта се появи уважение. В очите на хората му — също.

— И двамата?

Шон кимна.

— И сте охранявали президента?

— Само той — обади се Мишел. — Аз така и не стигнах до Белия дом, преди да напусна.

— А защо напуснахте?

Шон и Мишел си размениха бързи погледи.

— Защото ни дойде много. Искахме да опитаме и нещо друго.

— Ясно.

Четирийсет и пет минути по-късно се появи още една кола. Лейтенантът се обърна да я погледне и обяви:

— Това е полковник Мейхю. Трябва да е натискал газта до ламарината, защото идва чак от Скоухеган.

След тези думи той се обърна и изтича да посрещне началника си. Полковникът беше висок и широкоплещест мъж, запазил стройната си фигура, въпреки че беше надхвърлил петдесет. Очите му бяха умни и проницателни, а поведението — стегнато и делово. Прилича на холивудски актьор, нает да рекламира предимствата на полицейската служба, помисли си Шон.

След като изслуша доклада за инцидента и отиде да огледа трупа, полковникът се обърна и тръгна към тях.

— Кога за последен път имахте контакт с мистър Бърджин? — попита той след официалното представяне.

— Днес следобед, около пет и половина. Обади ми се по телефона. Веднага след това тръгнахме за летището.

— Какво ви каза?

— Определи ни среща в някакъв мотел от веригата „Бед енд брекфаст“, където ни бил запазил стаи.

— Къде по-точно?

— „Мартас Ин“ край Макиас.

— Отлично място — кимна полковникът. — Кухнята е много добра.

— Радвам се да го чуя — обади се Мишел.

— Нещо друго от Бърджин? Имейли, текстови съобщения?

— Нищо. Проверих, преди да се качим на самолета. И още веднъж, след като кацнахме. Опитах се да го хвана някъде към девет вечерта, но никой не ми вдигна. Телефонът му се включи директно на гласова поща и аз му оставих съобщение. Имате ли представа откога е мъртъв?

Полковникът пренебрегна въпроса.

— Някакви други коли по пътя? — попита той.

— Никакви — отвърна Шон. — Само тази на Бърджин. Тук пътищата са абсолютно пусти. Не забелязахме никакви следи зад колата му. Всъщност такива би имало само ако другата кола е изпускала някакви течности.

— Значи нямате представа за къде е пътувал?

— Предполагам за мотела, където имахме среща.

— А знаете ли къде е отседнал? И той ли в „Мартас“?

— Не, може би защото не е имало места — поклати глава Шон, измъкна бележника си и го прелисти. — „Грейс Лодж“. Там е отседнал.

— И този го знам — кимна полковникът. — Близо до Истпорт, но не е толкова хубав, колкото „Мартас“.

— Май добре познавате района — подхвърли Мишел.

— Ами познавам го — равнодушно отвърна полковникът и извърна очи към колата. — Работата е там, че ако Бърджин действително е пътувал от Истпорт, колата му би трябвало да е обърната в обратна посока. Вие идвате от югозапад, а Истпорт се намира на североизток. Да не говорим, че изобщо не би стигнал до тук, защото отбивката за „Мартас“ е осем километра по-нагоре.

Шон огледа колата, обърна се към полковника и промълви:

— Не знам какво да ви кажа. Така го открихме. Колата му беше в нашата посока.

— Сложна работа — промърмори полицейският шеф.

Скърцането на спирачки зад гърба на Шон го накара да се обърне. Точно навреме, за да види как четирима с якета на ФБР изскачат от черен ескалейд. Федералната кавалерия от Бостън вече беше тук.

Играта загрубява, помисли си той.

Името на старши агента беше Брандън Мърдок. Висок приблизително колкото Мишел — близо метър и осемдесет, слаб като вейка, но с изненадващо здраво ръкостискане. Под гъстата, но подстригана по устав коса тъмнееха рунтави вежди с размерите на гъсеници. Имаше плътен глас, поведението му беше сдържано и компетентно. Първо изслуша краткия доклад на лейтенанта, а после размени няколко думи насаме с полковник Мейхю, който беше най-високопоставеният полицейски служител на щата Мейн, присъстващ на местопрестъплението. След кратък оглед на трупа обърна гръб на колата и се насочи към двамата детективи.

— Шон Кинг и Мишел Максуел — констатира с равен глас той.

— Чували ли сте за нас? — попита с лека изненада Мишел.

— Слуховете от Вашингтон достигат и на север.

— Наистина ли? — изгледа го Шон.

— Специален агент Чък Уотърс ми е приятел от Академията. Още поддържаме контакт.

— Свестен човек — рече Шон.

— Наистина е такъв — кимна Мърдок и погледна към колата.

Край на общите приказки.

— Какво можете да ми кажете?

— Убит е от упор с малокалибрен куршум в главата — отвърна Шон. — Тук е като официален адвокат на Едгар Рой. Може би това не е харесало на някого.

— А може би е нещастно стечение на обстоятелствата — добави Мърдок.

— Липсват ли пари и ценности? — попита Мишел.

— Май всичко е тук — отговори лейтенантът. — Портфейл, часовник, мобилен телефон.

— В такъв случай едва ли е нещастно стечение на обстоятелствата.