— И двамата знаем, че се занимаваме с опасен бизнес. Все едно че играем в НФЛ. Всяка неделя сме наясно, че ще ни сритат здравата, но въпреки това излизаме на терена.

— Футболистите също се оттеглят, Мишел. Преди да е станало прекалено късно.

— Малцина го правят. Поне не доброволно.

— Може би е време да се замислим. Сериозно да се замислим.

— Какво ще правим тогава?

— Животът предлага и други възможности, Мишел.

— Казваш го, защото сме спали заедно?

— Може би да — призна той.

— Значи имаме какво да губим?

— Имаме. Самите нас. Може би ти трябва да се захванеш с нещо друго.

— Аха, разбирам. Аз съм жената. От което следва, че трябва да оставя сериозната работа на силния мъж, а аз да си остана у дома, да правя сладкиши и да раждам деца.

— Не съм казал такова нещо.

— Ако случайно си забравил или нарочно го пропускаш, аз мога да се грижа за себе си.

— Не го отричам.

— Тогава защо ти не си останеш у дома, докато аз продължавам да ритам врати и да стрелям?

— Защото този живот не е за мен. Постоянно да се тревожа, че няма да се прибереш вкъщи.

Мишел отби в някакво отклонение, спря на банкета и издърпа ръчната спирачка.

— А как мислиш, че ще се чувствам аз, докато чакам да се прибереш?

— По същия начин — тихо отвърна той.

— Точно така — кимна тя. — По същия начин. Сега поне сме заедно и разчитаме един на друг, за да се приберем у дома живи и здрави.

— А какво ще стане, ако в крайна сметка и двамата си го получим? Както почти се случи тази вечер?

— Не мога да се сетя за по-добър начин да излезем от играта. А ти?

Мълчанието се проточи. После той почука по волана.

— Хайде, потегляй. Чака ни работа.

— Значи продължаваме по същата писта?

— Ами, да. Мисля, че никога не сме излизали от нея.

Спирачките изскърцаха и джипът закова на Пето Авеню. От него изскочиха двама яки мъжаги, които сграбчиха Питър Бънтинг и го хвърлиха в колата. Това се случи толкова бързо, че той дори не успя да извика. Миг по-късно тежката машина набра скорост, а той се оказа притиснат между похитителите си. Опита се да попита какво става, но те гледаха право пред себе си и сякаш изобщо не го чуваха.

Откараха го в някакво силно охранявано подземие. Едно от онези места, над които нюйоркчани минават милион пъти през живота си, без дори да подозират за съществуването му. Помещението беше полутъмно. Бънтинг боязливо вдигна глава към мъжа пред себе си.

Въпреки че беше облечен в познатия черен костюм, под който личеше добре развитата му мускулатура, Джеймс Харкс изглеждаше различно. От поведението му ясно личеше, че Питър Бънтинг вече не беше шефът.

Ако изобщо съм бил някога.

Сега шефът беше Харкс. Или по-скоро онези, които го бяха наели. Бънтинг беше сигурен, че знае кои са.

— Да прегледаме още веднъж показанията ти, Бънтинг.

Край на почтителното „мистър“, машинално отчете той.

— Повтарям ги вече три пъти. Казах ти всичко.

— Ще ги повтаряме, докато остана доволен.

Бънтинг въздъхна и започна.

— Защо се срещна с Шон Кинг? — попита Харкс, след като Бънтинг млъкна.

— Ти какво, може би контролираш и календара ми?

Харкс не отговори, зает да пише някакво съобщение на своето блекбъри. След няколко минути приключи и вдигна глава.

— Последните ти действия предизвикват недоволството на хора, които добре познаваш — обяви той.

— Това вече ми е известно — отвърна Бънтинг. — Ако сме приключили, бих искал да се прибера у дома.

Харкс пристъпи към стената и щракна някакъв ключ. Стената изведнъж стана прозрачна. С цената на известни усилия Бънтинг стигна до заключението, че става въпрос за еднопосочно огледало. В съседното ярко осветено помещение се намираше Ейвъри, полуизлегнат на болнично легло с колелца. Към всяка от ръцете му беше прикрепена система. Лицето на младия мъж беше сгърчено от страх. Очите му бяха извърнати на една страна и сякаш гледаха право в Бънтинг. Разбира се, той не можеше да го види. Специалното стъкло и яркото осветление със сигурност му позволяваха да вижда само собствената си сгърчена от страх физиономия. Мониторът на масичката до леглото беше свързан с шията му.

— Какво е това, по дяволите? — изкрещя Бънтинг.

— Ейвъри издъни цялата работа. Кинг го е проследил, за да стигне до теб. Ти си знаел това, но не си направи труда да ми го кажеш.

— Не съм длъжен да ти докладвам.

Харкс направи мълниеносно движение и го удари над лявото око. Юмрукът му беше тежък като бетонен блок. Бънтинг се люшна напред, от разцепената му вежда рукна кръв. Стомахът му се сви, стана му лошо.

— Слушай какво ще ти кажа, мръсно копеле! — започна той, успял да си поеме дъх. — Фостър и Куонтрел не са единствените, които…

Юмрукът на Харкс го улучи в десния бъбрек и го просна на пода. Този път Бънтинг наистина повърна. Миг след това усети как здравенякът го вдига и го захвърля обратно на стола. Толкова силно, че тялото му се преобърна през облегалката.

— Какво искаш от мен, по дяволите? — попита на пресекулки той.

Харкс му подаде някакво дистанционно управление.

— Натисни червения бутон! — заповяда той.

Бънтинг с недоумение погледна апаратчето в ръката си и попита:

— Защо?

— Защото аз ти казвам.

— Какво ще стане, ако го натисна?

Харкс се извърна към стената и спря поглед върху Ейвъри.

— Ти си умен човек. Какво ще стане според теб?

— Какви са тези неща, свързани с тялото му?

— Две интравенозни системи и един сърдечен монитор.

— Защо?

— Когато натиснеш червения бутон, ще се включат няколко системи. През двата маркуча ще потече солен разтвор.

— Солен разтвор?

— Целта му е прочисти маркучите, за да осигури безпрепятствено проникване на химикалите. Същото се отнася и за иглите. Ако се окажат задръстени, лекарствата няма да могат да стигнат до кръвоносната му система.

— Какви лекарства? Може би някакъв серум на истината?

Обикновено мрачните черти на Харкс се разтеглиха в нещо като усмивка.

— Първото се нарича натриев тиопентал. Ще нокаутира слабак като Ейвъри в рамките на три секунди. Следващото е панкуроний, който причинява парализа на костната система и дихателните мускули. Последното е калиев хлорид.

— Калиев хлорид? — пребледня Бънтинг. — Но той спира сърцето! Ще го убие!

— Това е целта. За какво мислиш, че си говорим ние с теб, Бънтинг? За пошляпване по бузата?

— Няма да натисна това копче!

— На твое място бих размислил.

— Нямам никакво намерение да убивам Ейвъри!

Харкс измъкна тежкия магнум от кобура под мишницата си и притисна дулото му в слепоочието на Бънтинг.

— Едва ли ще успея да ти опиша на какво ще прилича главата ти, ако натисна този спусък! — процеди той.

Бънтинг затвори очи, дишането му стана учестено.

— Не искам да убивам Ейвъри! — изхленчи той.

— Вече имаме напредък — ухили се Харкс. — От „нямам намерение да убивам Ейвъри“ стигнахме до „не искам да го убивам“. — Затворът на магнума отскочи назад с остро изщракване. — Едно леко натискане и впечатляващата ти сива материя ще се разплиска по онази стена зад гърба ти! — извика той и притисна дулото в бузата му. — Това ли искаш? Помисли малко. Ти си богат човек. Притежаваш скъпи къщи, имаш частен самолет. Палавичката ти съпруга ще те помисли за пълен лайнар, а ти няма да видиш как растат трите ти прекрасни деца, с които се гордееш. Имаш за какво да живееш, повярвай ми. Докато Ейвъри е червей, когото лесно можеш да замениш. Абсолютен неудачник, пълна нула.

— Ако натисна този бутон, ти ще убиеш и мен!

— Правилно разсъждение — кимна Харкс, прибра пистолета и бръкна във външния джоб на сакото си. — Нека сменим тактиката. — Той подреди четири снимки на масата. — Ти ще кажеш от кого да започна.

Бънтинг сведе глава към масата и сърцето му пропусна един удар.

Съпругата и трите му деца бяха подредени в една линия.